Франческа Хейг
Огненото слово (8)

Глава 8

Чувствах се странно спокойна. Зад мен, през тежката врата, се чуваха виковете на Зак, ритниците по нея, но тя беше солидно прилепнала в прегръдката на касата и отекваха само приглушени удари.

Първоначално, докато бягах, следвах маршрута, по който Зак ме доведе. После, в някакъв момент, настъпил незнайно кога, ме поведе друг вид памет. Тялото ми действаше като стрелката на компас и неотлъчно търсеше залата с контейнерите, която усещах по-силно от всякога. Беше най-големият ми страх, но и крайната ми цел. Трябваше да я видя, да се уверя с очите си, за да мога да помогна на хората там или поне да направя така, че да се разчуе. Освен това, беше последното място, където биха ме търсили. Беше в дълбините на крепостта, дълбоко под който и да е от изходите, които, разбира се, беглецът би търсил. И по-важното — ако Зак дори подозираше, че знам за мястото, за най-дълбоко пазената му тайна, отдавна щях да съм затворена вътре.

Докато тичах, тежката връзка ключове на Зак, която бях издърпала от ключалката, след като побягнах, дрънчеше. Пред всяка заключена врата затварях очи и се оставях на инстинкта да ми посочи верния ключ. Затръшвах поредната врата зад себе си и слизах все по-надолу, но не в тази част, където се намираше Хранилището. През цялото време ненавиждах усещането за крепостта, която отново се затваря над мен, отдалечавайки ме за пореден път от небето и светлината.

Вървях по дълъг коридор, по-тесен от широките коридори горе заради мрежата от тръби, която покриваше стените му. От ниския таван висяха стъклени топки, излъчващи същата стерилна, бледа светлина, както в килията ми. В дъното на коридора, в края на едно късо стълбище, беше последната врата. Съзнанието ми бе толкова синхронизирано с мястото, че дори не се поколебах кой ключ да избера.

Във виденията ми залата с контейнерите беше тиха. Сега, когато влязох вътре, останах смаяна от непрестанното жужене на машините и звуците, идващи от водата в мрака. Под всичко това, нейде под краката ми — бученето на реката. Бях я усещала през всичките години в килията, но тук вече я чувах силно, настоятелно.

Мястото имаше злокобно излъчване, но аз го познавах и това ми носеше странно успокоение — с изключение на шума, беше точно такова, каквото го бях виждала. До дългата стена на залата бяха наредени контейнерите. От всеки един се подаваха по няколко тръби, водещи до контролните панели отгоре. Когато допрях длан до стъклото на най-близкия контейнер, бях изненадана от излъчваната топлина. С мъка успях да различа на слабата светлина фигурата в гъстата течност. Нещо вътре се движеше в синхрон с пулса на машината. Знаех какво беше, но присвих очи, за да видя ясно, с надеждата да греша.

Докато очите ми привикваха с тъмнината, формите започнаха да се материализират, не само в този контейнер, но и по близкия до мен ред. Една млада жена плаваше с гръб към мен, а трите й ръце бяха вдигнати нагоре, като че посягаха към повърхността на течността. Мъж, свит в ембрионална поза на дъното на своя контейнер, а ръцете му без китки се кръстосваха над коленете. Възрастна жена се носеше под странен ъгъл, а единственото й око беше затворено под белега. Всички бяха голи, всяко от телата пулсираше едва доловимо в такт с ритъма на машините. Залата беше толкова дълга, че вратата в другия край не се виждаше ясно. Контейнерите се редяха ли редяха един след друг, ужасът се повтаряше отново и отново ред подир ред.

Не знаех къде свършват машините и къде започваше Електричеството или пък дали не бяха едно и също нещо, но знаех, че тази чужда за мен гледка беше технология и табу. Каква злокобна магия имаше в нея, че да позволява улавянето на хората в капана на такъв подводен сън? Табуто може и да беше закон, но започваше да ми се гади от отвращение, което преобръщаше стомаха ми само като гледах към тази плетеница от жици и метал. Машините бяха сложили край на света. И като ясновидец бях виждала взрива по-директно от всеки друг — чистото разрушение, което носеше онова острие от гореща светлина. Дори четирите години под Електрическата светлина в килията ми не беше изтрила инстинктивния ми ужас при гледката на всички тези жици, тръби и панели. Изведнъж осъзнах, че съм мокра от пот, а краката ми треперят. Това жужене на машините ми напомняше на дремещ звяр.

Ръцете ми също трепереха. Контейнерите бяха много ярки във виденията ми, но да ги видя така, беше още по-лошо. Тръбите, насилили телата, стърчаха от устите и от китките. Тръби като конци на кукли, които спускаха телата от върховете на контейнерите. Ако можех да се измъкна, ако можех да разкажа, смятах, че и най-върлите Алфа нямаше да останат безразлични. И ако наистина можех да разчитам на виденията си, там някъде беше островът, където щях да мога да открия хора, които да ми повярват и дори да помогнат.

Това, което правеше ужаса още по-злокобен, беше странната подредба на всичко — точно наредените редове контейнери; идеалният унисон на гърдите, които се надигаха и спускаха под такт с непрестанната приспивна песен на машината. Въпреки различните деформации, които се виждаха в контейнерите, имаше една зловеща еднаквост в безсъзнателното им състояние. Крачех покрай един от редовете и спрях, опрях лице в стъклото на контейнера и се оставих на пулсиращия полумрак да ме успокои.

Стъклото затрепери, стресна ме и ме върна отново към предишното състояние на безпокойство. Отворих очи и се озовах срещу лице, притиснато точно там, където се бях облегнала. Момчето, което се бе доближило до предната част на контейнера си, имаше потресаващо бледа кожа, а вените под нея се очертаваха ясно. Светлокестенявата му коса се носеше над главата му, а устата му беше частично отворена около тръбата. Само едно нещо нарушаваше почти пълната застиналост на тази картина — очите, широко отворени и тревожни.

Отскочих назад, а тихият ми вик веднага заглъхна сред тежката влага и ритмичното ръмжене на машините. Отклоних очи от настойчивия взор на момчето, погледнах надолу, но щом забелязах, че както и останалите, е гол, решително спрях поглед върху изражението му. Въпреки печата слабото му лице ми напомняше на Зак. По-късно все се чудех дали заради това момчето ми изглеждаше толкова познато.

Реших, че очите му, макар и отворени, не излъчват нищо, че не биха могли по никакъв начин да изразяват съзнателна мисъл. Някои от другите също бяха с отворени очи, но липсата на съзнание си оставаше все същата. Ако очите му не ме бяха проследили, щях да продължа пътя си до другия край на залата и отвъд нея. Част от мен едва ли не почувства разочарование, когато забелязах, че тъмните му очи следят всяко мое движение. От друга страна, си знаех, че веднъж забелязала лекото помръдване на очите му, това се превръщаше в обещание, което не бих могла да наруша.

Капакът на контейнера изглеждаше като единствената точка за достъп и беше поне на три фута над главата ми. На това ниво имаше платформа, която опасваше стената, а до нея се стигаше по стълба в далечния ъгъл на залата. Направих няколко крачки натам, после погледнах нервно назад в опит да уверя момчето, че не си тръгвам. Но вече беше късно — той се бе превърнал в неясно очертание в контейнера. Хукнах, броейки контейнерите по пътя си, като се опитвах да не мисля за обитателите им, нито пък за празния контейнер, който подминах в края на реда. Докато се катерех по стълбата, се стрясках от звука на собствените ми стъпки по металните пръчки. Вече на платформата, преброих отново по контейнерите в обратен ред. Когато стигнах дванайсетия, издърпах металната дръжка и установих, че капакът се надига от едната страна без никакво съпротивление.

От мястото си едва различавах реещата се коса, сега два фута под мен. Докато се надвесвах над контейнера, ме облъхна противната сладникава миризма на течността. Извърнах глава, за да избегна вонята, мушнах ръка в топлия разтвор, разбърках, сграбчих нещо твърдо и задърпах силно. Отдолу се усети лека съпротива, преди онова, което бях хванала, да се озове в ръката ми. За един ужасен миг си представих как напоеното му с течност тяло някак се разпада в ръцете ми, но когато погледнах надолу, установих, едновременно с облекчение и ужас, че държа гъвкава гумена тръба. Погледнах отново долу и забелязах, че съм извадила тръбата от устата му.

Пак бръкнах в гъстата гадост и подскочих, когато усетих, че той ме сграбчва. Вкопчих се в парапета на платформата с другата си ръка и се подготвих да го издърпам. Първоначално беше лекичък, течността отнемаше от теглото му. Но когато главата и гърдите му се подадоха над повърхността, изведнъж натежа и не можех да го тегля повече. Китката му, под ръката, за която го бях хванала, беше пронизана от множество тръбички. Посегнах да хвана и другата му ръка, но сега, когато тялото му се показа почти изцяло, видях, че лявата му ръка липсва. Без силното изкривяване на стъклото помежду ни, установих, че изглежда по-възрастен — може би на моите години, макар че в ужасното му състояние трудно можеше да се прецени.

За миг се задържахме така — ръка в ръка. После той обърна глава и оголи зъби, а аз за момент си помислих, че ще ме ухапе. Тъкмо когато щях да дръпна ръка, той захвана със зъби тръбата на китката си и с едно рязко движение на главата я отскубна. Рукна малко кръв, която се смеси с течността, обгърнала ръката му. Погледна нагоре към мен и двамата задърпахме в синхрон. Макар че бях дребна, бях сравнително силна, но течността едва покриваше ръцете ни. За двайсетина секунди може би той увисна наполовина във въздуха, преди ръката му да се изплъзне и той отново да цопне в контейнера. Пак отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но се появи само розово балонче от окървавената течност. Пак посегна към ръката ми, но докато вдигаше поглед към мен, аз го пуснах, обърнах се и побягнах. Когато му хвърлих един бегъл поглед, вече беше потънал.

Отне ми само секунди да изтичам обратно по платформата и да се спусна до мястото, където бях видяла голям френски ключ близо до основата на стълбата. Отново на долното ниво, преброих контейнерите и стигнах до неговия. Вече не мърдаше. От отворената му уста и от китката, където преди това влизаха тръбите, на тласъци шуртеше кръв. Освободените тръби се бяха оплели като пипала около него, а очите му вече бяха затворени.

Когато замахнах с ключа към стъклото, не се чу и звук. За секунда нищо не се случи. И изведнъж, сякаш бе задържал дихание, контейнерът избълва всичко с рев, експлозия от стъкла, която ме помете и събори на земята.

Момчето се приземи върху мен в момента, в който се стоварих на пода, и ударът ме прилепи плътно към парченцата стъкло.

Заедно се затъркаляхме в мрака и се спряхме чак в отсрещната стена в плетеница от крайници и стъкло.

Когато последните огромни панели стъкло се сгромолясаха и течността с вой понесе счупените парчета по пода, се вдигна невероятен шум, който сякаш продължи по-дълго, отколкото ми се вярваше, че е възможно. Облекчението от тишината, след като всичко заглъхна, трая кратко — почти веднага зави аларма и помещението се освети. Някакви ленти по тавана засветиха със същата бяла светлина като кълбото в килията ми, но много по-ярко.

Присъствието на голото момче, простряно върху ми, както и светлините и сирената ме накараха да се изправя. Той също стана, клатушкайки се, а после се свлече към стената. Сграбчих го за ръката и го издърпах нагоре. Дори и при шума от стъпки, които ехтяха вече съвсем близо от другия край на залата, ми направи впечатление усещането на чужда плът след толкова години в Хранилището.

Стоях с лице към вратата, през която бях влязла. Стъпките идваха от другия край на помещението, иззад много на брой врати. Чувах ги въпреки упорития вой на сирената, чувах и викове на хора. Обърнах се към момчето, но то беше застанало на колене, подпираше се на ръката си и си поемаше малки, накъсани глътки въздух между изблиците на кашлица. Не можех да се концентрирам от толкова много шум — алармата, бръмченето на машините, приближаващите хора. И под всичко това — реката. Опитах да се съсредоточа върху зова й. Дърпаше ме така, както теченията ме придърпваха, когато като малка плувах в нея. Огледах мрежата от тръби, която опасваше цялата зала над подредените контейнери. Този, който бях разрушила, изпъкваше като избит зъб. В най-далечния край на реда имаше няколко празни контейнера. Празни — не само без тела, но и без течност. Значи съществуваше някакъв начин за изпразване. Водех момчето напред, влачейки го отново към нащърбената корона от стъкло в основата на разбития контейнер. Забелязах, че по-голямата част от пода под него представлява запушалка — запечатана тръба, с диаметър почти колкото самата основа на контейнера, която потъваше в пода.

Прекрачих стърчащите остатъци стъкло и се изправих в плитката локва, останала от течността. Момчето отскочи, когато го повлякох след себе си, но аз не му обърнах внимание и го издърпах толкова силно, че двамата се озовахме по колене в средата доскорошния контейнер. Видях две ръчки от предната страна, но когато протегнах ръка над острите стъкла, успях да достигна само едната. Дръпнах я и от тръбата, виснала високо над нас, нахлу силна струя от лепкавата течност, която ни притисна към пода, а ние се сгушихме един в друг. Стиснах здраво устни и опитах да предпазя очите си. Момчето, вече надигнало се на ръце и колене, бе пометено от избликналата струя. Посегнах към втората ръчка и усетих как стъклото надра ръката ми. През лъскавината на течността виждах как вратите в другия край на помещението вече се отварят. Почувствах, че лостът се съпротивлява и съпротивлява, но внезапно поддаде и тогава светът се провали под краката ни, отнасяйки ни от светлината.