Франческа Хейг
Огненото слово (31)

Глава 31

Изповедничката се съвзе първа. Премигна няколко пъти, разтръска глава и направи гримаса. Когато най-сетне отвори очи окончателно, първият поглед не беше към мен, застанала над нея, а към Кип, който все още беше в безсъзнание.

— През цялото това време — започнах аз — усещах, че ме търсиш. Откакто избягах.

— Откакто той избяга — поправи ме Изповедничката.

— През цялото време си мислех, че търсиш мен. Но все още не разбирам как е възможно. Не може и двамата да сте Омега.

— Наложи се да махнем едната му ръка. Не беше достатъчно само да го жигосаме — заяви тя, присядайки по-надалеч от мен. — Ръката беше мъдро хрумване на Зак. Щеше да има съпротива спрямо идеята да затворим Алфа в контейнер, дори сред онези, които работят по проекта. А и не можехме да позволим някой да проследи връзката до мен — твърде опасно беше. Затова трябваше да го направим да изглежда като Омега. Амнезията е допълнителен бонус, макар да не бях разчитала на това. Не е нещо, което сме очаквали. А и никога никой не е бил изваждан от безтегловност — ефектите бяха неизвестни.

— И не те интересуваше какво ще му причини това?

— Интересуваше ме, че не го уби. — Тя докосна отстрани главата си и изгледа с недоволство кръвта по ръката си. — Сега разбираш защо не ме беше страх, че ще ме откриете тук. Знаех, че ще останете заедно. Ако си се сближила с него, никога не би ме наранила. Но подцених ефекта от контейнера. Мислех, че може да е увреден по някакъв начин, но не и че напълно е забравил всичко. И надцених теб. Бях решила, че вече си се сетила.

— Бях толкова сляпа.

Примижала, Изповедничката отново притисна подутото си слепоочие.

— И двете бяхме слепи. Трябваше да ти кажа веднага. Беше безразсъдство. — Тя се обърна отново към Кип, който сега се размърдваше тежко на пода. — Но той се е променил. Страхливецът, който познавах, никога не би атакувал така.

— Ти не го познаваш. Може и да ти е брат, но няма нищо общо с теб.

— Може би. Не повече, отколкото ти приличаш на Зак. И двамата със Зак сме обременени с близнаци, на които им липсва нашата амбиция. — Приклекнах над Кип, надигнах главата му толкова, че да мога да плъзна ръка под нея и да го повдигна бавно-бавно, докато раменете и главата му не легнаха върху коленете ми. Той стисна очи още по-силно, след това ги отвори, примижавайки срещу светлината.

— Тя ли? — рече. — Това е невъзможно.

Поклатих глава.

— Отсекли са ръката ти, Кип, за да те скрият. Толкова съжалявам.

Той отново затвори очи, този път за по-дълго. На няколко пъти устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо. Когато отново отвори очи, погледна право в мен.

— Вярно ли е?

Кимнах. Отново последва дълга тишина.

— Е, това значи, че вече няма да те закачам на тема близнака ти — промърмори той, гледайки към мястото, където стоеше Изповедничката. — Изглежда, че и двамата сме ударили джакпота за братя и сестри.

Изучаваше лицето й, а изражението му беше по-напрегнато от всякога. Сякаш би могъл да разпознае себе си в нейното. Сякаш можеше да види всички тайни от загубеното си минало, изписани върху бледата й кожа.

Очите й, обикновено така равнодушни, го оглеждаха с любопитство.

— Наистина ли нищо не помниш, дори сега?

Той поклати глава.

— Защо? Искаш да си разменим спомени от общото ни детство ли?

— Нямаше общо детство — отвърна тя. — Отпратиха ме на осем, още щом стана невъзможно да скривам виденията си. Но за теб това не беше достатъчно, разбира се. Нито пък това. — Тя прокара ръка по жигосаното си чело. — Не беше достатъчно да ме жигосате, да ме зарежете в селището, докато ти пое фермата на мама и татко и си живя живота. Никога нищо не ти беше достатъчно, когато станеше дума да ме мразиш. Така че преди три години реши да се увериш, че не съм ти слабото място. Отиде при местния представител на Съвета и го помоли да ме проследи и намери. Каза му, че си чул слухове как човек с възможности би могъл да плати, за да „се погрижат“ за близнака му в Хранилището.

Пайпър беше споменал за това на острова. Но не можех да си го представя по отношение на Кип. Можех да приема идеята, че е Алфа. Но личността, която тя описваше — злобна, жестока, не можех да я открия в него.

— Това не съм бил аз — извика той, докато сядаше. — Дори не знам кой съм бил тогава. Нямам никакви спомени, защото ти ми го причини. — Не го бях виждала да плаче преди, но сега сълзите се стичаха и образуваха пътечки по зацапаните му бузи. — Дори не ме е грижа за ръката — продължи, потърквайки рамото си. — Става дума за всичко останало. Ти ми отне всичко.

— Аз ли ти отнех ти всичко? — Смехът й беше като извито острие. — А какво ще кажеш за мен, отпратена на осем години? Никога не те е било грижа за мен. Щеше да ми сториш същото, което аз на теб. — Омразата, която ни преследваше от деня, в който избягахме, излезе наяве. Тя нямаше нищо общо с мен. — Знаех, че злобен човек като теб никога няма да ми прости за онези първи осем години. — Гласът й все още беше тих, но очите й се бяха присвили, челюстта — стегната така, че думите излизаха насечени. — Трябваше да намеря начин да се защитя. Това е една от причините, поради които се свързах със Зак и започнах да работя с него. Може би и затова действаме толкова добре заедно — и той си има своите демони във връзка с късното разделяне. Винаги съм била наясно какви са мотивите на Зак за всичко, защото виждах същите страх и злоба като при теб, макар ти никога да не си бил толкова амбициозен като него, нито пък толкова умен.

Чудех се дали това беше нейният начин да разбира света. Не Алфа срещу Омега, а амбициозните, безкомпромисните срещу всички онези, които нямат желание да се мерят с тях по безпощадност?

— Не мога да споря с теб за миналото ни. — Гласът на Кип беше слаб, едва го чувах. Всяка дума падаше в силоза като камък в кладенец. — Нищо не ми е останало от него. Няма го. Ти ми го причини.

— Не. — Тя поклати глава. — Ти ми го причини. Ти ме направи такава, каквато съм.

— Това не го знаеш, Кип — обадих се аз.

— Той е мой близнак — реагира тя. — Познавам го по-добре, отколкото ти някога ще можеш.

Бях готова да отвърна, когато Кип ме изпревари:

— Кас е права. Ти не ме познаваш. Нямаме за какво да говорим. — Обърна се към мен.

Тя стоеше между нас и стълбището. И тримата мълчахме напрегнато в очакване на нещо. Погледнах към стоманената врата в стената, но знаех, че е безнадеждно, дори преди Изповедничката да заговори:

— Не си прави труда, заключена е. — Все още беше внимателно съсредоточена върху Кип. — Идвах и те гледах понякога, знаеш ли — каза тя. — Когато беше в контейнера. Беше толкова спокойно да те виждам там. Като да имаш жабка в буркан.

— Това е налудничаво — казах, спомняйки си как Кип плаваше в контейнера и безмълвния ужас, който тази гледка моментално предизвикваше у мен.

— Той би го направил с мен — рече тя. — Опита се да плати, за да ме вкара в килия. — Обърна се отново към него. — Когато те наблюдавах, беше по-жизнен от останалите. Понякога можех да се закълна, че отвръщаш на погледа ми. Техниците също докладваха за това — признаци на възможна тревога при теб. Не знаеха защо, разбира се, дори не знаеха, че не си Омега, като останалите.

Опитах се да се затворя към нея и да се фокусирам само върху Кип, докато се навеждах над него.

— Всичко, което казва за миналото ти — рекох, — не се знае дали е вярно. Аз познавам човека, който си.

— Съжалявам — повтори той.

— Не — поклатих глава. — Не го казвай. Това не си ти. — Спомних си думите му преди няколко вечери: Ами ако човекът, който съм бил, не е човекът, който бих искал да бъда?

Той, разбира се, се досети за какво мисля.

— Не знаех — каза бързо. — Но от забранения град и всички онези жици започнах да получавам някои проблясъци. Нищо конкретно и нищо за нея или за това, че съм бил Алфа. Беше като да си в кожата на някой друг. И не харесвах този друг. Мислех си, че да не знам, е най-лошото нещо. Но това беше по-лошо. Човекът, който усещах, беше изпълнен с отвращение. И страх. — Той сведе поглед. — Съжалявам.

— Това не си ти. — Говорех достатъчно високо, за да ме чува Изповедничката. Исках да знае. — Не съжалявай. Аз те познавам.

Проследих с пръсти извивките на белега му.

— Няма значение дали си Алфа. — Отново снижих глас, опитвайки се да открадна един миг на интимност между двама ни под взора на Изповедничката. — Макар че бях започнала да си мисля, че и ти може да носиш щипка ясновидство в себе си.

Той поклати глава.

— Тогава можеше да се предположи, че ще предвидя това.

Но аз го направих, помислих си. Чувствах го през цялото време. Просто бях твърде глупава, твърде заета със себе си, за да осъзная какво означава.

— Може би не си го усетил — казах. — Но имаше други неща, дреболии. Това как знаеш какво мисля или чувствам. Как се намесваш и казваш същото, което съм искала да кажа.

— Мисля, че май за това има друга дума — отвърна той, с кривата усмивка, която ми беше станала до болка позната.

— Значи малкото ви бягство приключи — прекъсна ни Изповедничката. — Сега чакаме. Не можете да се биете с мен. — Тя вдигна ножа от мястото, където беше изпаднал от ръката на Кип. Стоях с лице към нея, докато се приближаваше с протегнат напред нож. Прокара го по врата ми, после надолу, като спря върху ямката на шията. Веднага в съзнанието ми изникнаха многото нощи, през които с Кип се сгушвахме един в друг, а носът му потъваше точно там, където сега опираше ножът. — Тази врата е заключена. Зак не е далеч — работи в друга сграда наблизо. Той ще реши какво да прави с вас, но бих предположила, след всичко случило се тук, че двамата ще се запътите към контейнерите.

— Няма да се върна там. — Кип се изправи, малко нестабилно.

— О, теб конкретно ще те задържат навън за известно време. Щом приключим с разпитите, ще искаме да ти направим някои тестове. Ще си голяма медицинска рядкост. Никога не сме затваряли Алфа досега, разбираш ли. А и никога не извеждаме никого от това състояние, да не говорим след толкова време. Това е еднопосочен билет. Но след като задоволиш любопитството ни, в крайна сметка се връщаш обратно.

Ножът потъна малко по-навътре. Не усещах болка, само топлината на кръвта, която започна да се процежда едва-едва, и лекото гъделичкане от струята, която се стичаше между гърдите ми.

— Как се казва? — попитах. — Искам да кажа, истинското му име.

Изповедничката понечи да каже, но Кип я прекъсна:

— Няма значение.

— Не ти ли е любопитно? Ама никак? — попита тя.

С ножа, опрян в гърлото ми, не можех да извърна глава, но извих очи надясно, колкото ми беше възможно, за да виждам Кип.

— Беше ми любопитно — отвърна той. — Преди няколко месеца бих дал мило и драго да знам кой съм бил. Но сега вече няма никакво значение. — Плъзгаше се все повече в полезрението ми, към стъпалата в другия край на платформата. — Сега знам кой съм.

Изповедничката се обърна, все още опряла ножа в гърлото ми, и застана зад мен.

— Само една крачка надолу по стълбите и много добре знаеш, че ще я убия.

— Знам — отвърна той, приближавайки се още по-близо до стълбите.

Изповедничката още повече затегна хватката си около шията ми.

— Е, това не го очаквах. То идва от мен. — Кръвта вече се просмукваше в предницата на ризата ми. — Ами ти, Кас? Мислиш ли, че би могъл да те предаде по този начин?

Гледах право в Кип. Още в този момент бях наясно какво прави, изпитвах същата увереност, която бях усетила преди малко, когато осъзнах връзката му с Изповедничката.

— Не го прави — помолих го аз.

Когато пристъпи назад, очите ми все още бяха впити в неговите. Едва долових лекото вдигане на раменете и финалния скок през парапета зад него. Докато падаше, отказах да замижа или да извърна поглед, сякаш взорът ми някак го държеше вързан за мен, сякаш беше жизнеподдържаща нишка, която щеше да спре падането. Изповедничката изпищя, но аз не гъкнах. Без дори да осъзная как, стигнах до края на платформата, за да мога да проследя тялото му до долу, докато циментът на пода не се размаза в погледа ми.

Когато отново отворих очи, се бях свила на кълбо на земята и усещах студа на металния под по бузата си. Само на три крачки встрани забелязах неподвижното лице на Изповедничката, насочила невиждащ взор към мен.