Франческа Хейг
Огненото слово (7)

Глава 7

По-късно, когато се опитвах да си спомня момента на излизането си от килията, не можех. Просто подтичвах след Зак, следвах го сляпо по дългия коридор, през друга заключена врата, а след това и по някакво стълбище. Едва на върха на стълбите, където имаше три високи прозореца, почувствах величието на нахлуващата светлина. Веднага заслоних очите си с ръка и се лепнах за прозореца. Мъглата от последните няколко седмици започна да се вдига — съзнанието ми беше по-ясно от месеци насам. Сякаш крепостта над килиите ме беше смазвала физически с тежестта си. С измъкването от дълбините сякаш се отърсвах от това бреме.

Без да ме поглежда, Зак ме поведе по друг дълъг коридор, отключи една по-голяма врата, после спря.

— Не знам дали си толкова глупава, че да пробваш нещо, но по-добре не си прави труда. — Опитах се да не обръщам внимание на светлината и свежия въздух, които нахлуваха през открехнатата врата, и да се съсредоточа върху думите му. — Знаеш, че не можеш да се сбиеш с мен. Другите врати, които водят до стената, са заключени. И не се отделяй от мен.

Бутна вратата и я отвори напълно. Въпреки болката от внезапната светлинна атака върху очите ми, свежият въздух беше опияняващ. Поемах го на дълбоки глътки, докато пристъпвах навън. Дългата тясна стена не се беше променила от разходките с надзирател преди четири години, в началото на затворничеството ми. Представляваше тераса, може би около шейсет фута дълга, стърчаща насред отвеса на крепостта. Пред нас зъберите накъсваха очертанията на зида, спускащ се надолу към пропастта. Зад нас се издигаше лицето на форта, издялано директно в планината. Чух как Зак заключва вратата, от която току-що бяхме излезли в средата на терасата. В двата й края имаше по една дървена врата, всяка от които подсилена с метални пръти.

Няколко мига просто стоях наклонила глава леко назад, с лице към слънцето. Когато тръгнах към бойниците, Зак се спусна да препречи пътя ми.

Засмях се.

— Спокойно. Не можеш да ме виниш, че искам да погледна. През последните четири години съм доста ограничена откъм гледки.

Той кимна, но не се отдалечи от мен, когато се приближих към ръба и се надвесих над високата до кръста стена, за да погледна надолу към града.

— Досега не съм виждала града както трябва — казах. — Доведоха ме от селището през нощта, а и главата ми беше покрита. А когато ни разхождаха тук, не ни позволяваха да се доближаваме до ръба.

От тази височина Уиндъм изглеждаше като сбор от къщи, пръснати по склона. Беше твърде хаотично, за да е красиво, но размерите бяха впечатляващи. Градът се катереше по планината, до мястото, където се извисяваше крепостта, но също така се разпростираше в равното по низината, където пътищата се губеха в хълмовете и в замъгления хоризонт. Извивките на реката се показваха на юг, продължаваха криволичещия си път по очертанията на града, преди да изчезнат в дълбоките пещери на самата планина. Дори от тази височина можех да видя движението — каруци по пътищата, пране, проснато от прозорците, търпеливо поемащо полъха на вятъра. Толкова много хора, толкова близо до мястото, където се намирах, сам-сама, през всичките неразличаващи се дни и нощи.

Зак обърна гръб на града. Направих същото и се облегнах до него на ниската стена. От двете ни страни се издигаха зъбците на височината на главите ни.

— Преди малко каза, че не се доверяваш на никого освен на Изповедничката.

Той не отговори, само втренчи поглед в ръцете си.

— И защо избра такъв живот? — попитах. — Аз съм тук, защото не мога да се махна. Но ти би могъл, можеш просто да си тръгнеш.

— Това беше ли част от сделката ти? Кратък сърдечен разговор? Аз не съм се съгласявал на такова нещо. — Обърна се отново и погледна към Уиндъм. — Както и да е, не е толкова просто. Има неща, които трябва да свърша. — На ясната светлина можех да видя силно изпъкналите скули на лицето му. Той въздъхна. — Започнал съм разни неща. Мои проекти. Трябва да ги завърша. Сложно е.

— Не е нужно да е така.

— Винаги си била такава идеалистка. Нещата за теб са прости. — Умората в гласа му съвършено пасваше на умората в очите.

— И за теб могат да са прости. Можеш да си тръгнеш — да се върнеш на село, да обработваш земята, заедно с мама.

Преди дори да се обърна, знаех, че с това изказване направих грешка.

— Да обработвам земята? — изсъска той. — Ти имаш ли представа кой съм аз сега? Какво съм постигнал? А и селото е последното място, където бих отишъл. Дори след разделянето никога не се отнасяха с мен както с останалите Алфа. Мислех, че ще стане по-добре, но не стана. — Насочи пръст към мен. — Ти ми причини това, всичките години, през които се измъкваше от разделянето. Не мога да се върна никога там.

След няколко крачки застана по средата на пътя между мен и вратата.

С две ръце, опрени в стената зад мен, се набрах, подскочих и приседнах на ръба, след което се изправих. Всичко стана толкова бързо, че успях да се задържа и да не се катурна назад само защото успях да се уловя за камъните от двете ми страни.

Той се метна към мен, но се поколеба, като видя колко съм близо до ръба. Вдигна ръце пред себе си, безпомощен като кукла на конци.

— Това е лудост. — Гласът му беше висок и пронизителен.

Поклатих глава.

— Още една дума и скачам. Викаш охраната и скачам.

Той вдиша дълбоко и постави пръст на устните си. Не бях сигурна дали се опитва да успокои мен или себе си.

— Добре — промърмори. И пак — не можах да разбера на кого го казва: — Добре. Но не би го направила. Не би оцеляла.

— Знам. И не се прави, че ти пука за мен.

— Окей. Така е честно. Но не би ми го причинила. Не можеш.

— Веднъж вече ме предизвика с блъфирането си, когато ни разделяха. Тогава те покрих. Не мога да го сторя отново.

Той направи крачка напред, аз се дръпнах назад. Сега едва се крепях само на пръстите на краката си, а петите ми трепереха над пропастта отдолу.

— Ще го направя. Няма никаква причина да продължавам да живея в онази килия.

— Аз те пуснах — сега си навън, нали?

Осмелих се да надникна зад рамо, после бързо се обърнах, с надеждата, че очите ми не издават колко съм ужасена.

— Ето какво ще направим. — Камъните от двете ми страни бяха топли и грапави под протегнатите ми ръце. Чудех се дали това не е последното ми усещане. — Отдръпни се, чак до вратата. — Той кимна и продължи да кима, докато бавно се изтегляше назад, все така вдигнал ръце.

С една ръка все още върху камъка от дясната ми страна, вдигнах ризата и пуловера с другата, за да разкрия импровизираното въже, което бях увила около кръста си на разсъмване. Усмихнах се при спомена за коментара, който направих пред Изповедничката ден по-рано. Цял ден овързаните ленти от чаршафа се впиваха в стомаха ми, но така и не посмях да ги разхлабя, и без това притеснена, че издутината под дрехите ми е твърде очебийна.

Отвиването на въжето беше деликатна задача. Отначало се опитвах да се закрепя с една ръка върху камъка, но беше ужасно трудно, защото навързаните чаршафи се свличаха покрай краката ми и имаше реална опасност да се оплета в тях. Най-накрая се предадох и използвах и двете си ръце. Пристъпих малко напред, но петите ми бяха най-много на инч от ръба. Не свалях очи от Зак. Бялото въже бавно се разплиташе и се спускаше постепенно надолу по стената зад мен.

Не знам дали го видях да се напряга, или просто усетих намерението му, но преди да направи и крачка напред, вдигнах ръка.

— Само се доближи и скачам, или пък и двамата ще свършим през ръба. Резултатът е все същият.

Той спря. Дишаше тежко, дрезгаво.

— Наистина ще го направиш.

Това вече беше заключение, не въпрос. Поне ми спести отговора, с който не разполагах. Просто го погледнах и той отново се изтегли към далечния край.

Цялото въже вече беше спуснато. Основата на камъка беше твърде дебела, за да мога да го овържа около нея, но към върха се стесняваше. За да впримча въжето обаче, се наложи да се обърна странично, прилепила буза към камъка, така че да мога да наблюдавам и Зак, докато посягам нагоре. Трябваше да обвия и двете си ръце около камъка, за да прехвърля въжето от едната си ръка в другата. Щом приключих, с неохота освободих камъка от здравата си прегръдка.

— Сигурно си полудяла — извика Зак. — Това въже няма да издържи. Ще паднеш и ще убиеш и двама ни. А дори да стигнеш долу жива, навсякъде гъмжи от охрана. Няма смисъл.

Погледнах въжето. Беше прав — за да докарам поне някаква дължина, се беше наложило да накъсам чаршафа на ленти не по-дебели от два пръста. Възлите изглеждаха хлабави, дори и на мен. Знаех, че напоследък съм олекнала, но въпреки това въжето не вдъхваше доверие. А онова, което Зак не виждаше, беше, че въжето стига само донякъде пред стената на крепостта; от опърпания му край до каменната тераса долу имаше още поне двайсет фута.

— Слушай внимателно — започнах аз. — Сега ще излезеш през същата тази врата. Ще заключиш след себе си. Ако чуя, че викаш стражите, скачам. Ако чуя, че отново отключваш вратата, скачам. Дори да съм на половината път надолу по въжето, видя ли те, че се надвесваш отгоре — скачам. Отиваш зад вратата и броиш до сто, преди дори да си помислиш да я отвориш отново или да шукнеш. Ясно?

Закима яростно.

— Променила си се — каза тихо.

— Четири години в килия могат да причинят какво ли не. — Замислих се дали това не е последният път, в който го виждам. — И ти би могъл да се промениш, знаеш ли?

— Не — отвърна.

— Ти решаваш — рекох. — Запомни го. А сега заключи вратата.

Все още с лице към мен, ръката му заопипва стената отзад и намери дръжката на вратата. Трябваше да се обърне, за да отключи, но отново се извърна с лице към мен, докато отваряше. Не спираше да ме гледа, докато пристъпваше назад към сянката и дръпна вратата към себе си. Чух ключа в ключалката, а после плъзването на тежката брава.

Аз също броях и си го представях притиснат към вратата, отмятащ числата в унисон с мен. Четирийсет и девет, петдесет. Осъзнах, че плача, но дали от страх или от тъга, нямах представа. Седемдесет и шест, седемдесет и седем. Ще се втурне напред, мислех си аз, с обичайната си нетърпеливост, но после ще се забави, защото нямаше да иска да се появи твърде рано и да ме хване насила за ръката. И вече знаех какви планове щеше да крои — къде да постави стражите, как да затвори града. Щеше да ме погне, както винаги съм знаела, че ще стори.

Деветдесет и девет. Ключалката бавно помръдна, но възрастта й я предаде с ръждиво скърцане.

Изповедничката щеше да прозре плана ми, разбира се. Но Зак се втурна право към мястото, откъдето висеше въжето. Половината му тяло вече висеше над ръба и той гледаше надолу към нескопосаното въже, когато аз се измъкнах иззад вратата, влетях вътре и заключих след себе си.