Франческа Хейг
Огненото слово (26)

Глава 26

Обърнах се към Кип, за да споделя мислите си, и затова, когато чух вика на мъжа, за миг реших, че крещи срещу мен. Но звукът внезапно секна и докато се обърна да погледна, тялото му вече лежеше на пътя, а по прахоляка под врата му се разливаше тъмно петно.

Момичето все още стоеше с нож в ръката. Гледайки надолу с отвращение, тя коленичи и го избърса, два пъти, в ризата на мъртвия.

— Трябваше ли да го убиваш? — попитах.

Тя прибра ножа в колана си.

— Искаш да разкаже навсякъде кого е срещнал ли?

— Не можеше ли да го вържем или нещо подобно?

— Щяха да го открият. Или щеше да пукне бавно, от жажда. Направих именно това, което ти планираше да направиш, когато още на дюната бръкна в раницата за ножа. Трябва да си ми благодарна.

Кип премести поглед от мен върху момичето и обратно.

— А, да, много сме ти благодарни. Направи го, за да можеш сама да прибереш наградата.

— Не — поставих ръка върху неговата и се обърнах отново към момичето: — Ти си близначката на Пайпър. — Отново се обърнах към Кип: — Помниш ли ножа за мятане?

— Онзи, дето го метна по теб преди пет минути? Трудно ми е да го забравя.

Момичето ни прекъсна.

— Вие двамата може да спорите и по-късно. Сега ще трябва да ми помогнете да скрия тялото. — Тя го сграбчи за единия крак и тръгна заднешком, влачейки мъртвия товар към края на пътя. — Но си права за брат ми. — Тези думи бяха отправени към мен, без да вдига поглед.

Кимнах и се наведох да хвана другия крак. Докато момичето се обръщаше, за да погледне назад, забелязах няколко малки ножа, които висяха на колана й.

— Какви ги вършиш? — извика Кип. — Няма значение чия близначка е. Тя е Алфа. Зак на нищо ли не те е научил?

Момичето вдигна очи.

— По-добре се научи да си държиш езика зад зъбите за близнака на Кас, ако искаш да опазиш живота и на двама ви.

— Понеже точно ти много си падаш по опазването. Кас, тя метна нож по теб само задето викна по-силно.

— Знам. — Пуснах крака на мъртвеца и вдигнах ръка, за да покажа малката драскотина на кокалчето, която вече беше зараснала. — Още тогава трябваше да се сетя — тя чисто и просто можеше да го забие през ръката ми. Вместо това едва ме одраска — колкото да избие ножа.

— И защо трябваше да го прави, щом е на наша страна?

Момичето се разсмя.

— Не ми харесваше това, което бе замислила срещу него. — Погледна надолу към тялото. — А и не исках да го дразня, докато беше опрял нож в гърлото ти. Така че ако си приключил с хленченето, хайде да свършваме с тази работа.

Кип ме погледна, но аз вече бях хванала отново крака на мъжа и заедно с момичето го влачехме вън от пътя. Кип подвикна след нас:

— Поне си кажи името.

— Зои — осведоми го тя. — А кои сте вие, знам. А сега поразритай малко пясък върху кървавата диря. Ако дойдат с кучета, ще я открият, но може да спечелим малко време.

Не изкопахме гроб, но намерихме една дупка до някакво паднало дърво — най-доброто, което успяхме да открием в оскъдното укритие. Преди да го покрием с клони, Зои претърси джобовете му и с бързо движение на ножа отряза връвта, на която около врата му беше вързано малко кожено портмоне.

— Не ти ли е достатъчно, че го уби, а сега трябва и да го обереш? — попита Кип.

— Ако не го бях убила, до довечера щеше да си в някоя килия на Съвета. А когато го намерят, искам да изглежда като обир.

— Мислиш ли? Че ще го намерят, имам предвид? — попитах аз.

Зои изпразни портмонето, прибра няколко монети и го захвърли до трупа. Приклекна отново и взе ножа, все още стиснат в ръката му.

— Със сигурност. Няма и половин ден път от града. Но заради нещата, които се случват в момента, може и да не тръгнат да го търсят веднага. — Тя подаде ножа на Кип, който направи физиономия, но все пак го затъкна в колана си.

— Нещата, които се случват? — полюбопитства той.

Зои избута с крак върху тялото няколко паднали клона.

— Вчера пристигнаха войници на Съвета. Съобщиха по цялото крайбрежие, че вероятно пристигат Омега в лодки. Предложиха награда. Повечето Алфа в радиус от петдесет мили оттук сега са навън и ви търсят.

— Точно нас?

Зои поклати глава.

— Не, наградата е за всеки Омега, който се доближи до брега. Този кретен — тя метна една последна клонка върху тялото — не знаеше какъв късмет е извадил. Но Пайпър ми беше казал за вас, така че знаех какво да търся. А после най-сигурното доказателство бе, че разпознах и ножа на Пайпър — каза тя, сваляйки от колана си ножа, който ми беше избила на дюните. — Отсега нататък го носи на колана си — продължи тя, докато ми го напъхваше в ръката. — Ако нещата се оплескат, няма да имаш време да ровиш в чантата. — Огледа набързо скрития труп за последно. — А сега трябва да тръгваме.

— Защо Пайпър не ни каза нищо за теб? — попитах аз, докато я следвахме.

— Питали ли сте го?

— Не. Не знам защо.

— Аз знам. Защото сте приели, че една Алфа не би могла да има нищо общо с него. С това, за което се бори.

Не понечих да споря с нея.

— Но защо все пак не ми е казал?

— От онова, което съм чувала, и ти не си била много разговорлива по повод твоя близнак.

— Беше прекалено опасно — намеси се Кип.

— Именно. Затова и не се разпростираме в подробности. Полезна съм, докато хората не знаят коя съм и какво правя. Мислите, че Алфа са сурови спрямо Омега? Дали ще са по-благосклонни към една от своите, която работи за съпротивата? Дори и онези неколцина на острова, които са осведомени, не са много доволни от тази работа.

През остатъка от деня вървяхме, а където гористият терен позволяваше, тичахме. Върнахме се при реката, близо до мястото, където бяхме акостирали, и потеглихме нагоре срещу течението. Гората бързо се сгъстяваше. По пладне изядохме сушеното месо на крак, изтупвайки, доколкото беше възможно, полепналия пясък. Все пак някои песъчинки успяха да се промъкнат между зъбите ми. Почти не говорехме, само бързи консултации между мен и Зои за посоката, която трябва да следваме. Едва когато стана съвсем тъмно и гората около нас се сгъсти, спряхме да починем.

Зои излезе от поляната, за да напълни манерките от реката, която все още се чуваше отдясно. Кип и аз потънахме в глинестата почва и листа.

— Щеше ли да убиеш онзи тип? — попита ме той. — Ако беше успяла да извадиш ножа?

Вдигнах рамене.

— Щях да опитам. Не ми харесва дори мисълта за това — да убия него и близначката му. А и не знам дали щях да се справя. Но щях да опитам.

Поседяхме мълчаливо още известно време, преди той да заговори отново:

— Откъде си толкова сигурна, че можем да й имаме доверие?

— Преди всичко, ако не можехте, досега да си мъртъв — обади се Зои, връщайки се на поляната. Приклекна срещу нас и ни подхвърли натежалата манерка. — А как да бъда сигурна аз, че мога да ви имам доверие?

Кип извъртя очи.

— Ти си тази с майсторските изпълнения с ножа.

Леко се притиснах в него.

— Тя даде ножове и на нас, Кип.

— Така е, но и двамата сме наясно, че може да ни накълца на салата, ако се наложи да се бием.

— Погледнете от моята гледна точка — рече Зои. — Получавам съобщения от Пайпър веднъж седмично по куриерския кораб. Преди няколко седмици ми изпраща вест, че имат изненадващо посещение на острова. — Облегна се на едно дърво и разсеяно заопипва един от ножовете на колана си. — А това само по себе си е голяма новина, понеже никой друг преди това не го е правил без карта. — Със светкавично движение и рутина метна ножа и го заби в дървото зад нас, само на сантиметри над главите ни. — И после отново получавам вълнуващо съобщение от него, понеже една от пристигналите е голяма ясновидка, най-великото нещо, което се е случвало на Омега.

Кип изсумтя.

— Останах с впечатление, че Пайпър вижда себе си в тази роля.

Зои не му обърна внимание.

— После ми праща вест, че е идентифицирал близнака ти — нашият стар приятел Реформатора. Но тази седмица — никакво съобщение, нито лодка на обичайното място. — Още едно острие се заби в дървото, точно под първото. — А след това, преди няколко дни, започнаха да пристигат бегълци. Първо тук, а после по-надолу на юг — цяла проклета флотилия, ако вярваме на слуховете. А войниците на Съвета са се нароили по крайбрежието и предлагат награда за залавянето на когото и да е от тях. Така че искам да узная ето това. — Трето острие профуча над главите ни, този път толкова близо, че усетих леко подръпване, когато няколко кичурчета от косата ми бяха приковани към ствола на дървото. — Сгрешил ли е брат ми, задето толкова се е вълнувал заради теб? Изглежда ми твърде голямо съвпадение, че Съветът откри острова тъкмо след вашата поява. И как така вие двамата пристигнахте благополучно от острова, докато брат ми и останалите там вероятно са подложени на поголовна сеч?

— Ако си тази, за която се представяш, значи Пайпър е добре — отвърна Кип.

Тя го прекъсна:

— Жив е. Жив е, но има разлика между това да си жив и да си добре. Би трябвало да си наясно с това. Пайпър ми каза за контейнерите, в които са те открили.

Дръпнах рязко глава и примижах, когато забитите в дървото кичури коса се освободиха.

— Предупредих ги — рекох. — Усетих, че се готви нападение, и им казах да напуснат острова. Пайпър ни нареди да си ходим.

— Можеше да ви използва за заложници. Ако сте тези, за които се представяте — отвърна Зои.

— Можеше да го направи — продължих. — Мнозина от Събранието искаха това от него. И в крайна сметка щяха да ни предадат. Но Пайпър не искаше. Така че въпросът всъщност не е дали ти ни вярваш. Въпросът е дали вярваш на него.

Зои се вторачи в нас, след което тръгна напред. Докато Кип напипа ножа си, тя вече беше освободила трите си ками от дървото и беше отстъпила назад.

— Ако си ясновидка, значи вече знаеш отговора на този въпрос. — Тя плъзна ножовете обратно по местата им в колана. — Време е за сън — рече, обърна ни гръб и се отпусна на земята.

* * *

Събудих се рано, но Зои вече беше станала, седеше на един пън и почистваше калта от купчинка едри гъби с един от ножовете си. Когато се изправих, ми метна две гъби.

— Улових и един заек, но все още сме твърде близо до брега, за да рискуваме да палим огън. Може би довечера.

Толкова много ми напомняше за Пайпър, че направо се засрамих как не бях осъзнала по-рано коя е. Не беше просто блясъкът на тъмната им кожа, нито гъстата черна коса — тези неща бяха съвсем обичайни. Ставаше дума повече за начина, по който се държаха. Решителната линия на челюстта. Начина, по който всяко движение някак се получаваше едновременно твърдо и спокойно. Връзката между двамата беше просто очевидна, дори когато бяха далеч един от друг. Докато я наблюдавах, осъзнах защо се бях чувствала толкова удобно с Пайпър, въпреки многото разумни основания да се боя от него. Не знаех как успяваха, но той и Зои някак си оставаха близки. Приликите в маниерите и движенията им говореха за години на близост, за връзка, която беше колкото навик, толкова и избор. Спомних си какво каза Пайпър на Кип, докато ги бях подслушвала на острова.

Това обясняваше може би защо беше избрал да ми вярва. Въпреки целия му практицизъм и изискванията на длъжността му на острова, той беше работил тясно със Зои през цялото време, значи е знаел какво е да гледаш на близнака си като на нещо различно от противник. Бях смятала, че съм почти уникална в това отношение.

Запознанството ни със Зои ме накара да почувствам Пайпър по-близък и същевременно да осъзная огромното разстояние между нас. Той присъстваше толкова силно във всяко движение на сестра си, че липсата му ставаше още по-осезаема. Когато загледах ръцете й, работещи с ножа, отново се сетих за ръката на Пайпър върху рамото ми при последната ни среща.

Кип се прозя и се претърколи. Зои го изгледа.

— Пайпър ми разказа и за него.

— По куриерския кораб? — попитах.

Тя кимна.

— Островът не би могъл да действа без някакъв вид комуникация — новините за планираните спасителни акции, предупреждения за бреговите патрули. Нови Омега, които се нуждаят от транспорт — все повече и повече напоследък. Припаси също, макар през изминалите една-две години почти успяваха да се справят сами. Отглеждат повечето неща на място.

Сегашното време, което използва, зависна над поляната. Представих си внимателно изораните ниви около езерото под града и терасираните градини, скупчени по стръмните склонове на кратера. Козлите на пазарния площад.

— Откакто се появихте там — продължи тя, — всички новини бяха за вас. Начинът, по който сте пристигнали — без никакъв контакт с убежище или с мрежата. И какво означава това за сигурността на острова.

— Мисля, че и те са открили острова по същия начин — рекох. — Имам предвид Алфа. И те имат ясновидка — тя беше на един от корабите.

— Изповедничката — каза Зои, а аз кимнах.

Кип излизаше от обятията на съня. Приседна и улови гъбата, която му хвърли Зои.

— Мрежата, която спомена, тук на сушата — попита той с пълна уста. — Има ли и други Алфа?

— Има ли някакво значение? — отвърна с въпрос Зои.

— Изглежда има, за всеки друг Алфа, който сме срещали.

— Не съм като всеки друг Алфа, който сте срещали — отсече тя и му метна още една гъба.

— Без майтап — измърмори той.

— Както и да е, Изповедничката работи за Съвета — продължи Зои. — Тя е доказателството, че невинаги всичко опира до Алфа или Омега.

— Не е така — рекох аз.

Зои се изправи.

— Ще я защитаваш ли?

— Не. Исках да кажа, че не е така, както каза — че работи за Съвета. Тя е по-влиятелна от това. Тя организира нещата. Може би не очевидно, но много от новостите, които се въдворяват, идват от нея.

Подкани ни с жест да се изправим.

— Не е единствената, както дочувам.

Изправихме се бавно, а аз нагласих раницата на рамото си.

— Нали не вярваш, че съм съгласна с онова, което прави брат ми?

— Значи си приличаме в това отношение — отвърна Зои. — Нямаше да те пусна да си тръгнеш от острова, както направи Пайпър. — Тя кимна към реката. — Пет минути да си напълните манерките и да почистим, после — движение.

Вечерта Зои прецени, че сме се отдалечили достатъчно от брега, за да рискуваме да запалим огън. Свикнала на скоростта и ритъма от пътуването с Кип, темпото на Зои ми се струваше страшно забързано. На рехавата светлина на огъня виждах, че и Кип изглежда уморен, макар никой от двама ни не отвори и дума да спрем или да забавим ход. От другата страна на огъня Зои одираше заека. Бях благодарна за месото, но не можех да се удържа и да не извърна очи, докато сваляше кожата. Отново се сетих за мъртвия ловец на глави, за отворените му очи и зеещата рана на тила му.

По-късно, с ръце, мазни от месото, гледахме как огънят се разпада на пепел. Зои почистваше ноктите си с едно от малките си ножчета. Кип я наблюдаваше внимателно.

— Тази работа с ножовете… — обади се той. — С Пайпър сте се учили да го правите заедно, нали?

— Не е съвпадение, ако това питаш — отвърна Зои, без да вдига поглед.

— Значи никога не сте се разделяли? — продължи Кип.

— Разбира се, че сме. Виждали сте белега му.

Кип и аз кимнахме едновременно. Представих си лицето на Пайпър, както изглеждаше през последната нощ на острова, пръските кръв върху белега му.

— Мислех си, че може би сте израснали на изток — осмелих се аз. — Чувала съм, че там нещата са били по-добре. Че невинаги са отпращали Омега. Или поне не толкова рано.

— Така беше някога — отговори Зои. — Не и сега. Имаме свръзки там, получаваме вести от време на време. Изглежда, че Съветът е сложил ред на изток през последните десетина години. Дори и в най-далечните селища, на границата с пустошта.

— Ами вие с Пайпър?

— Мдаа — и ние сме оттам някъде. Разделиха ни късно, както предположи и ти. Беше на десет, когато родителите ни го отпратиха.

Погледнах я.

— Ти си била късметлийката.

— Разбира се, никой не ме прогони. — Вдигна очи към нас през угасващия огън. — Но въпреки това се махнах още на следващия ден.

Кип се ухили почти колкото нея.

— Двама десетгодишни — как сте оцелели?

Зои вдигна рамене.

— Учехме се бързо — да ловуваме, да крадем. Някои хора ни помагаха по пътя. — Тя изпъна ръце, прозявайки се без извинение, и погледна към мен. — Все още ли мислиш, че съм късметлийката?

— Да. — Последва пауза. — Останала си с брат си.

Зои изсумтя и легна.

— Не мисля, че твоят брат е много добра компания.

— Повярвай — обади се Кип. — Много пъти съм се опитвал да й го набия в главата.

Врътнах очи.

— И аз го разбирам. Така е. Но ако нещата бяха различни, ако не го бяха възпитавали да се ужасява от разделението — той нямаше да е такъв. Цялата тази система — тя направи от него това, което е. Тя накара Алфа да се обърнат срещу нас.

Кип прочисти гърло.

— Не всички Алфа, както се вижда.

— Не говори, преди да знаеш — рече Зои. И отново онзи блясък на зъбите, онази широка усмивка, която толкова ми напомняше за Пайпър.

* * *

По-късно същата нощ, когато мракът беше почти непрогледен, Кип попита накъде бягаме:

— Не ме разбирай погрешно — не че не умирам от щастие да прекарвам цял ден, като се щурам лудо из шубраците в гората. Само се чудех коя е крайната точка.

— Целият район гъмжи от войници, които искат да ви убият, ако не и по-лошо — отговори Зои. — А сега са съобщили и на всички местни Алфа, така че се налага да ви изведем от крайбрежието — в радиус от петдесет мили не е безопасно за вас.

— Значи се отдалечаваме от брега — това ясно. А после?

— Зависи. С Пайпър си имаме места за среща. Обикновено се виждаме на брега, но когато не е безопасно, имаме едно друго местенце, от другата страна на планината, където ще дойде или ще прати вест, ако може. След това — вие си решавате.

— Ще продължим да се движим. Така е по-безопасно — обадих се аз. — Може би ще се опитаме да тръгнем на изток.

— Значи така решавате? — попита Зои. — Ще продължите да бягате.

— Опитахме се да спрем на едно място — на острова. Резултатът не беше особено добър — рече Кип.

— Беше добър, за вас — отвърна тя тихо.

Няколко минути се чуваше само мързеливото припукване на огъня. Аз заговорих първа:

— Нямаше как да спасим острова.

— Може би е така. А може би не. Пайпър можеше да те използва.

— Да я убие, искаш да кажеш? — възрази Кип. — И да убие Зак?

— Не задължително. Но поне да го заплаши. Да ги накара да спрат.

— Пайпър ни позволи да напуснем острова — казах аз. — Ако сега ни хванат, това е — няма да има смисъл от онова, което той направи.

— А като продължите да бягате, има смисъл? Той ви е оставил да избягате, защото е мислел, че сте ценни — че ще можете да ни помогнете.

Гласът ми трепереше.

— Опитах се да помогна, а всичко, което постигнах, беше Събранието да ме затвори под ключ и да привлека Изповедничката на острова. Не знам какво смятате, че мога да направя сега.

— Нито пък аз. До този момент, да ви призная, не виждам за какво беше целият този шум. Но Пайпър е видял нещо в теб. А Алфа от своя страна знаят добре как да използват своята ясновидка. Така че ми се струва, че бягството ви е все едно хвърляте на вятъра жертвата, която той направи. Която направиха всички онези хора на острова.

— Тя ги предупреди — каза Кип. — Два дни предварително, което нямаше как да се случи, ако не беше Кас. Всички, които успяха да избягат, трябва да са й благодарни.

— Така ли е обаче? Това ли е всичко, което можеш, тайното оръжие, в което Пайпър вярваше достатъчно, че да похаби последния шанс на острова?

Затворих очи.

— Не съм избрала това. Не съм избирала да бъда някакво тайно оръжие.

— Знам — рече Зои. — Но може би трябва.

Лежахме близо до догарящия огън и чувахме пукота на изпепелените въглени, докато се наместваха за последно. До мен равното дишане на Кип показваше, че вече е в прегръдките на съня. От другата страна на пламъците тялото на Зои представляваше неясно очертание, но все пак разбрах, че още е будна. Зашепнах, като се опитвах да не събудя Кип:

— Всички в Събранието освен Пайпър искаха да умра. Ако отново се забъркам със съпротивата, дали ще бъде по-различно? В момента, в който разберат коя съм, е свършено — най-полезна съм им мъртва. Единственото нещо, което мога да сторя за тях, е да се самоубия, както и Зак, а това е едничкото нещо, което не мога да направя. Ти повече от всички хора би трябвало да разбираш какво значи да ти пука за близнака ти.

Зои намести глава върху лакътя си.

— Точно сега изчаквам да видя дали твоят близнак няма да успее да убие моя, а и мен. Наистина ли очакваш да гледам на брат ти като на някакво невинно момченце, с което трябва да се сдобрим?

— Но ти и Пайпър сте останали заедно. Не може да искаш свят, в който близнаците биват разделяни.

Зои тихичко се засмя.

— А какво те кара да мислиш, че светът има нещо общо с онова, което искам аз или което искаш ти? Светът е такъв, какъвто е. Ако Алфа ще се отнасят с Омега така, както го правят, тогава Омега трябва да отидат някъде на съвсем друго място. Така е по-безопасно. Това беше цялата идея с острова.

— Значи сега просто трябва да намерим друг остров? А после друг, когато Алфа нападнат и него?

— Не виждам да предлагаш по-добри решения.

Затворих очи и си спомних какво ми каза Кип на кулата — неразделен свят, където дори няма да има нужда от място като острова.

— Нямам други решения. Просто мисля, че когато островите свършат, ще разберете, че реалните проблеми са си все още там.

— Я не ме поучавай — изсъска тя. — Можеш да си приказваш колкото искаш за обединение на Алфа и Омега. Но през последните няколко години, докато ти беше заключена на сигурно, Пайпър и аз виждахме много добре на какво са способни брат ти и хората от неговата порода. И се борехме да направим нещо. Наистина ли мислиш, че можеш да промениш съзнанието на хората, на онези, които са видели как отвеждат децата им, как са ги затваряли, убивали по време на експерименти?

Последва тишина.

— Аз видях експериментите. Не всички, разбира се. Но знаеш, че съм виждала контейнерите. — Поредната пауза. — И Кип е наясно. Невинаги е съгласен, но той разбира какво имам предвид, дори след всичко, което е преживял.

Зои изръмжа.

— И какво е преживял? Едничкият му проблем е, че не помни какво е преживял. Пайпър ми каза — празен лист. Можеш да го убедиш в какво ли не.

Дори не усетих как рипнах и как прескочих огъня. Метнах се върху Зои, приковах я към земята и я заудрях бясно.

Веднага щом се освободи от одеялото си, ме хвана за китките и ме отметна настрани, но това, което ме спря, беше викът на Кип.

— Какво, по дяволите, става тук? — Беше се изправил и наблюдаваше сънливо през огъня как се боричкаме.

Зои ме пусна и ме избута встрани.

— Тя ли те нападна? — попита Кип, докато се оттеглях към нашата страна на огъня.

Зои врътна очи.

— Аха. Спасих ви само за да мога да ви нападна, докато спите. — Издърпа одеялото ми от края на огъня, където беше паднало, и стъпка горящия му край, преди да ни го метне обратно. — Не се тревожи. Само защитаваше честта ти. — Обърна се, сякаш нищо не се бе случило.

Кип измести очи от мен върху Зои, после обратно. Изтръсках одеялото, бръчкайки нос при миризмата на изгоряла вълна, и легнах отново.

— Много мило от твоя страна да ме защитаваш — рече той, докато лягаше до мен, — обаче другия път бих предпочел просто да ме оставиш да поспя.