Франческа Хейг
Огненото слово (24)

Глава 24

Не си направих труда да крия сълзите си. Кип ме беше виждал как плача заради кошмарните ми видения; как се мръщя, докато ям сурови блатни скариди; как крещя от бяс на острова. Но тези ридания, които ме разтърсваха, докато гребях, бяха нещо ново. Не обели и дума, нито пък се опита да ме успокоява. Просто гребеше, следвайки наставленията ми дори когато бяха едва разбираеми, заглушени от риданията ми. Проправихме си път на север през дантелата на стърчащите от водата камъни, като се опитвахме да поддържаме достатъчно разстояние между нас и флотилията, закотвена в източния край на рифа. Не беше трудно да се справим с подмолната плетеница на рифа в сравнително спокойното море, но намирането на пътя все пак изискваше цялото ми внимание и това сложи край на плача. Щом излязохме в открито море, вдигнахме малкото платно без излишни движения за разлика от първото ни пътуване. Вятърът беше мек, но достатъчно стабилен, за да опъне плата. Отидох в предния край на лодката и оставих на вятъра да ни носи.

Трябваше да минат няколко часа, преди да се почувствам способна да продумам.

— Знаеш ли кое е най-лошото? Разстроена съм, но не за хората, които останаха на острова. Искам да кажа, че, разбира се, мисля за тях и съм ужасена от това какво ги чака. И за Пайпър също. Но не е това причината за сълзите ми. Плачех за себе си, за нас. Понеже смятахме, че сме открили мястото, където бихме могли да се чувстваме в безопасност. Където да можем да спрем да бягаме.

— И ето ни пак тук — отвърна той, посочвайки с глава към обкръжаващото ни море. — Знам.

— А и не съм кой знае какъв ясновидец, както излезе. Трябваше да съм го предвидила.

— Предвиди го. Ако не беше ти, тези хора нямаше да получат дори предупреждение. Щяха да ги унищожат.

— Не за това. Имах предвид от самото начало, когато се насочихме към острова — трябваше да видя, че това не е убежището, което смятах, че ще бъде. Че ще им донеса беда. Че това няма да бъде някакъв щастлив край за нас.

— Няма да има щастлив край. Не и за теб, докато Зак е все още там и налага правилата. Кога ще осъзнаеш, че той е истинският проблем?

Взирах се надолу през носа на лодката, в сиво-черната вода.

— Ами ти? За теб няма ли щастлив край?

Той вдигна рамене.

— И за мен няма да има. Не и докато Зак дърпа конците.

— Понеже няма да ме оставиш? Или понеже Зак и хората му вероятно издирват и теб?

Още едно вдигане на раменете.

— Каква е разликата? Никое от тези неща няма да се промени.

Дълго време мълчахме. Денят напредваше бавно, монотонно, като вълнението на морето. Макар да беше вече есен, слънцето все още беше достатъчно силно, за да ни накара да се скрием под сянката на одеялото през обедните часове. Поне вятърът беше на наша страна, носеше ни без съпротива на североизток. Когато настъпи мрак, се преместих отново в предната част на лодката при Кип и двамата прекарахме нощта гушнати, лутайки се между сън и будуване.

На следващия ден, загледани в празната морска шир, едва си продумвахме. Морето игнорираше нашето мълчание и плющенето на дървената основа, докато прескачаше през водните бразди, беше яростно. Лодката беше твърде малка за толкова силно вълнение. Дори при спокойно време по-големите вълни нахлуваха вътре и се редувахме да изхвърляме водата. До следобеда вече бяхме изгорели от слънцето, жадни, а манерката — празна. Но не биваше да се оплакваме, знаейки срещу какво са изправени хората, които оставихме на острова.

— Онова, което най-много ме разстройва, дори не е битката. А мисълта, че тя е там — Изповедничката.

— По-лошо от онова, което видяхме през прозореца? — Кип се намръщи при спомена. — Трудно ми е да си представя.

Знаех какво има предвид. Но ако имах избор, по-скоро бих поела риска срещу огъня и мечовете, отколкото безстрастното ровене в съзнанието ми.

— Това го разправяше и Пайпър — рече Кип, когато се опитах да обясня.

— За Изповедничката?

— Не — отвърна Кип, затягайки платното, като стискаше въжето със зъбите си между усукванията. — За теб. За онова, което можеш да направиш.

Поех въжето, когато ми го подаде, и започнах да го увивам около кнехта^[1].

— Не е в твой стил да повтаряш казаното от Пайпър.

— Не е само това. Погледни. — Той посочи морето около нас. — Отново сме бегълци. И чувството, че винаги ще бъдем такива. Но ти можеш да промениш играта. Не само да реагираш на стореното от Зак, а да го изправиш пред битка, да направиш нещо, с което да промениш правилата. Имаш цялата сила…

Засмях се и той млъкна, а аз само посочих с ръка около нас — люлеещата се лодка, ние двамата — с кървясали очи, изгорели.

— Ооо, да, виж ме само. Направо пращя от сила.

— Грешиш. Ужасяваш се от Изповедничката, но ти можеше да си като нея, да помагаш на Омега, ако не те беше толкова страх да отвърнеш подобаващо на Зак. Мислиш, че се държиш сдържано, или се правиш на скромна, но не е вярно. Ти го предпазваш.

— Никога не казвай, че бих могла да съм като нея. — Пуснах въжето на дъното на лодката.

— Разбира се, че не. Никога не би сторила онова, което прави тя. Но би могла да направиш нещо друго. Защо мислиш, че те преследва? Не е само заради Зак и неговата сигурност. Той вероятно не би могъл да оправдае използването на целия този ресурс само заради собствената си безопасност. Те знаят какъв риск би могла да представляваш за тях — ясновидец с твоята сила, на свобода.

Кип се облегна на румпела^[2] и платното улови вятъра.

— Представа, че всички са по петите ми, а не само Зак, не ме кара да се чувствам много по-добре.

Трябваше да примижи срещу снижаващото се слънце, за да ме погледне в очите, но той го направи.

— Не се опитвам да те ободря. Опитвам се да ти покажа на какво си способна.

— Ето пак звучиш като Пайпър.

— Хубаво. Поне него винаги си го вземала на сериозно.

— Какво очакваш да направя? — Мразех звука на собствения си глас срещу вятъра, като виках така на Кип, но просто не можех да се спра. — Мислех, че съм полезна, че правя нещо, за да спра Зак. Завлякох ни на острова, защото мислех, че бих могла да помогна. А вместо това довлякох Алфа. Аз го направих.

Извърнах се и оставих вятъра да издуха косата ми върху лицето, така че да не ме види как плача отново.

— Все още не схващаш — рече Кип. — Причината, заради която си заплаха за тях. Истинската причина, поради която можеш да промениш всичко. Съветът, дори Пайпър — те са в голяма грешка. Мислят, че си опасна, защото си ясновидец, защото си връзката със Зак. Но те грешат. Има и други ясновидци, други Омега с влиятелни близнаци. Не е там работата.

Той вече викаше, а порещият вятър накъсваше гласа му.

— Работата е в това как виждаш света. Как не виждаш Алфа и Омега като противопоставени. Опитах се да ти го обясня и на острова, в кулата. Това е, което те прави различна. Преследват те по грешни причини, а Пайпър те защитаваше също по грешни причини. И всички смятат, че проявяваш слабост като те е грижа за Зак, че не виждаш нещата като всички — „ние срещу тях“. Но ето това е твоята сила — това е, което те прави различна.

Дори не го погледнах.

— Не ми трябва още една причина, за да се чувствам различна.

* * *

Втората нощ на лодката беше по-зле от първата. Дори толкова далеч от острова, мисълта за Изповедничката, а и думите на Кип насищаха соления въздух. Останах будна, страхувах се, че ако се предам на съня, ще се наложи да се срещна отново с виденията на атаката. Когато светлината започна да флиртува с източния край на нощното небе, по дишането на Кип разбирах, че и той не спи, но все още не си говорехме. През целия ден останахме мълчаливи, с изключение на наставленията ми, измънкани от време на време под нос — По-натам. Изправи. Към обяд минахме покрай няколко самотни островчета, населявани само от някоя и друга заблудена чайка. Първата гледка към брега се откри няколко часа по-късно — не скалният пейзаж, откъдето бяхме потеглили преди седмици, а по-спокоен, осеян със заливчета бряг, който плавно се спускаше надолу за среща с морето.

Известно време го насочвах покрай бреговата ивица, докато не се откри един по-голям залив с дюни, отрупани с тръстики от двете страни. Пуснахме платното и загребахме през последните няколкостотин ярда, а след това през самия залив, където се вливаше широка река. Изоставихме течението и завихме към брега, след което нагазихме във водата, за да извлечем лодката на пясъка. Коленичих и наплисках лицето си с вода. Все още имаше солен привкус, но след дните на морския вятър и слънце ми се струваше прекрасна.

— Мислиш ли, че все още удържат форта? — попита Кип.

Все още приклекнала край водата, поклатих глава.

— Мисля, че да. Но няма да издържат още дълго.

— Ще разбереш ли, когато падне?

— Не знам — рекох, но през същата нощ разбрахме. Издърпахме лодката зад една дюна, където високата трева я скри от поглед. После тръгнахме по брега, срещу течението на реката и вървяхме, докато пясъкът отстъпи място на гората и речната вода вече ставаше за пиене. Щом се отдалечихме достатъчно, се скрихме сред дърветата, за да поспим. Все още беше светло, но през дните на лодката почти не бяхме спали, така че и двамата едва се държахме на краката си. Нямаше как да запалим огън, така че хапнахме от пресъхналия хляб, пийнахме речна вода и легнахме, скрити в подножието на един покрит с шума храст.

След полунощ се събудих с кратък, задушен вик. Кип ме държа в обятията си, докато не спрях да треперя.

— Островът? — попита.

Не можех да отговоря, но знаех. Когато се опита да ме целуне, го отблъснах. Не че не го желаех. Повече от всичко ми се искаше да потъна в прегръдките му и да оставя доволството на телата ни да ме разсее от виденията. Но не можех да се насиля да го докосна. Не исках да го омърсявам след онова, което бях видяла. След онова, което бях сторила, като доведох Изповедничката на острова.

Видях какво се беше случило на острова през всеки един момент на нощта. Видях как огромната порта на форта поддава на пламъците. Видях изританите врати и пламтящите пожари в самия двор. Чух металното стържене на мечове, вадени от ножниците, и после ударите. Видях пазарния площад, където с Кип бяхме седели и хапвали сини сливи. Видях паветата, напоени с кръв.