Франческа Хейг
Огненото слово (16)

Глава 16

Пътят обратно ни отне доста повече време. Мракът беше станал непрогледен, така че трябваше да вървя с протегната напред ръка, за да налучквам откъде да мина и да се пазя от ниските клони. На моменти се налагаше да лазим или да се катерим. Поне не трябваше да мисля за посоката — просто вървяхме обратно към шума, който вдигаха дървосекачите и който ставаше все по-силен.

— Мислиш ли, че ще продължат цяла нощ? — прошепна Кип.

— Без съмнение. Може да работят на смени, поне предполагам, но ще продължат колкото е необходимо, за да довършат стената.

Сега червеното зарево отново се виждаше — гората пред нас бе ярко осветена от високите факли, забити на равни разстояния по земята. Колкото повече се приближавахме, лазейки, толкова по-ясно между дърветата се очертаваха фигурите на мъжете и непрестанният замах на брадвите. Едни се катереха по дърветата и окачваха въжета, а други на групи дърпаха разклатените стволове.

Пътят от разрастващото се сечище водеше наляво, към края на гората. Отвъд него се виждаше Ню Хобарт, обграден от точици светлина, които се движеха при обиколките на патрулиращите войници. Държахме се на разстояние от няколкостотин крачки от факлите през цялото време и тръгнахме надясно, заобикаляйки сечището откъм гората, в противоположна посока на града. Мислех, че ще свикна с шума, но колкото повече стояхме там, толкова по-жесток и безкраен ми се струваше. Периодично долиташе серия от викове и заповеди, когато поддадеше поредното дърво, а мъжете се скупчваха около него. Следваше дълъг, болезнен вой, докато падаше стволът, а от удара в земята всичко наоколо се разтрисаше.

Когато стигнахме далечния край на сечището и започнахме да се промъкваме по-наблизо, бях благодарна за шума. Зад нас гората вече оредяваше, свършвайки в равнината, която водеше към Ню Хобарт. Чувствах шумотевицата като прикритие не по-малко от дърветата, които ни закриляха от нежелани погледи. Самият въздух на това място беше наситен със звук. Пред нас, в края на сечището, пламтеше пръстен от факли. Мислех си, че погледнато оттам, ние с Кип щяхме да сме най-много сенки отвъд огнения кръг. Отворих чантата, търсейки кибрита.

Ако някой от сечището беше гледал в тази посока, щеше да види малко пламъче, което просветна за кратко в сенките, и лумналия след малко огън, който беше по-близо до земята, отколкото пръстенът от факли, поставени по стълбовете. След това пламъкът се раздели на две — две светещи главини, които се движеха ниско и бързо по края на сечището и спираха начесто. Там, където спирахме — понякога на нивото на земята, понякога до височината на най-ниските клони, — пламъците оставяха своя белег, лумвайки неудържимо. Огънят предаваше шептящото си съобщение по цялата северна дъга на сечището. Двата подскачащи факела го разнасяха все по-навътре, по границата на поляната, където ниските храсталаци се възпламеняваха без много съпротива, а сетне огънят жизнерадостно пое сам по своя път.

Тогава осъзнах, че вече сме ненужни — следата, която бяхме оставили, може би около петстотин ярда дълга, ставаше все по-стабилна, а горящите точки преливаха една към друга така, че да оформят линия. Тя се простираше все по-високо, обхващаше ниските храсти и шумата на дърветата. Кип и аз, тичайки в двата края на линията, не можехме да разпространим огъня така бързо, както той сам се разрастваше. Шепотът на пламъците беше като слух, който се разнасяше бързо. Възпламеняван от северния вятър, лазеше към стройно подредената редица факли в края на сечището, след което ги погълна.

Мислех, че шумът на сечището не може да бъде победен, но настъпващият огън донесе своя собствен гърлен, басов рев, който заглуши брадвите. Все още се чуваха викове, които обаче вече звучаха тревожно и се разпространяваха и разпалваха като самия огън.

Не посмяхме да чакаме повече. Побягнахме и сякаш повторихме онова паникьосано препускане през гората от преди малко, но този път страхът от преследване бе по-голям, понеже горещият вятър зад гърбовете ни постоянно напомняше за огъня, който носи със себе си. Гората сега беше едновременно тъмна и осветена — нощта ставаше по-непрогледна заради пушека, но добиваше червеникав оттенък заради настъпващото сияние на пожара. Няколко пъти Кип изостана и се връщах да го търся, припомняйки си как именно аз го убедих да се замеси в тази история. Но всеки път, щом ме настигаше и заставаше достатъчно близо, виждах нещо повече от силует, лицето му беше поруменяло от нещо като веселие.

Мислех да се насочим на юг, но когато дърветата започнаха да оредяват, установих, че трябва да сме се движили на югозапад, така че се озовахме близо до западния край на гората. Зад нас, на изток, гората беше огнен ад, а разстоянието и димът в съчетание ни пречеха дори да зърнем Ню Хобарт отвъд. Не знаех дали ясновидският ми инстинкт или чист късмет ни беше довел до западната граница на гората. Докато наблюдавахме как пожарът поглъща хоризонта, ни стана ясно, че ако бяхме останали в гората, нямаше да успеем да надбягаме пламъците още дълго. Но в равнината, която бързо потъваше в мочурливата почва, която помнехме от източната страна на града, огънят се държеше на разстояние. Откъслечни огньове лумваха набързо във високата трева близо до гората, но така и не успяваха да се разпространят.

Спряхме може би на миля от края на гората. Нагазили до коляно в едно от блатистите езера, пиехме жадно и обливахме лицата си с вода. Лицето на Кип беше покрито със сажди, а от моите ръце водата се оттичаше черна като катран. Когато излязох от езерото върху дебелите тръстики, на прасците ми се очертаваше линия, над която кожата беше почерняла от пепел. Дори на такова разстояние от пожара, димът се натрапваше във всяка глътка въздух. Изплакнах ожулените си ръце и колене и махнах няколко набити в кожата камъчета. После извадих ножа от торбата и отрязах две ленти от горната част на подплатата. Напоих ги с вода и първо вързах моята пред лицето си, а после се обърнах към Кип и пристегнах неговата. Дори с покрита уста, бях сигурна, че се е ухилил.

— Много си наперен. Не беше толкова въодушевен за тази работа с огъня преди това. — Гласът ми едва се долавяше, но поне дишах по-лесно през влажната кърпа.

— Знам — отвърна той, докато нарамваше торбата и тръгваше успоредно на пушещата граница. — Обаче беше толкова хубаво да направиш нещо.

— Не ни беше лесно през последните няколко месеца.

— Така е. Но беше различно — да бягаме, докато просто се опитваме да им се изплъзнем. Този път обаче беше друго — ние направихме нещо на тях. Нещо решително.

Засмях се.

— До неотдавна не беше толкова решителен, когато се опитвах да те убедя.

Той отвърна на смеха ми.

— Но това беше, преди да стана закоравял саботьор, сещаш ли се.

Бутнах го лекичко и го съборих от туфата, на която беше стъпил, в плитката вода. Той зарита и ме изпръска. На фона на пушек и огън, двете ни фигурки продължиха напред, проправяйки си път сред блатистите езера.

* * *

Пожарът се виждаше три дни — първо задушаваща маса от дим и червеникаво сияние във въздуха, а по-късно като черна плащаница, виснала над хоризонта като преждевременно спуснала се нощ. Когато на третата нощ дъждовете заваляха от запад, се събудих и установих, че всяка следа от огън е изчезнала, а тъмното петно на хоризонта е изтрито.

От пожара насетне усещах острова още по-силно. Приближавах се до него. Беше като забита в кожата ми треска, която търси пътя си навън. Но и търсенето на Изповедничката беше там, издирване, което ме караше да се съмнявам дори в самото небе и да подскачам от всяко насекомо, докоснало кожата ми, когато лягахме да си починем.

Щом се събудих с крясъци на разсъмване, Кип ме попита:

— Кое беше тази нощ?

— Какво искаш да кажеш? — отговорих аз на въпроса с въпрос, надигнах се и седнах.

— Напоследък са все или островът, или Изповедничката, или взривът. Но предвид крясъците, предполагам, че е от последните две.

— Пак беше тя — отвърнах. Когато и да я сънувах през последните дни, диренето й беше изпълнено с ярост. Разсичаше нощното небе като камшика, който видяхме да размахват в Ню Хобарт.

Докато лягах отново, но по-близо до Кип, чувствах благодарност за жилавата тръстика под себе си. Бодежите и охлузванията ме връщаха от света на сънищата обратно в истинското ми тяло.

— Трябваше да се сетя, че е тя — рече Кип и ме наметна с одеялото, което бях избутала, докато се мятах в кошмарен сън. — Винаги крещиш най-много, когато сънуваш нея.

— Съжалявам. Не може да се каже, че мога да скрия нещо.

Почувствах как повдига рамене.

— Виденията ти ни доведоха чак дотук. Това, че викаш, е страничен ефект, който с радост приемам. — Комарите жужаха по периферията на тишината. — Все пак е странно де. Знам, че Изповедничката не е била цвете за мирисане, но как е възможно виденията с нея да те плашат повече от тези за взрива? Краят на света със сигурност е по-страшен от нея.

Знаех, че ще ми е трудно да обясня, дори и на Кип. Взривът беше ужасяващ посвоему — разрушението му беше абсолютно, неподлежащо на отговор. Той превзе света и го превърна в огън. Изповедничката не беше по-страшна от взрива, едва ли нещо би могло да бъде. Но докато взривът не подбираше жертвите си, ненавистта на Изповедничката беше конкретна, лична. Тя търсеше, пресяваше и изравяше земята за мен. Взривът не мразеше — той беше чистото разрушение. Превръщаше омразата в пламъци, наред с всичко останало. Но омразата на Изповедничката беше пулсиращо същество. Чувствах я непрестанно, дори повече, отколкото в килията. Тогава тя се отнасяше към мен с презрение и понякога с отчаяние. Когато се осмелих да отвърна на изпитателния й взор и успях да видя залата с жиците в мислите й, тя се вбеси, но дори и онзи гняв не можеше да се мери със злобата, която сега омърсяваше въздуха. Откак избягах от Уиндъм, тази ненавист беше постоянна и вездесъща, като блатните комари. Вече я познавах като стар другар — същата омраза виждах в Зак.

През същия ден от запад се зададоха шестима конници. Върху голото пространство на блатата белите коне и червените туники на войниците изпъкваха от миля разстояние. Когато ги забеляза, Кип се хвърли на земята, после запълзя на колене и лакти, за да се покрие до една туфа тръстики в края на езерцето.

— Не могат да ни видят — не и от такова разстояние, нали? — попита.

— Не и ако не мърдаме. И ако имаме късмет.

Лежахме потопени до кръста в застоялата зеленясала вода.

— Не знам за теб — рече Кип, бърчейки нос, докато гледаше към набраздената вода, — но в момента не се чувствам голям късметлия.

Конниците напредваха бавно по мочурливата земя, така че почти цялата сутрин стояхме на едно място и гледахме как конете си проправят път към хоризонта.

— Не идват насам — отвърнах. По-скоро беше добро пожелание, отколкото наблюдение.

— Насочват се директно към брега.

На следващия ден обаче установихме, че войниците са спрели по пътя. Натъкнахме се на селище, влажна дупка, където до малка горичка шепа колиби се гушеха една в друга. Държахме се на разстояние, изнизвайки се под прикритието на високите тръстики, но дори оттам виждахме позорния стълб. Изглеждаше нов. Дървото беше прясно издялано и беше единственото вертикално нещо в цялото селище, което още не беше втънало в блатистата подвижна почва, накривила всички останали постройки под странни ъгли. Символът на Алфа беше прогорен на горната греда, откъдето висеше клетка, закачена на дебела верига, като гротескно уголемена клетка за птици. На фона на правите, перпендикулярни линии на стълба тялото, свлечено между решетките, изглеждаше още по-кошмарно. Жената имаше само един крак, а дори от такова разстояние можехме да видим разкъсаната от ударите на камшика риза, напоена с кръв. От мочурището духаше вятър, а и конвулсиите на жената разлюляваха клетката напред-назад. Погледнато отстрани, изглеждаше че се взира в хоризонта, макар и със затворени очи.

През остатъка от деня редувахме тичане и ходене, но дори когато оставихме селището и блатата зад гърбовете си, дрънченето на веригата, люлееща се от вятъра, отекваше в ушите ми.

— Трябва да започнем да се движим през нощта — казах. — И да се редуваме на пост през деня. — Вече не само нуждата от отговори ме дърпаше към острова. Беше чистият страх. Нямаше друго място в този обгорен свят, където да е по-безопасно. Нито Ню Хобарт, нито дори забравените от Бога блата.

— А на острова — какво си мислиш, че ще открием там? Ами ако няма съпротива, на която толкова се надяваме?

— Не знам дали хората на острова са войници или отшелници, или нещо средно. Но това е място извън контрола на Алфа, само за Омега. Това е достатъчна заплаха за Съвета. Видя тълпата в Ню Хобарт, която само наблюдаваше бичуването на пазара и не посмя да каже и думица. Понеже никога не е имало алтернатива, господството на Алфа си продължава. Затова и островът плаши Съвета толкова много — идеята, че нещата могат да бъдат различни.

— Ами щом като Съветът не е успял да го намери толкова дълго време, защо си толкова сигурна, че ние ще можем?

Вдигнах рамене.

— Същото нещо, заради което бях толкова сигурна за пещерите и тунела под Уиндъм.

Той ме изгледа внимателно.

— Това май ми стига напълно.

— Не бъди твърде сигурен — отвърнах. — Може да знам къде искам да ида, но как точно, е друг въпрос. Ако връхлети буря, не бих заложила на късмета ни в наша полза. Далеч е от сушата, а времето е непредсказуемо, дори и за мен. Освен това никога не съм се качвала на лодка.

Той въздъхна.

— Да се надяваме само да се окаже, че преди контейнерите съм бил опитен моряк. — Но смехът, който бях свикнала да чувам в гласа му, напълно липсваше. Беше останал в мочурището да се люлее на позорния стълб.

* * *

От Ню Хобарт до крайбрежието ни отне две седмици, като пътувахме нощем, а понякога и през половината от деня. Поне ни бяха останали малко провизии от Елза и се придвижвахме по-лесно извън блатата, сред леко залесени равнини. Храната ни стигна за пет дни, макар че след втория хлябът беше станал корав и жилав. После започнахме да си търсим храна. Гнездото с яйца на един нисък клон, печени бавно на мижав огън, беше същински пир за още два дни. Колкото повече се отдалечавахме от блатата, толкова по-рядко намирахме гъби, но поне тези, които беряхме, бяха по-едри и не съвсем подгизнали. С приближаването до морето пейзажът ставаше все по-оголен, но след мочурливите, заобиколни пътеки покрай блатата приемах с отворени обятия сушавите, покрити с камъни хълмове. През деня търсехме укритие под стърчащите гребени на тежките бели скали, но се редувахме да стоим на стража. Не виждахме нищо.

Призори на десетия ден, когато ожулванията по ръцете и коляното вече бяха напълно заздравели, дойде ароматът на морето. Но ние не знаехме, че е морето, само предполагахме, че новата солена острота във въздуха е загатване, че брегът скоро ще се разкрие пред нас. И тогава, след като заобиколихме един хълм, го видяхме за пръв път — достатъчно близо, за да различим и пръските пяна по някои от по-ниските скали.

— Мислиш ли, че си го виждал преди? — попитах, докато сядахме във високата трева и гледахме надолу, където свършваха скалите и започваше синьото движение.

Той присви очи към хоризонта.

— Не знам.

И да го беше виждал преди, не бяха останали следи — взираше се със същата почуда като мен. Ако беше виждал океана в предишния си живот, щеше да е просто поредното нещо, което му бяха отнели. Контейнерът беше погълнал дори морето.

Облегнах се на него. Седяхме там поне час, наблюдавайки вълните, които се разбиваха в брега. Някъде далеч, сред масивната празнота на морето, имаше остров. И ето ни нас, мислех си, двамата — уморени и слаби, без никаква представа за това как се плава, тръгнали да търсим този остров, тази тайна на морето.

* * *

Открихме рибарското селище на следващия ден. Беше започнало да захладнява и пушещите комини издаваха селото от мили. А беше и голямо — може би около шейсет къщи, струпани на върха на една от скалите. Стадото черно-бели крави, което пасеше наблизо, беше достатъчно, за да разберем, че е Алфа, дори и без емблемата, поставена гордо върху дървена табела на главния път. На изток, където скалата рязко се спускаше към малко заливче, от едната страна имаше пътечка. Цял един ден наблюдавахме селяните, които в ранни зори се спускаха по пътеката до лодките. Връщаха се следобед и по-възрастните и децата ги посрещаха и им помагаха да разтоварят мрежите, натежали от улов. Това беше мъчително — да гледаме горе от ръба и да сме достатъчно близо да виждаме лъскавите люспи на рибите. Не бяхме слагали нищо в устатата си от ден и половина, а гладът ни мъчеше почти колкото страхът от преследване. Наложи се да дочакаме нощта, за да се промъкнем до пристана. Беше достатъчно светло, за да виждаме и без огън, въпреки това вървяхме бавно надолу по тясната пътека, стискайки очи при всяко разместило се камъче, политнало шумно към брега.

Покрай вълнолома бяха накацали ято чайки, които кълвяха негодния улов. Приближихме и птиците се разлетяха с крясък. Бях сигурна, че цялото село ги чува и ще се надигне. В този момент обаче изобщо не ми пукаше — след чайките остана голяма купчина риба и рибешки останки. Макар че се разровихме с отвратени физиономии, изпод горните слоеве, където бяха пирували птиците, успяхме да измъкнем няколко недокоснати риби. Бяха дребни, почти колкото малкия ми пръст, но достатъчно здрави и читави. Отнесохме плячката по каменистия плаж, измъкнахме се от пристанището и дори рискувахме да запалим малък огън, за да я изпечем. Наслаждавах се на всяка хапка. Наслаждавах се дори на това да вадя острите костички от зъбите си и да облизвам омазнените си пръсти. Бузата на Кип беше изцапана с тънка сребърна резка — от рибените люспи, полепнали по кожата му. Те отразяваха светлината на огъня, докато седяхме, загледани в морето, с малка купчинка костици помежду ни.

— Бихме могли да останем тук, знаеш ли — рече той. — Не би било лошо.

Прокарах език по зъбите си в търсене на още костици.

— Да спим под скалите, да се промъкваме всяка нощ, за да се бием с чайките за огризките на Алфа?

— Няма нужда да е така. Можем да отидем по-натам по крайбрежието. Сами да си ловим риба. Да си построим наше местенце.

Поклатих глава.

— Наистина ли смяташ, че няма да дойдат за нас? — Мислех за постоянното присъствие, което не ме напускаше, за оценяващия поглед на Изповедничката. И за червените ездачи от блатата и бичуваната жена във висящата клетка. Вече идваха за нас. — А дори да не ни гонят, мислиш ли, че някой ще позволи на Омега да живее на подобно място, точно на брега, с цялата тази риба на разположение? Дори хората на Зак да не дойдат, ще ни изгонят, това е от сигурно по-сигурно.

Той метна едно малко камъче във водата.

— Може би си права. Мислех си, че поне си спомням за тези неща — как работи този свят, макар да не помня как аз се вписвам в него. Но не помня да е било толкова трудно.

Вдигнах рамене.

— Вината не е у теб. Нещата станаха по-зле — влошават се с всяка изминала година. Не знаем колко време си прекарал в онзи контейнер. Данъците се вдигнаха толкова много едва след лошите години. Забраната върху Омега селища по реки и брегове е още по-скорошна — откакто Генералшата е влязла в Съвета, така каза Нина. А регистрациите и затварянето на Омега градовете — това е толкова ново за мен, колкото и за теб.

Той въртеше едно камъче в ръка, сякаш го претегляше.

— Ами Другаде? — попита.

— Напоследък явно навсякъде е едно и също — дори на изток.

— Не другаде тук. Имам предвид Другаде — като в историите. Друго място, отвъд морето. Мислиш ли, че е възможно? Някъде, където нещата могат да са различни?

Гледайки към безкрая на морето, беше трудно да си представиш, че може да има каквото и да било отвъд него.

Вдигнах рамене.

— Може и да е имало някога — отвърнах. — Точно сега и самият остров ми изглежда достатъчно далеч. А трябва да стигнем до него — трябва да открием съпротивата на Омега, да им кажем каквото знаем.

— И какво знаем? — попита той. — Понякога имам чувството, че нищо не съм научил, откакто напуснахме Уиндъм, с изключение на това какви гъби да не ядем. Още не знаем нищо за мен или за контейнерите.

Разбирах отчаянието му, но поклатих глава.

— Мисля, че сме научили много повече, отколкото осъзнаваме. Мислех си за Зак — проектите, които спомена в деня, когато избягах. Всички мерки спрямо Омега. И регистрациите. Начина, по който сега се опитват да държат изкъсо всички Омега.

— Наистина, научихме за тези неща. Но това все още няма никакъв смисъл — рече Кип. — Зак може да е луд, но не е глупав. Няма смисъл да ни уморяват от глад. Дори с бежанците, не е постоянно решение. — Той разтърка уморените си очи. — Отнемат ни всичко, малко по малко. А сега измъчват хората, бият ги с камшици само за да отправят послание. — Нямаше нужда да споменава онова, от което и двамата се бояхме. Носехме този товар, откак видяхме клетката, която се люлееше от позорния стълб — посланието беше отправено към нас.

Той метна камъче в морето.

— Вече не го разбирам този свят.

Без да го поглеждам, метнах едно камъче подир неговото.

— Мислиш ли, че вината за това, което прави Зак, е моя?

На свой ред вдигна рамене.

— Той ме сложи в контейнера, ти ме измъкна. Така че двамата излизате наравно.

— Сериозно те питам.

Той ме погледна.

— Обвинявам Зак. Знам какво мислиш — че всичко се свежда до едно и също нещо, но не е така. Каквито и планове да крои, те са си негови. Ти и твоят брат не сте едно и също.

— По този въпрос той със сигурност ще се съгласи с теб.

Под нас морето вдишваше и издишваше, навлажнявайки обувките ни с пръските си.

Често мислех за Зак — чудех се какво ли прави, къде е. По-често обаче мислех за Изповедничката. Дори под тазвечершната огромна луна, почти на крачка от пълната, ясно усещах онова чуждо присъствие в нощното небе, което не спираше да ме търси.

Същата нощ се качихме на лодката. Страхувах се да тръгнем в тъмното, но луната горе светеше силно и ставаше все по-ярка. Огледахме по-големите плавателни съдове, отрупани с риболовни макари и мрежи по палубите, но накрая лодката, която откраднахме, беше съвсем малка. Според мен някоя по-голяма щеше да е по-безопасна в открито море, но както възрази Кип, само с три ръце на разположение нямаше да се справим с плетеницата въжета и макари по по-големите съдове.

— Да усещаш някое раздвижване в посока морски познания случайно? — попитах аз, донякъде на шега, а когато Кип призна, че е точно толкова объркан, колкото мен от мрежата от въжета и летви, директно се насочихме към най-малката, която намерихме — червена лодчица, с две прилежно скътани дълги гребла, кофа до руля и малко платно, увито около мачтата.

— Предполагам, че няма да приемеш това като извинение да изклинча от гребането? — Кип погледна към празния си ляв ръкав, докато се спускаше по стълбичката от вълнолома, за да дойде на лодката при мен.

— Правилно предполагаш — отвърнах, избутвайки лодката срещу пристана, докато той се качваше вътре и ми подаваше въжето, което беше отвързал от кея. — По принцип би трябвало да искам да вършиш всичко, защото моята задача е да водя, но понеже не желаем да се въртим в кръг, предполагам, че ще ми се наложи и на мен да погреба. — Хвърлих въжето на пода на лодката, където то падна в краката на Кип. — Както и да е, вятърът се усилва и трябва да видим как ще използваме платното.

— Внимавай какво си пожелаваш — рече той. — Ако питаш мен — с тази малка черупка колкото по-малко вятър, толкова по-добре.

— След час гребане ще те питам дали ще мислиш по същия начин.

Винаги бях обичала водата — нали бях израснала край реката. Но сега беше различно — дори в спокойна нощ като тази движението на морето под нас беше по-настоятелно, по-мощно от реката във всеки един момент.

Шумът, който вдигнахме при маневрирането и лавирането между другите лодки, ми се струваше невъобразим, но по пътеката така и не се появи светлина и само след минути гребане се озовахме на изхода на пристанището, където вълнението беше по-голямо. И това ми напомни за Зак и за реката. Като деца често се забавлявахме с една и съща игра — пускахме отворени шушулки от семена по реката и от моста наблюдавахме коя от тях ще спечели състезанието надолу по течението. Сега се чувствах така, сякаш с Кип бяхме в една от тези дребни шушулки, изгубени в чудовищната морска шир.