Франческа Хейг
Огненото слово (5)

Глава 5

През следващите години бях благодарна най-малкото заради колибата на Алис и скътаните от нея бронзови монети, които бях открила в сандъка, заровен под лавандулата. След шест години в селото, не бяха останали много, но с тези пари успях да свържа двата края в най-тежките месеци на лошия сезон, да си платя десятъка на бирниците на Съвета (които идваха неизменно, независимо от успеха или провала на реколтата) и да помогна на някои от другите, които иначе щяха да гладуват. Малкият Оскар, от селото на родителите ми, също беше там, отгледан от свои роднини в колиба в съседство до моята. Беше отпратен твърде малък, за да ме помни, но когато и да го видех, усещах връзката със селото ни и с всичко, което бях оставила там. Макар и другите обитатели в новото ми селище все още да наричаха колибата ми „къщата на Алис“, постепенно започнах да се чувствам като у дома си.

Останалите Омега постепенно свикнаха с мен, макар да се държаха на разстояние. Разбирах предпазливостта им — пристигането ми тук, жигосана чак на тринайсет години, означаваше, че никога нямаше да гледат на мен като на една от тях. Това, че бях ясновидец, още повече усложняваше нещата. Веднъж или два пъти подочух промърморени думи за липсата ми на видима мутация. Лесно й е на нея, чух веднъж съседа Клер да казва на жена си Неса, когато предложих да им помогна с ремонта на покрива. Не е като да е трябвало да се бори, като нас. Друг път, докато работех в градината си, чух Неса да предупреждава Клер да стои далеч от мен. Не искам да седи в кухнята ми. Имаме си достатъчно неприятности и без съседка, която да може да ни чете мислите. Нямаше смисъл да им обяснявам, че механизмът не работи по този начин — че виденията бяха поредица от образи, а не последователен разказ и че по-скоро бих уловила картина от някой град на десет мили на изток или от взрива, отколкото да ме занимават мислите на Неса. Замълчах си, продължих да събирам охлюви от широките листа на фасула и се престорих, че не съм чула нищо. Бях разбрала вече, че ако Омега бяха възприемани като опасни, то за ясновидците това важеше с двойна сила. Установих, че прекарвам повече време сама, отколкото дори в родното ми село, където все пак имах компанията на Зак, колкото и неохотна да беше тя.

Бях изненадана, че намерих книги в колибата на Алис. Омега нямаха право да посещават училище, така че повечето не умееха да четат. Но в зарития сандък, заедно с монетите, имаше два тефтера с изписани на ръка рецепти, един с песни, някои от които бях чувала от бардовете в селото. За мен и Зак — със забранен достъп до училището заради статута ни на неразделеност, четенето бе тайно и по тази причина донякъде сближаващо ни. Двамата, под ръководството на майка ни или по-често сами, дращехме буквите по глинестия бряг на реката или по прахоляка в задния ни двор. По-късно се сдобихме и с книги, но само няколко. Един буквар с картинки, който татко пазеше от детството си. Книгата на селото, която се пазеше в Селския съвет и в която местните Представители прилежно вписваха всички истории от областта и всички закони, чието изпълнение съблюдаваха. Дори в нашето сравнително състоятелно село книгите бяха рядкост — четенето служеше основно за запознаване с указанията на пакетчето семена, купено на пазара, или за да се прочетат в Книгата на селото имената на двамата пътуващи Омега, глобени и бити с камшик, задето откраднали овца. В селото, където малцина можеха да четат и още по-малко биха признали, че могат, книгите бяха привилегия, която не можехме да си позволим.

Не казах на никого за книгите на Алис, но ги четях и препрочитах толкова много, че страниците започнаха да окапват с всяко прелистване, сякаш попарени от някаква безкрайна есен. Вечер, когато приключвах полската работа и се прибирах вкъщи, прекарвах часове в кухнята на Алис, следвайки стегнатите, набързо надраскани указания за добавяне на малко розмарин към хляба или за най-лесния начин да обелиш скилидка чесън. Когато за пръв път изпълних съветите й и се научих да смачквам чесъна с плоската страна на ножа, така че скилидката просто се изхлузваше от сухата люспа като бонбонче от обвивката си, се почувствах много по-близо до Алис, отколкото към когото и да било от останалите в селището.

През онези тихи вечери често мислех за майка ми и за Зак. Първоначално мама ми пишеше по няколко пъти в годината, а писмата ги донасяха търговци Алфа, които дори не слизаха от конете си, за да ми ги връчат, а просто ги мятаха от седлата си. Две години след като пристигнах в селището, тя ми писа, че Зак е започнал стаж към Съвета в Уиндъм. През следващата година-година и нещо идваха още новини — Зак се развиваше добре в службата. После започна да добива сила. И тогава, след пет години в селището на Омега, мама ми писа, че наставникът на Зак е умрял и Зак е заел неговия пост. Бяхме само на осемнайсет, но повечето Съветници започваха млади. Също така умираха млади — съперничеството и разделението в Съвета бяха легендарни. Съдията, който бе начело откакто се помнех, беше рядко изключение — наближаваше възрастта на родителите ми. Повечето от останалите бяха млади. Дори тук, в селището, достигаха истории за възхода и падението на различни Съветници. Изглеждаше, че в бруталния свят на крепостта на Съвета в Уиндъм безпощадността и амбицията означаваха много повече от опита. Не ме изненадваше, че Зак бе привлечен от това и че се справяше отлично в тази обстановка. Опитвах се да си го представя сред великолепието на залите в Съвета. Мислех за триумфалната му усмивка, когато ме разкри, и за онова, което каза след това: Никой няма да ме замеря с камъни повече. Никога повече. Боях се за него и никак не му завиждах, дори в годината, когато реколтата пропадна и селището бе обречено на глад.

По това време писмата от мама вече бяха рядкост — на година и повече помежду им, а за новините от останалия свят се налагаше да разчитам на клюките, дочути на пазара на Омега на запад или споделени от странниците, които минаваха през селото ни. Освен малките торби с всичките им притежания те носеха със себе си истории. Запътилите се на запад търсеха по-плодородна земя, понеже голите почви до пустошта на изток едва раждаха достатъчно, да се плаща десятъкът на Съвета, а какво оставаше, за да се изхранват. А онези, които идваха от запад, разказваха за крайните мерки на Съвета — за Омега, прогонени от дългогодишните им домове, където земята вече се считала за твърде добра за тях; за набези от Алфа, които разграбвали и унищожавали посевите. Все повече хора бяха принудени да търсят път за спасение. Слуховете за все по-жестоко отношение към Омега се засилваха. Дори в нашето селище, което разполагаше с що-годе прилични земи, за разлика от много други, вече се усещаше резултатът от все по-високите данъци, изисквани от бирниците на Съвета. На два пъти и ние станахме обект на Алфа набези. Първия път пребиха Бен, чиято къща беше на края на селото. Бяха взели всичко, което можеха да носят, включително и парите, отделени за данъка за следващия месец. Вторият път беше след лошата реколта, но след като не намериха нищо за разграбване, се задоволиха с това да подпалят хамбара. Когато предложих на съседите да се оплачем на Съвета, те извъртяха очи.

— За да ни изпратят още войници, да изгорят и останалата част от селото ли? — попита Клер.

— Живяла си твърде дълго в онова Алфа село, Кас — добави Неса. — Явно още не схващаш нещата.

Но аз се учех от всяка история за зверствата, която достигаше до селището ни. Макар и по-редки и споделени шепнешком, имаше и други слухове — за Омега съпротива и за острова. Но като гледах отчаянието на съседите, докато строяхме хамбара наново, подобни идеи ми се струваха много невероятни. Съветът бе управлявал стотици години; мисълта, че би могло да има място, неподвластно на контрола му, не беше повече от илюзия.

И защо изобщо трябваше да мислим за съпротива? Фаталната връзка между близнаците беше нашето спасение. След годините на суша върху Омега се налагаха все повече и повече ограничения, но колкото и да се оплаквахме от данъците или изтласкването на селищата ни във все по-бедни земи, знаехме, че в крайна сметка Съветът ще се погрижи за нас. Това беше и целта на бежанските лагери — а след провалената реколта все повече Омега обмисляха този вариант. Същата зима докара и мен до пълна изнемога. Всички бяхме станали кожа и кости и накрая една двойка от селото не издържа и замина за лагера до Уиндъм. Не можахме да ги убедим да останат, да се надяват на новите посеви през пролетта. Бяха се наситили на празни надежди. И така, една ранна утрин всички стояхме и наблюдавахме как заключват колибата си и тръгват унило по каменистия път.

— Не знам защо изобщо си правят труда да заключват — обади се Неса. — Няма да се върнат.

— Поне ще ги хранят — допълни Клер. — Само дето ще трябва да си го заработят.

— Сигурно, поне известно време. Макар да казват, че влезеш ли веднъж, няма излизане.

Тя повдигна рамене.

— Изборът си е техен.

Погледнах отново към отдалечаващите се фигури. Мижавите бохчици, които носеха, изглеждаха по-големи върху изпосталелите им тела. Но всъщност какъв избор имаха?

— Както и да е — продължи Неса. — Не може да се каже, че е по-добре да няма лагери. Поне знаем, че Съветът не би ни оставил да умрем от глад.

— Не не би — включи се Бен, най-възрастният в селището ни. — Биха ни оставили, ако имаше как. Само че не могат. Там е разликата.

* * *

През пролетта, когато гладът понамаля и зачакахме новата реколта, майка ми пристигна с една волска каруца. Когато Бен я доведе в колибата ми, просто не знаех как да я посрещна. Изглеждаше ми същата, което обаче ме накара да се замисля колко ли много съм се изменила аз. Не само неизбежното съзряване за шест години, но и фактът, че през цялото това време бях живяла като Омега. Това ме беше променило дори повече, отколкото можеше да го направи гладът. От идването си в селото бях срещала само неколцина Алфа — бирниците на Съвета и съмнителни търговци, които идваха от време на време на нашия пазар. Дори сред тях имаше отхвърлени и бедни, които минаваха през Омега селищата в търсене на нещо по-добро. Те ни гледаха с презрение, ако изобщо благоволяваха да ни погледнат. Знаех как ни наричат — изрод, пресъхнал извор. По-обидно от думите обаче беше поведението им, малките жестове, разкриващи презрението им и страха им от Омега заразата. Дори най-дрипавите търговци Алфа, които се осмеляваха да търгуват с нас, потреперваха от докосването на нечия ръка, когато разменяха монети.

Макар и жигосана като Омега, когато напуснах, не знаех какво означава това в действителност. Спомних си как ме заболя, когато на сбогуване мама не ме прегърна. Сега, гледайки я смутена в малката ми кухня, не посегнах към нея — бях си научила урока.

Седнахме една срещу друга на масата.

— Дойдох само да ти дам това — каза тя и ми подаде една златна монета. Обясни ми, че Зак й е изпратил шест такива, всяка от които се равняваше на половингодишна реколта.

Монетата бързо се стопли в ръката ми, докато я обръщах нагоре-надолу.

— Защо ми я даваш?

— Ще ти потрябва.

Посочих всичко, което ни заобикаляше, погледнах към смокините, натежали от плод, които се виждаха през малкия прозорец.

— Не ми трябва. Справям се. А и досега никога не си се интересувала.

Тя се наведе и заговори тихо:

— Не можеш да останеш тук.

Изпуснах монетата върху масата. Тя се въртя шумно няколко секунди и звънливо спря върху надраното дърво.

— Какво искаш да кажеш? Не беше ли достатъчно, че ме изгонихте от селото?

Мама поклати глава.

— Не исках да го правя. Може би не трябваше. Но сега се налага да вземеш тези пари и да се махнеш. Скоро. Заради Зак.

Въздъхнах.

— Винаги е заради Зак.

— Сега е силен. Означава, че има врагове. Хората обсъждат — него и онова, което е направил в Съвета.

— Какво е направил? Той е на деветнайсет. В Съвета е едва от година.

— Чувала ли си за Генералшата?

— Всеки е чувал за Генералшата. — И най-вече Омега.

Всеки път щом се заговореше за анти-Омега политика, именно нейното име се шепнеше от хората сред пазарските сергии. Когато бирниците изискваха по-високи данъци през последните две години, винаги беше въз основа на последните „реформи“ на Генералшата.

— Тя е само година по-голяма от теб и Зак впрочем. Хората си създават врагове в Съвета, Кас. Повечето Съветници не живеят дълго. — Нито пък близнаците им, макар че нямаше нужда да го споменава. — Знаеш какъв е Зак. Мотивиран. Амбициозен. Сега е известен под името Реформатора. Има последователи, работи с важни хора. Няма да мине много, преди някой да се опита да се добере до теб.

— Не. — Хвърлих й монетата през масата. — Няма да си тръгна. Дори да има врагове, той няма да им позволи да ме докопат. Ще ме пази.

Тя посегна през масата, сякаш да ме хване за ръката, но се спря. Колко ли време мина, зачудих се аз, откак някой ме бе докосвал с нежност?

— От това се страхувам.

Погледнах я с празен поглед.

— Какво имаш предвид?

— Чувала си за Хранилището.

Това беше една от многото истории, които се разнасяха из селото, като топка от тръни и бурени, търкаляща се през полето. Слухове, че там някъде под залите на Съвета в Уиндъм има таен затвор, където Съветниците държат своите Омега близнаци. Наричаха го Хранилището — подземен комплекс, където заключваха Омега за неопределено време, така че могъщите им половинки да не бъдат подложени на атака чрез близнаците си.

— Това ли? Това са просто слухове. А дори да е вярно, Зак никога не би постъпил така. Не би го направил. Познавам го най-добре от всички.

— Не. Ти си му най-близка. Но това не е същото. Той ще дойде за теб, Кас. Ще те заключи, за да се предпази.

Поклатих глава.

— Не би го направил.

Кого се опитвах да убедя — нея или себе си? Каквото и да беше, тя не се опита да спори с мен. И двете знаехме, че няма да напусна. Преди да потегли, мама се пресегна от каруцата и отново притисна монетата в ръката ми. Чувствах я върху дланта си, докато колата се смаляваше в далечината. И не я изхарчих; нито за да избягам, нито за да си купя храна. Пазех я, както някога пазех ключа от Алис, с мисълта за Зак винаги когато я държах в ръка.

Зак ме научи да потискам виденията си като малка. Нуждата му да ме разобличи ме направи внимателна да не се издавам, нито да разкривам онова, което знам. Сега го правех отново, и отново заради него. Отказвах да пусна картините, които ме навестяваха точно преди да се събудя или през онези моменти на нивата, когато спирах работа за малко, за да наплискам лицето си с вода от манерката. Заложих на цялата си вяра в него, а не на виденията си. Повтарях си, че не би го направил. Мислех за това колко нежно се погрижи за раната ми след жигосването. Помнех дните, месеците и годините, които под подозрителните погледи на цялото село прекарвахме заедно. И макар ясно да си спомнях и враждебността му, и многото му жестокости, също така знаех, че той зависи от мен толкова силно, колкото и аз от него.

Затова работех по-здраво от преди. Когато дойде жътвата, обичайно най-натовареното време в годината, ръцете ми бяха разранени от косата, а плявата от пшеницата се набиваше под ноктите ми до кръв. Опитвах се да се концентрирам върху моментните шумове — свистенето на косата, глухите удари на хвърляните снопи, виковете на другите около мен. Всеки ден работех до късно, докато неканената нощ най-после идваше и по тъмно си тръгвах към дома.

И се получи. Почти се бях убедила, че никога няма да дойдат, когато пристигнаха и осъзнах, че наближаването на въоръжените конници ми е толкова познато, колкото и косата в ръката или пътеката между полята, която водеше към дома.

Когато ездачът ме издърпа нагоре, мярнах блясъка на злато в прахоляка. Монетата беше паднала от джоба ми и бързо се изгуби сред отъпканата от конски подкови пръст.