Франческа Хейг
Огненото слово (21)

Глава 21

Хлопнах вратата на стаята ни, преди Кип дори да е стигнал стълбите, които водеха към нея. Стигна едва когато ключалката щракна от другата страна.

— Трябваше, Кас — обади се той през вратата.

— Изборът не е твой — развиках се аз отвътре. От мястото, където беше застанал, срещу вратата, трябваше да е чул разбиването на бутилката вино, на чашите и огледалото. Метнах лампата към входа — металната основа отскочи обратно към мен, а стъклото се пръсна на парчета.

— Какво трябваше да направя?

Отговорих с още един трясък, ритайки малката масичка между леглата ни.

— Мислиш се за голям герой ли? — крещях. — Да скочиш и да му кажеш, че Зак е моят близнак? Това решение не е твое.

— Мислиш ли, че ти си голям герой? Да си мълчиш и да му позволиш да убие Зак, да убие теб?

Застанах над счупеното стъкло, отключих вратата и я дръпнах толкова рязко навътре, че той почти падна върху ми.

— Не разбираш ли? — викнах. — Той няма никакъв ясновидец в Уиндъм. Изповедничката е твърде добра. И дори да я бяха измамили, аз щях да го почувствам — да усетя заплахата спрямо Зак, спрямо мен. Щях да разбера, че се задава нещо. Той блъфира. Защо според теб беше поискал да се явим и двамата?

— Не ти ли е хрумвало, че може наистина да цени мнението ми? Че като единствения тук, който всъщност е бил обект на един от научните експерименти на брат ти, може да имам правото да знам какво се случва?

Само вдигнах вежда и зачаках.

— О, мамка му. — Кип се свлече на леглото. — Знаел е, че ще се опитам да го спра. — Затвори очи. — Всъщност нямаше да е в състояние да убие Зак. Само че сега…

Вече по-спокойна, седнах до него.

— Даа…

— И няма да му трябват шпиони, източници, убийци.

— Не. Само аз.

Подпря глава на стената. И аз направих същото.

— Виждам една чаша, дето си пропуснала на перваза — рече. — Искаш ли да я размажеш?

— Може би по-късно. — Усмихнах се уморено и затворих очи.

Дълго време ме чака да кажа нещо. След това, когато почистихме парчетата стъкло и керамика, си легнахме мълчаливо в отделни легла. Под вратата виждах търпеливата сянка на стража, поставен там веднага след връщането ни от Залата. От прозореца се виждаше струйката дим от лулата на другия пазач, поставен на стража при стената долу.

Кип погледна към мен.

— Не че искам да развалям настроението или нещо такова — тук изгрухтях, потискайки смеха си, — ама защо още не са те убили?

— И аз това се чудех.

— Но е добре, нали?

Сега вече се разсмях.

— Е, радвам се, че поне не съм умряла още.

— Знаеш какво имам предвид. Това е добър знак — че не те уби на момента.

Обърнах се с лице към него.

— Откога сме станали толкова благодарни за такива дребни жестове? — Наблюдавах лицето му, нервните, уморени очи. — Обаче май си прав. Сигурно мисли, че сме полезни.

— Няма нужда да се отнасяш снизходително с мен, знаеш ли? Може да използва теб. А аз с какво съм му полезен? — Той замълча. — Или пък на теб?

— Няма нужда да продължаваш с извиненията.

— Наистина? Понеже по скалата на нещата, за които трябва да се извиняваме, обричането на някого на почти сигурна смърт трябва да е много нагоре.

Не отговорих.

— Съжалявам — каза той. — Не трябваше да го казвам.

Изправих се.

— Може ли да дойда при теб?

— Разбира се, макар да не знам с какво съм го заслужил.

Мръдна се, за да ми направи място. Легнах по гръб, така че и той се извъртя по гръб, но бяхме плътно притиснати един в друг.

— Обичам, когато лежиш от тази ми страна — рече той. — Когато усещам ръката ти така до мен, сякаш и аз имам ръка.

— Избрах си тази страна, защото така не можеш да ми пускаш ръка. — И двамата се засмяхме.

— Защо не си ми по-ядосана? — попита след малко.

— Понеже той беше прав.

— Пайпър? Сега вече го защитаваш, след като ни изигра така?

— О, не е прав за всичко. Но беше прав за теб.

— Да. Че съм идиот.

— Не. Че ще направиш всичко, което се налага, за да ме защитиш.

* * *

На следващия ден вратата остана заключена. Пазачът отвън не обърна внимание на виковете и молбите ни за информация. Следобед един от стражите отвори вратата и застана на пост, а другият влезе при нас. Кип скочи на крака, метна се и застана пред мен.

— Не си прави труда — рекох. — Пайпър няма да изпрати някой друг да свърши работата.

Стражът сложи поднос на масата до вратата и излезе тихомълком.

— Ще го направи сам — казах.

— Как може да си толкова сигурна? — Кип взе подноса и го донесе до леглото ми.

— Не е страхливец.

— Да бе. Нищо не може да демонстрира кураж така, както да убиеш невъоръжен затворник.

След още два дни под ключ, настоях пазачът да предаде съобщение на Пайпър с молба поне да ни позволи да излезем на въздух. Отговор не дойде, но късно следобед дойдоха четирима пазачи и ни придружиха до кулата, след което застанаха на пост долу на стълбите.

Стоях при парапета и гледах надолу. Градът изглеждаше по същия начин, както преди няколко дни, когато стояхме тук с Пайпър. Но сега приличаше по-скоро затвор, отколкото на рай.

— Може би е за добро — рекох. — Отървават се от мен, отървават се от Зак. Рационалност, не мога да споря с нея.

— Не изглупявай толкова. Не е нерационално или егоистично да не искаш да бъдеш убит.

— Не изглупявам. Всъщност изглежда като логичен отговор — Зак стои зад всичко. Онова, което сториха на теб и на не знаем още на колко — може би стотици, хиляди. Така че ако пресметнеш, изглежда твърде лесно — моят живот срещу техния.

— Това не е математика, Кас. Не е толкова просто.

— Същото казах и на Пайпър немного отдавна. Ами ако всъщност всичко наистина се свежда до изчисление? Ами ако го правя по-сложно само защото това ще ми спаси кожата?

Кип въздъхна.

— Понякога не мога да повярвам, че си създадена да бъдеш толкова невероятна ясновидка.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид откога се притесняваш за това как да се измъкнеш? Ти никога не си се тревожила за такива неща. Ти разби контейнера и ме измъкна от него, вместо да се ометеш — а това можеше да те върне обратно в Хранилището. Същото важи и за всички останали случаи, когато съм те забавял.

— Само че когато става дума за ключов проблем — този, пред който е изправен островът, този който те вкара в контейнера преди всичко — ето това мога да го реша още на мига.

Посочих отвъд парапета. На сто фута под нас градът вреше и кипеше в своите си дела.

— Няма да го направиш — каза Кип, изправи се и тръгна обратно към стълбището. — Мислиш ли, че Пайпър щеше да ни пусне да се качим тук, ако смяташе, че има вероятност да скочиш? Прав е за това, макар да е прав по грешни съображения. Мисли, че се защитаваш. Мисли, че затова се опита да запазиш самоличността на Зак в тайна.

— А ти смяташ, че греши?

— Разбира се. — Дори не се обърна, когато отговори. — Ти не защитаваш себе си. Ти защитаваш Зак.

Викнах подире му:

— Това не е ли просто различен вид егоизъм? Различен вид малодушие?

Той се обърна, както беше застанал на най-горното стъпало.

— Винаги си си представяла свят, в който близнаците не се мразят. Неразделен свят, където няма нужда от място като този остров. Това може и да е малодушие. А може и да е някакъв вид смелост.

* * *

Всяка нощ ме връхлитаха различни видения, но тази вечер, всеки път щом някой от пазачите се размърдаше пред вратата ни, си представях малките ножове на колана на Пайпър. Кип също не можеше да спи, усещах как се напряга при всеки шум откъм вратата или прозореца. Когато се целувахме, липсваше онази омайваща мъгла на първата целувка, както и нежните изследвания от следващите седмици, докато се отпускахме и навлизахме в този нов вид интимност. Сега усещахме някакво бързане, защото можеше да свърши всеки миг. Ключът в ключалката, острието на ножа и край. А сега представата за собствената ми смърт беше по-жестока, защото с Кип тъкмо се бяхме открили един друг. Защото имаше части от врата му, които още не бях целувала, и защото усещането на пръстите ми, заровени в косата му, все още беше ново за мен. За какви дребни неща тъгувам, мислех си аз, в сравнение с всички онези години, които бях преживяла, и всичко, което бях загубила. Но през онази нощ, в леглото, те не ми се струваха незначителни, а когато заплаках, то не беше заради заплахата на острието, а заради загубата на ръката му по кожата ми, заради нежната грапавина на наболата му брада по рамото ми.

На сутринта Пайпър изпрати да ме доведат. Пазачът ме взе, без да продума, отведе ме бързо от стаята, преди с Кип да успеем да разменим дори поглед.

Заведоха ме в Заседателната зала, където вече се бяха събрали мнозина от членовете на Събранието. Саймън беше тук, разпознах и още неколцина мъже и жени. През последните две седмици ме бяха разпитвали надълго и нашироко, но не агресивно или без съчувствие. Сега обаче, щом влязох, вместо да ме поздравят, всички замлъкнаха. Дори Саймън се изправи тихо, скръстил трите си ръце пред гърдите. Пайпър не беше на обичайното си място при масата до вратата. Стражът ме заведе до една ниша в другия край на Залата. Беше малка стаичка, не по-голяма от гардероб, но по картите, закачени на стената, и уютния безпорядък разбрах, че Пайпър е превърнал това помещение в свое убежище. В ъгъла беше оставен несръчно завит матрак, а до него се валяше захвърлено одеяло.

— Тук ли спиш?

— Понякога. — Когато вратата се отвори, Пайпър бързо се изправи от стола. Отпрати стража с махване на ръката и прекоси стаичката, за да затвори собственоръчно вратата зад мен. Застана с гръб към входа и ми посочи стола. Ножовете все още висяха на колана му.

— Със сигурност ти повече от всички останали заслужаваш да имаш хубави покои? — Седнах, поглеждайки към матрака в ъгъла. Имаше нещо трогателно в забързания опит да подреди. — Поне едно нормално легло?

Вдигна рамене.

— Имам си покои горе. Но ми харесва тук, по-близо до казармите, по-близо до всичко това. — Посочи към неразборията. Някои от картите се крепяха на стената не с кабарчета, а с ножове за хвърляне, забити в разкошните тапети, които покриваха цялата стая. — Както и да е — продължи той, — не е важно.

— Хубаво — отвърнах.

Той облегна глава на вратата. За пръв път усещах, че е нервен. И в този момент разбрах, че не ме е извикал, за да ме убие.

— Не съм тук, за да говорим за това как спиш.

— Не — отвърна, но не поде разговора.

— Можем да поговорим тогава за това как спя аз. За това, че аз и Кип все още сме заключени, с пазач на входа.

— И на прозореца — спокойно добави той.

— Трябва да съм поласкана, задето смяташ, че ще ни трябват толкова много. — Той повдигна черна вежда.

— Мислиш, че можете да се преборите с един от тези мъже? Ти и Кип? — Той се разсмя.

— Стигнахме дотук — натъртих аз.

Той нетърпеливо въздъхна.

— Стражите не са там, за да ви спират да излизате.

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера. Спомних си погледите на хората в Залата зад вратата. Сега вече знаех какво ми напомняха — изражението по лицата на децата, които срещнах през онзи ден, когато напуснах селото на родителите ми.

— Колко знаят кой е моят брат?

— Засега само Събранието — отвърна той. — Но докога ще си остане така, не мога да знам.

— Искат ме мъртва.

— Трябва да разбереш. — Имаше само един стол, така че той седна на матрака, завит на руло срещу мен, и се наведе близо. — Луис, най-възрастният ми съветник…

— Знам кой е Луис — прекъснах го аз. Спомнях си впечатляващия мъж с посивяла брада, вероятно около петдесетгодишен, който ме бе разпитвал нееднократно.

— Неговата племенница — Омега детето на близначката му, за която той се грижи от самото й раждане — е сред онези, които бяха отвлечени. Защо мислиш те притискаше толкова за подробности за видяното при контейнерите, където си намерила Кип?

— Видях само няколко души — казах, ядосана от тежестта на тази неочаквана отговорност. — Не би могъл да очаква, че съм успяла да видя всички — бяха толкова много.

— Именно — забързано прошепна Пайпър. — Толкова много са. Жигосани, отвлечени, убити. Всеки там някъде е загубил някого заради Реформатора. Всеки на този остров знае, че той ни търси. Чувала ли си игрите, на които играят децата? Ела, играй, ела, играй…

— … той идва да те отнесе в далечен край. — Без да мисля, бях довършила края на песничката, позната ми от виковете, които долитаха от града чак до прозореца ни всяка сутрин и всяка вечер, когато децата играеха по улиците.

Пайпър кимна.

— Играят на него — на Реформатора. Има и други членове на Съвета с агресивна анти-Омега политика — най-вече Генералшата. Но никой не може да се сравни с Реформатора. Когато децата на острова с вик се събуждат нощем от кошмарните си сънища, той е човекът, за когото мислят.

Почти се изсмях на невъзможността да съчетая образа на Зак с тази фигура от кошмарите. Зак, който си беше изгорил пръста на скарата и беше заплакал. Зак, който се криеше в краката на татко, когато изведоха един бик на пазарния площад. Но смехът ми така и не успя да пробие път. Някак разбирах, че става дума за едно и също нещо — страха на Зак като дете и страха, който разпознавах в песничката на децата. Едното беше източникът на другото. Всичко, което знаех за Зак — споменът за това как нежно почисти изгореното след жигосването; тялото му, разтърсено от ридания, когато умираше татко, — сега беше дълбоко заровено. Вярвах в тях — както вярвах в небето през годините в килията. Но вече знаех, че Зак си е отишъл. Бях го видяла с очите си — в бездушното стъкло и в стоманата на контейнерите. В костите, които лежаха в пещерата. Не можех да очаквам някой друг да е в състояние да разбере нежността и страха, които се таяха в дълбините на Реформатора. Също така разбирах, че никой не би ги отричал по-яростно от самия него. Реформатора беше негово творение. Какво беше останало от момчето, което протягаше ръка към мен пред колибата, където умираше Алис, и молеше за помощта ми? Бях запазила вярата си в небето в Хранилището и бях излязла от килията, за да го открия отново да ме чака, непроменено. Но дали онова уплашено момче, моят брат, все още съществуваше нейде вътре в Реформатора? И можех ли да съхраня вярата си в него, без да предавам Пайпър и острова?

Срещнах очите на Пайпър.

— Да не би да се опитваш да намериш извинение за това, че ще ти се наложи да ме убиеш?

Той се наведе напред, а гласът му беше тревожно прошепнато съскане:

— Искам ти да намериш извинение, за да не го правя. Дай ми една причина, която да предложа на Събранието, на Саймън и Луис и на останалите, за да обясня защо не съм го сторил все още.

Тежестта на умората пак се стовари върху мен. Чувствах се като ръждясала, сякаш издълбана като камъните на същия този остров, там, където срещаха морето.

— А този остров трябваше да е единственото място, където не би трябвало да излагам аргументи в полза на правото си на съществуване.

— Не ме наставлявай относно този остров. Аз се опитвам да го предпазя — това ми е работата.

— Обаче като ме убиеш или ме затвориш, това вече няма да бъде островът. Ще бъде просто Хранилище с изглед към морето. Събранието ще бъде Съветът, но под друго име. А ти ще станеш същият като Зак.

— Нося отговорност към хората тук. — Извърна погледа си от мен.

— Но не и към мен.

— Ти си един човек, а аз съм отговорен за всички тези хора.

— Това казах и аз на Кип. А той отвърна, че не е толкова просто — че не е въпрос на числа.

— Естествено, че ще каже така. Няма моята работа.

Погледът ми се плъзна покрай него към картите на стените. Всички бяха стабилно изписани с черно мастило и показваха гарнизоните на Съвета и бежанските лагери, както и села, селища и къщите, където можеше да се намери сигурен подслон. Цялата мрежа, на която разчиташе съпротивата, за да измъква хора към острова. И всички хора, които разчитаха на него.

— Ако това е работата ти, защо тогава още не си ме убил?

— Искам да промениш уравнението. Искам да ми дадеш причина да не го правя.

Гласът ми беше спокоен.

— Казах ти всичко, което знам за Уиндъм. За Изповедничката. Тъкмо аз те предупредих за плановете на Зак да затвори още Омега в контейнерите.

— Трябва да има и още. За издирването на острова.

Поклатих глава.

— Това не е новина за теб. Знаеш, че го търсят. И знаеш, че в крайна сметка ще го открият. Въпрос на време е.

Той ме сграбчи за ръката.

— Тогава ми кажи кога. Дай ми подробностите.

Освободих ръката си от хватката му.

— Нямам какво повече да ти кажа. Не става по този начин — не получавам дати, нито карти. Виденията ми не са нещо, което можеш да боднеш на стената. Те са непостоянни — понякога мога да кажа какво ще се случи, а понякога си нямам представа.

— Обаче ни намери — ти намери острова. — Той замълча за малко, а след това заговори с по-нисък глас. — Ами за онова, което е отвъд?

Поклатих глава.

— Какво имаш предвид? Отвъд няма нищо. Всичко е на изток.

— Всичко, с което сме запознати. Но невинаги е така. Ами ако има и други места, по-натам, на запад? Или дори на изток, отвъд пустошта?

— Имаш предвид Другаде? Но това са само бабини деветини. Никой никога не го е открил — няма какво да се открива.

— Повечето хора на сушата мислят, че островът също е бабини деветини, просто слух. — Лицето му беше абсолютно сериозно.

— Знаеш ли нещо за Другаде? Открили ли сте го?

— Не. Надявах се, че ти ще можеш да ни помогнеш. — Дръпна една карта от стената. Повечето от онова, което виждах, докато я поставяше пред мен на пода, ми беше познато. Разпознавах крайбрежието от картите на Изповедничката, както и от онези, които бях виждала тук на острова. Разпознах и него самия, почти невидима точица, на няколко инча от западния бряг. Но тази карта беше различна — тя напускаше крайбрежието, което беше отрязано в десния край на хартията. Вместо цветната пъстрота на брега картата показваше само морето. Но беше надраскано с молив — течения, рифове, дълги плетеници, излизащи от острова и водещи далеч на запад.

Вдигнах очи към него.

— Изпращаш кораби натам. Ти търсиш Другаде.

— Не аз. Поне не само аз — започнало е преди да встъпя в длъжност. Но да — търсим. Може би вече от пет години. Дори сега, докато си говорим, там навън има два кораба — най-големите ни. При следващото пълнолуние ще стане месец, откак са на път.

— И наистина мислиш, че има какво да се открие?

Той продължи да говори тихо, но усещах гнева му.

— Има няколко кораба, които не са се върнали. Мислиш ли, че бих поел този риск, ако не смятах, че там има нещо?

Гледах към картата, избягвайки погледа му.

— Помогни ни, Кас. Ако можеш да усетиш нещо, какво и да е, то би могло да промени всичко.

Осъзнах, че притискам дланта си към картата, сякаш това би ми помогнало да сканирам безкрайния океан със съзнанието си. Затворих очи и се опитах да проуча пространството, което не беше картографирано. Концентрирах се, докато не започнах да усещам как кръвта се процежда по вената на лявото ми слепоочие, но виждах само един упорит океан, сива вода, простираща се във всички посоки.

— Твърде далеч е — казах, вдигайки ръка от картата, докато се облягах на стола.

— Не и през Преди, тогава не е било далеч. Имали са по-големи кораби, и по-бързи. — Той хвана ръката ми и я притисна силно към картата отново. — Опитай пак.

Опитах. Заставих съзнанието си, както го бях направила на лодката, в хищните нокти на рифа. Представих си го, а след това и откритото море отвъд и започнах да опипвам в посока на запад. Цялото ми тяло се напрегна и когато Пайпър най-после ме пусна, дланта ми беше оставила отпечатък върху хартията. Но не виждах нищо, не усещах нищо.

— Съжалявам — рекох. — Ако е там някъде, то е твърде далеч за мен — никога не съм усещала нищо за него.

— И аз съжалявам — отвърна Пайпър. И макар ръката му да бе стояла върху моята до преди миг, внезапно ми се стори страшно далечен. — Щеше да е по-леко, ако въобще можеше да ти се помогне.

Погледна към вратата, зад която чувах гласове, приповдигнати и дразнещи.

— Искат те мъртва. Искат да извадят Реформатора от играта, а ти си цената, която с радост ще платят. За тях е лесно решение.

— А за теб не?

— Мисля, че смъртта ти би била твърде висока цена. Мисля, че имаме нужда от теб. Ти, виденията ти — можете да промените цялата картина.

— Но няма да ни пуснеш да си вървим. — Не беше въпрос.

— Не мога. Но мога да те предпазя.

— И се предполага, че трябва да съм ти благодарна, докато ме използваш като заложник, за да спреш Зак да атакува?

— Мислех си го — отвърна той с равен тон. — Но ако позволим да узнае, че си при нас, и се опитваме да те използваме, за да го хванем натясно, има голям шанс собствените му хора да го извадят от играта. Той не управлява Съвета, поне още не. След най-малкия намек, че се намира под наш контрол, те сами ще му видят сметката. Ще се отървем от него, но ще дойдат други, които пак ще ни погнат. А и ти ще си мъртва.

— Което си е направо срамота.

Погледна ме.

— Да. Би било жалко.

Изпрати ме обратно през Залата, където Събранието, умълчало се внезапно, наблюдаваше как крачим към изхода. Той постави ръка на рамото ми, докато ме водеше измежду събралите се мъже и жени, но аз се дръпнах.

Единият от мъжете се наведе твърде близо до мен. Беше Саймън, най-довереният съветник на Пайпър.

— Нямаше да го отблъсквам с такава ярост, ако бях на твое място — рече. — Струва ми се, че само заради него все още си жива.

Един от мъжете се изсмя на тази реплика. Обърнах се да го погледна. Беше набит, с тъмна брада и патерица под едната мишница.

— Точно така — заяви. — Ако зависеше от мен, досега да съм те довършил. Теб и твоя близнак.

Отговорих тихо:

— Моят близнак ме затвори в Хранилището, за да не ме използват срещу него. Ако ме убиете, ще потвърдите всичко, което Алфа мислят — че ние сме пречка, че сме риск за тях. Че трябва да ни затварят, за да се защитават. — Отговор не последва, но всички ме гледаха. — Искате да ме убиете? А защо не продължите и по-нататък и не се отървете от всички Алфа по този начин? Разбира се, ще избиете и нас, като го направите, но си заслужава, нали? — Вече крещях, а Пайпър ме повлече извън Залата.