Франческа Хейг
Огненото слово (18)

Глава 18

Мъжете бързо ни заобиколиха. Аз също вдигнах ръце, но също като Кип се озовах притисната към земята, където единият от мъжете ме натискаше с коляно в гърба. Най-високият обърна главата ми настрани и с бързо и отработено движение проследи с пръст белега ми, докато аз изкашлях пясъка от устата си. До мен Кип бе подложен на същата процедура, но празният му ръкав говореше сам за себе си. Всичко това стана в пълно мълчание, от мъжете не се чуваше нищо, освен тежкото им дишане. Капачката на коляното на единия опираше болезнено в гърба ми, а с ръка не спираше да притиска лицето ми към песъчливата земя.

Накрая най-високият проговори, но се обърна към децата.

— Колко пъти сте предупреждавани за странници? Всяка лодка, всеки човек, който не познавате — веднага сигнализирате на стражите.

— Идвахме при вас — възрази момчето. — Знаех, че са странници.

— Той не е странен. Тя е по-странна — услужливо допълни момиченцето.

Спокойната реакция на децата като че ли поуспокои мъжа.

— Видяхме ги от наблюдателния пост — каза той на момичето. Най-накрая се обърна и към нас. — А нашата работа е да посрещаме странниците. — С кимване на брадичката нареди на Кип да се изправи, което той и направи, но до голяма степен с помощта на онези, които го притискаха. — И сте минали целия път от сушата в това? — Стрелна с поглед нашата черупка. — Как прекосихте рифа?

Кип сведе очи към мен. Бузата ми все още беше притисната към земята, но успях да кимна леко.

— Тя знаеше откъде да минем.

— Кой ти каза? — настоя да разбере мъжът. — Кой ти даде карта?

— Никой — отвърнах аз.

Единият от мъжете изпразни торбата, която се беше изхлузила от рамото ми, и с крак разстла и без това оскъдното съдържание по земята — празната манерка, ножа и кибрита. Одеялото, влажно от дъното на лодката.

Високият се надвеси над мен, издърпа ме нагоре и ме огледа любопитно, докато изтупвах пясъка от бузата си. Всички мъже бяха Омега, всички бяха белязани. Единият — джудже, като момчето, а тъмнокосият държеше меча си в деформираната си ръка — всички пръсти бяха слети в едно. Най-високият беше с усукан крак, но това никак не забавяше движенията му. Виждах, че търси моята деформация.

— Ти си ясновидка — констатира най-накрая. Не беше въпрос.

— Сънувах острова — обясних.

— Сънищата са едно, но да си проправиш път през рифа — да не сънуваш карти?

Не можех да му обясня как става. Помня, когато мама искаше да забие някой пирон на стената на кухнята, за да има къде да си закачва още тенджери, как почукваше по бялата стена, докато не чуеше промяна в звука, а липсата на отекване разкриваше, че под мазилката има дървена греда. Но как бих могла, с пресъхнала уста и трепереща, да обяснявам подобни неща на тези непознати, наобиколили ни с извадено оръжие?

В крайна сметка, онова, което сложи край на въпросите им, беше очевидното ни изтощение. Препъвах се в собствените си думи. До мен Кип стоеше замаян, с надебелял от умора и жажда език. Тъмнокосият сръчка разпитващия и тихо каза:

— Тази вечер няма да измъкнем повече от тях.

Високият ни загледа за миг, после заговори бързо:

— Хубаво. Засега ще ги заключим, ще съобщим във форта и призори ще ги заведем горе. Но искам допълнителна стража за тази вечер на всички постове.

Нямахме сила дори да възразим, когато ни заключиха в една схлупена къщурка в основата на кулата. Взеха ни торбата, но поне ни дадоха храна и прясна вода, която имаше толкова сладък вкус върху пресъхналите ни от сол езици. Когато свещта изгасна и чайките се настаниха на покрива, лежахме на сламената рогозка и се увивахме в единственото одеяло, наслаждавайки се на неподвижността на този свят, неразлюляван от вълните. Навън, в пристанището, лодките поддържаха вечерния си разговор — скърцането на носовете, опъващи въжетата.

— Наистина вярвах, че тук ще е безопасно за нас — прошепнах. — Съжалявам.

— Благодарен съм само, че не съм на проклетата лодка.

Усмихнах се. Може би заради това, че често го бях сънувала, но не усещах острова като нещо чуждо. Въпреки заключената врата и решетката на прозореца, можех спокойно да заспя.

— Но пък е хубаво, нали? — обадих се тихичко. — Да видиш небелязани деца.

— Може би повече щеше да прилича на обетованата земя, ако не бяхме заключени — отвърна той. — Но все пак е мило, че можеш да приемаш така радушно място, където ни посрещат въоръжени мъже и за добре дошли ни затварят.

Засмях се.

— Зак казваше, че съм наивна.

— Боже опази да се съглася с брат ти.

И двамата бяхме замаяни не само от изтощение, но и от смесицата от облекчение и страх. Бяхме успели — пристигнахме на острова, който дотогава бе представлявал само слух, само мечта. Но ето че отново бяхме затворени, разпитвани. Осъзнавах, че устните ми са все още напукани и сухи, но когато Кип се обърна да ме погледне, прибра косата от лицето ми и положи главата ми в дланта си, бях твърде уморена, за да си откажа този комфорт. И неговите устни бяха нацепени, а ръката му беше загрубяла от греблото, но когато се целунахме, вече не усещах нищо от това. Или по-скоро да, усещах, но имаше някакво удовлетворение и спешна нужда — напуканите ми устни силно притиснати в неговите, приятната болка от това. И след цялото време, прекарано заедно, да го целувам беше същото като пристигането ни на острова — същото усещане за страх и едновременно акостиране на сигурен бряг.

* * *

За пръв път чух за Пайпър от децата. Събудих се от шумната им игра пред колибата — спореха на висок глас кой ще играе ролята на Пайпър. Реших, че е някоя детска игра като криеницата — като една от онези игри и песнички, в които със Зак никога не можехме да се включим в селото. Но мъжете, които отключиха вратата малко по-късно сутринта, също го споменаха:

— Ще ви водим да се срещнете с Пайпър.

— Кой е този свирач? — попита Кип.

— Не „свирач“^[1]. Просто Пайпър — отвърна високият мъж, когото бяхме срещнали предната вечер. — Той ще реши какво да ви правим, дали може да останете.

Върна ни торбата, но забелязах, че ни бяха взели ножа. Той и още трима ни придружиха от кулата. Мъжете носеха мечове, но изглеждаха дружелюбни. От кулата ни поведоха по една тясна пътека нагоре към главния връх на острова. Беше стръмно, но го усещах още по-стръмно заради умората, макар че ми бе по-спокойно, като виждах, че Кип дори не се задъхва от разходката по нагорнището. През месеците от деня на бягството ни се беше променил много, кожата му бе загубила не само бледия си вид, но и восъчната лъскавина. Макар да беше хилав, сега притежаваше жилавост и сила. Все още малко непохватен, в повечето случаи, когато се налагаше да прави нещо, изискващо две ръце, но предполагах, че това ще отшуми, както се надявах да стане и с амнезията.

Високият се представи като Оуен. Предишната му скованост все още беше налице, но надделяваше любопитството.

— Какви са новините за Съвета напоследък? — попита. — А нещо за селищата на изток?

Обърнах се към Кип, който отвърна на усмивката ми. Знаехме и твърде малко, и твърде много.

— Съжалявам — отвърнах, — но сме най-неподходящите хора за този въпрос.

— Крили сте се твърде дълго, за да следите новините? Или сте били някъде в провинциите?

Уплаших се от това колко нелепо би звучала истината. В крайна сметка просто казах:

— Бяхме под земята. Дълго време. Аз години наред, а Кип може би и по-дълго. Вероятно.

Оуен вдигна вежди.

— Не е лошо да си изгладите историята, преди да се срещнете с Пайпър. Той не обича да го разиграват.

— Няма история за изглаждане — отговорих. — Или по-скоро има история, но ние не я знаем. Не и цялата.

— Аз пък изобщо, в моя случай — добави Кип.

Оуен спря пред нас и реших, че ще настоява за повече, но вместо това той се обърна към каменната стена, надвиснала над пътеката, и отмести висящите до земята глицинии. Зад растенията, издълбана в скалата, имаше врата, цветът на ръждата по метала бе почти идентичен с този на пясъчника на скалата. Един от другите мъже пристъпи напред с ключ в ръка и трябваха доста усилия от страна на двамата, за да издърпат и отворят вратата. Вътре имаше тесен коридор със стръмни стълби, водещи нанякъде в мрака. Челюстта ми се стегна само при мисълта, че влизам в подобно тясно пространство, където стените опираха в раменете на Оуен от двете му страни. Но Кип тръгна след Оуен и нямаше време да се колебая. Мъжете след мен заключиха вратата още преди Оуен да е успял да запали факлата, която свали от скоба на стената. Следвайки светлината в ръцете на Оуен, отначало броях стълбите, но когато Кип се препъна и ругатнята му огласи тясното пространство, забравих докъде съм стигнала. Тунелът беше стръмен и достатъчно дълъг, за да ми се наложи да се съсредоточа върху собственото си дишане. Най-сетне сенките от факлата започнаха да избледняват, а коридорът изсветля. Тогава чух гласове, които поздравяваха Оуен, а силуетът му се открои на дневната светлина отпред. Преди да излезе, се обърна отново към нас.

— Очаква ви. Но мислете внимателно, кажете му онова, което има нужда да разбере. Пайпър не е като теб — посочи той към мен, — но може да прецени кога го разиграват.

Сетих се за Изповедничката. Споменът за онези сесии в килията ме плашеха толкова, колкото дори въоръженият ескорт не го правеше. Дотук ли бях стигнала — друг човек, друг Изповедник?

Вече бяхме навън на светло и няколко секунди мижах срещу яркото слънце. Зад нас морето беше напълно скрито от погледа от ограждащия ръб на кратера, в който се намираше градът. Стълбите, които бяхме изкачили, бяха изрязани в естественото ограждение и ни доведоха почти до средата на пътя към главния кратер на острова. Когато пристъпих напред, го видях. Или по-скоро го видях отново — градът, струпан върху самия себе си по стръмната яма. Беше толкова познат — от езерото, което се намираше в центъра на кратера, до къщите, скупчени в далечния край. Бледосивият форт, който бях виждала многократно в сънищата си.

Оуен и хората му вече бяха изчезнали обратно по стълбите и бяха заменени от други трима — две жени и един мъж в еднакви сини униформи. Не продумваха, докато ни обграждаха и ни поведоха по тесния главен път, който се виеше през града. Кип не спираше да се оглежда. Трябваше да си напомня, че той никога не бе виждал това място преди. На няколко пъти се наложи да го побутвам напред, защото спираше да разглежда града. Над нас един човек простираше пране от прозореца, а в средата на челото му имаше трето око; жена без ръце и крака седеше на прага и сръчно свиваше цигара с устните си. Възрастните бяха белязани, но много от децата не бяха. Тълпата не отвръщаше на любопитството на Кип, макар че някои от хората ме зяпаха, докато се изкачвахме нагоре по хълма. Ескортът ни не изглеждаше да се чувства под заплаха и държаха мечовете в ножниците. Движеха се бързо нагоре по извития път, така че ни се налагаше направо да подтичваме, за да удържаме темпото, и се радвах на върволиците от хора, които от време на време ни забавяха.

Минахме през няколко от външните стени на форта и спряхме във вътрешния периметър, само на няколко ярда под ръба на кратера. Една врата, обтегната и подсилена с желязо, пазеше арковидния вход в основата на форта, който се извисяваше над нас. Мъжете вътре, облечени в същите униформи като ескорта ни, отвориха една по-малка врата отстрани и ни вкараха вътре. Звуците на града тук бяха заглушени, но все пак се чуваха — играещи деца; търговци, хвалещи стоката си; хора, които се провикваха от прозорец на прозорец през тесните улички. Дворът, в който се намирахме, беше обграден от три страни от високата сграда — наполовина крепост, наполовина дворец. Ескортът — сега вече шестима, но все така мълчаливи, ни поведе през главния вход, нагоре по няколко стълбища до тъмна дървена врата.

— Очаква ви — каза единият. Беше същата фраза, която и Оуен използва по-рано. Погледнах към Кип, който си пое дълбоко въздух. Щеше да ми е хубаво да мога да го хвана за ръка, но бях от лявата му страна, където висеше празният ръкав, така че се пресегнах да го докосна по рамото и усетих как леко го надига в отговор.

От другата страна вратата беше отворена. Ескортът ни се оттегли назад, а ние с Кип влязохме сами, подминавайки двамата стражи, които ни бяха отворили. Стаята беше ярко осветена от голям прозорец на отсрещната страна, пред който, върху платформа, имаше поставен стол с висока облегалка. Приближихме се заедно и спряхме пред стълбичките, които водеха към подиума. Погледнах към светлината и ми трябваха няколко секунди, за да установя, че столът е празен. Обърнах се отново към вратата, повдигайки вежда към най-близо стоящия от стражите, застанали до вратата.

— Доведоха ни да се срещнем с Пайпър.

Човекът ми се ухили. Беше, осъзнах аз, почти момче, може би на моята възраст или малко по-голям.

— Той е зает човек. Защо му е да се среща с вас?

Беше висок, по-висок дори от Оуен, и макар дясната му ръка да беше силна, положена върху дръжката на дългия нож, лявата липсваше. Ръкавът не висеше празен, както избираха мнозина, а просто беше отрязан и зашит на рамото, без извинения за липсващата ръка. Той се движеше със същата добре овладяна мускулеста сила като стражите, които ни бяха придружили, което беше рядка гледка сред Омега на сушата.

— Имам да му казвам разни неща. Важни неща, мисля. И бихме желали да останем тук, поне за малко.

— И защо трябва да ви позволи? Или пък да вярва на новините, които носите?

Пристъпи леко напред, но усмивката остана на лицето му. Кип също пристъпи към него, с ръка на хълбока, както при стража, макар при липсата на оръжие жестът да беше излишен.

— Ще отговаряме пред Пайпър, не пред теб. Той е наредил да се явим тук.

Усмивката на мъжа стана още по-широка.

— Действително, така беше. Но може би ще се наложи да отговорите на мен в крайна сметка. — Той седна до ниската масичка при вратата, където бяха поставени дъска за игра на дама и две халби ейл. — Седнете и ми разкажете каквото имате да казвате.

Освободи другия пазач само с леко движение на главата. Мъжът се поклони небрежно и се шмугна през вратата. Ние стояхме, раздвоени между подиума и вратата. Той погледна към постамента и към празния стол.

— Лъскавия стол? Боя се, че предшественикът ми имаше повече вкус към величественото от мен. Него трябва да вините и за грозните гоблени. Аз съм Пайпър.

Погледнах го, облечен простичко в същата синя униформа като останалите пазачи.

— А униформата?

— Аз съм гвардеец, също като останалите стражи тук. Единствената разлика е, че имам по-големи правомощия. Моята работа е да съм на стража за всички ни. За острова. — Той се облегна назад, избутвайки с крак стола към мен, докато го приближавахме. Когато и да помръднеше, се чуваше дрънчене от многото малки ножове за мятане, които висяха в задната част на колана му.

— Мислех, че ще си по-възрастен. Както говореха хората за теб. — Отново го огледах. Беше нещо напълно ново за мен — широката му уста и тъмната кожа не бяха се явявали в сънищата ми. Имаше една лека увереност в маниерите му, която трудно свързвах с белега на челото. Не беше само това, че липсваха хлътналите бузи на повечето Омега от сушата, най-бедните от които бяха толкова слаби, че кожата им сякаш бе здраво опъната върху изпъкналите черепи. Имаше нещо и в начина, по който седеше — облегнат на стола си, с широко разтворени крака и леко отметната назад глава. На сушата Омега се бяха научили да не заемат много пространство. На големите пътища близо до пазарните градове вървяхме близо до канавката, с наведени глави, встрани от ритниците и подвикванията на Алфа конниците. Когато войниците на Съвета придружаваха някой бирник до селищата, се нареждахме безшумно да предадем каквото искаха от нас, като избягвахме погледите на войниците и ужилването на камшика, което можеше да ги придружи. Но тук, в тази величествена зала, Пайпър седеше напълно отпуснат, в пълен контрол над пространството. Не беше кой знае какво за отбелязване — просто стойката на един човек. Но в този момент го усещах като толкова драматична заявка за присъствие, колкото самия остров. Раболепното съществуване, което водехме на континента, изглеждаше срамно в лицето на този мъж с гордо стисната челюст, с широката усмивка, гравирана сред бръчиците в краищата на очите. Дори тялото му, очевидно силно и добре охранено, сякаш беше дръзко изявление. На сушата непрекъснато ни повтаряха, че сме съсипани, деформирани, безполезни. Така че беше същинско удоволствие да виждаш красотата на Пайпър — гладката кожа на ръката и рамото му, с мускули като самуни хляб. Широко разположените, оценяващи очи, светнали върху лъскавата кожа. Лекотата, с която носеше тялото си, щеше да е предизвикателна за един Алфа, за Омега — същински шок. И друго — повечето Омега имаха бретони или пускаха дълги коси, за да прикрият печата, а гъстата черна коса на Пайпър беше подстригана ниско, оставяйки белега открит и ясно видим. Носеше го като знаме. Сетих се как бях изучавала собствения си белег, когато още беше пресен, и си повтарях: Това е, което съм. Мантрата на примирението. Но Пайпър носеше своя знак като декларация и предизвикателство.

— Не се срещам с всички новодошли — каза той. — Не бих могъл — толкова са много напоследък. Но винаги някой ги води. Вие сте първите, които сами са намерили пътя. Това ме притеснява.

— Довеждани? Как? Пътят не е лесен.

— Това е меко казано. Но имаме нужда от нови хора — в крайна сметка един остров на Омега не може да увеличава населението си. Имаме мрежа от контакти на континента. Хората ни търсят. Ако решим, че можем да им се доверим, ги довеждаме тук с кораби. А понякога, когато е сигурно, влизаме в Алфа градове и вземаме Омега деца, които още не са белязани. Алфа наричат това набези, но аз предпочитам да не използвам този термин. Наричаме ги спасителни акции.

— Отнемате ги от родителите?

Пайпър реагира, повдигайки вежди в почуда.

— Родителите, които биха ги обозначили? Които ще ги изпратят да се борят за съществуването си с другите отхвърлени върху парчета земя, която никой Алфа няма да си направи труда да обработва? За тези родители ли питаш? — Той се наведе напред, вече по-сериозен. — От вас може да се очаква подобен въпрос, да. Опитът ви, предполагам, е доста по-различен.

Кип и аз се спогледахме. Заговорих първа.

— Мислите, че ми е било много лесно? Отпратиха ме малко по-късно от обичайното, но все пак ме отпратиха. А и аз съм имала опит с набези. Може би не от онези, които вие организирате, но знам какво е да дойдат за теб, да те отвлекат.

— Не си съгласна с нашите методи. Ще имаме още време да обсъждаме тези неща. Но сега трябва да узная твоята история. И твоята — добави той, обръщайки се към Кип. — Виж. — Той се пресегна през малката масичка. С един пръст вдигна косата от челото ми и проследи очертанията на белега. — Можеш да казваш каквото си искаш за това колко опит имаш като Омега, но твоят опит е бил различен. Знакът е направен за бебета, най-много за две-тригодишни. Но твоят белег почти не е разтегнат, едва избледнял. Явно си била кажи-речи възрастна, когато е бил направен.

Отстраних ръката му от челото си, но погледът му остана втренчен в мен.

— На тринайсет. Отпратиха ме тогава.

Той отново се усмихна.

— На тринайсет? Не е нечувано ясновидците да прикриват същността си за известно време, дори години, но не бях чувал някой да издържи толкова дълго. Страхотно постижение — момичето, което успя да измами всички.

— Не всички — рекох, мислейки за Зак и неговата бдителност.

Пайпър внезапно се извърна към Кип.

— Ами ти — ти как успя?

— Какво да съм успял?

Пайпър се пресегна, този път за да докосне белега на Кип.

— Да бъдеш белязан толкова късно. Не си ясновидец. За теб и мен е по-трудно да се скрием. — Той надигна собственото си рамо, поглеждайки съзаклятнически към празния ръкав на Кип. — И затова се чудя как е възможно някой като теб да успее да избегне жигосването половината си живот?

Ръката ми сама се стрелна към собствения ми белег, а до мен Кип направи същото. Обърнах се към него, надавайки странен звук — нещо средно между смях и стон.

— През цялото това време — рекох. — През цялото време, всяка нощ да се опитваме да разберем нещо за миналото ти. А то било точно тук — на средата на главата ти. Ние сме пълни идиоти.

— Говори за себе си. Ти си ясновидката в крайна сметка. — Въпреки шеговития тон ръката му не помръдна от челото. Чудех се дали си спомня момента, за който мислех аз — онази нощ, почти веднага след бягството ни от Уиндъм, когато се събудих разтревожена от съня с Изповедничката, а Кип ме успокояваше. Всичко е наред, шшт, всичко е наред, беше казал тогава и беше притиснал челото ми в своето. Все още можех да го усетя — точното съвпадение на неговия белег с моя. Същият размер.

— Не е кой знае какво, за да се хванем за него — рече Кип, — но не е нормално, нали? Значи трябва да измислим защо е така. Може би са…

Пайпър го прекъсна:

— Изглежда, че знаеш за миналото си колкото и аз знам за него. Че може и по-малко.

Кип срещна погледа на Пайпър.

— Миналото ми започна преди няколко месеца, когато срещнах Кас. — Преди Пайпър да довърши завъртането на очите си, Кип продължи: — Не се правя на сантиментален. Буквално тогава започват спомените ми. Преди това — нищо, освен някое и друго бледо видение от контейнерите.

Отне ни доста време да му разкажем — Хранилището, залата с контейнерите, нашето пътуване. Нямах търпение да разкрия какво съм видяла в контейнерното помещение, но също така се колебаех колко да разкрия за собственото си минало. Кип и аз все се прекъсвахме, а когато разговорът стигаше до самоличността на моя близнак, изведнъж замлъквахме. В крайна сметка се въздържах да спомена за Зак, но не скрих нищо друго. Пайпър ни помоли да нарисуваме карти, диаграми на залата, на оборудването, на светлината в килията ми, на маршрута, който бяхме следвали след бягството си. Притеснявах се, че Кип може да се почувства неловко, докато описвах жиците и стъклените контейнери от залата, но той сякаш се вълнуваше от това, че разказва историята си на някого, и кимаше в съгласие, докато описвах разни подробности.

Разказах му за Изповедничката, но стана ясно, че вече беше чувал за нея.

— Тя е страховит образ, без съмнение. Ще ми се да бяхме се добрали до нея преди Съвета.

— Вярвай ми — отвърнах. — Не би искал да е на твоя страна.

— Може би. Но не съм сигурен, че я предпочитам на тяхна страна — това е проблемът.

Разказах му за момента, в който се опитах да отвърна на удара и бях успяла да надникна в нейното съзнание. Огромната зала, опасана с жици, която бях видяла там, и последвалата яростна реакция.

— Значи не е било друга част на залата с контейнерите?

— Не. Нещо съвсем различно. — Представих си я отново — зловещо увитите по металните части жици нагоре по извитите стени. Не беше просто това, че залата не приличаше на нищо, което някога бях виждала. Удиви ме яростта на реакцията й, бърза и остра като кама. Каквото и да бях видяла, беше важно за нея.

Когато стигнахме до частта за бягството ни от Ню Хобарт и му разказахме за висящата пред блатистото селище клетка, той само кимна.

— Не си изненадан? — попита Кип.

— Ще ми се да бях. Един от нашите кораби се върна преди два дни със същите новини.

— И те ли са били в същото селище? — Изглеждаше ми невъзможно съвпадение, предвид огромното мочурище, където единствените хора, на които се бяхме натъкнали, бяха няколко войници на коне.

Пайпър поклати глава.

— Не. Нашите съгледвачи бяха на север от Ню Хобарт. — Направо ми прилоша, когато той млъкна за малко. Знаех какво следва. — Две селища там и още едно, по-близо до брега. Войниците минали и оттам. Бичували по един човек във всяко. Дори не си направили труда да повдигнат обвинения, както правят обикновено — само проверили регистрационните карти, за да се уверят, че не са близнаци на някоя важна клечка. После ги бичували и се погрижили да ги изложат на показ, така че всички да видят.

Сигурно беше забелязал ужаса по лицата ни.

— Може и да е било предназначено за вас — рече без заобикалки. — Няма да ви успокоявам с фалшиви представи. Но докладите стигнаха и до нас — за брожения в Ню Хобарт, след като Съветът започнал да затваря града.

Мислех за Елза и Нина.

— Не са постигнали много — няколко хвърлени камъка, поход и викове, макар и само това да е прецедент. Колкото до Съвета, има много причини да демонстрира силата си в този момент за назидание.

Представих си малкото селище, където с Кип се промъкнахме до хамбара и танцувахме на музиката на бардовете. Дали и там от някой позорен стълб не се люлееше клетка? Буквално усещах как кръвта тече във вените ми. Влачеше се тежко като пясък. Исках да протегна ръка към Кип, но дори утехата на докосването беше повече, отколкото можех да си подаря. На лицето на Кип беше изписан такъв ужас, какъвто не бях виждала преди, дори когато бягахме от огъня или се борехме с прииждащата вода насред рифа.

Успяхме да продължим разказа си чак след подкана от Пайпър. Едва чувах собствените си думи. Имах чувството, че сякаш се надвиквам с дрънченето на веригата на клетката, която скърцаше в главата ми.

Пайпър слушаше особено внимателно, когато описвахме пътуването си до острова. След като разбра, че ни е отнело две нощи и два дни, той кимна.

— По-дълго от обичайното, значи, с двайсетина часа. Но това е за опитни моряци, по най-прекия път от сушата и през рифа. Никога обаче не сме го прекосявали с толкова малка лодка.

Помоли ме да нарисувам карта, но след няколко безплодни опита бутнах листа.

— Така не го виждам — не се появява просто.

— Опитай отново. Наскоро си го пропътувала, би трябвало да си спомниш. — Пайпър отново избута хартията през масата към мен.

Кип твърдо постави ръка върху листа.

— Достатъчно — стига засега. Имате си карти и без това — хората ви трябва да имат.

— Разбира се — отвърна Пайпър. — Имаме карти, макар да ги пазим много внимателно. Но никой никога не е успявал да стигне дотук без карта. Нито дори ясновидците. Имахме двамина на острова, но и те бяха доведени. Никой не е успял да се ориентира сам.

— Голяма съм късметлийка — рекох. — Минах целия този път само за да ме разпитват отново.

Пайпър не обърна внимание на гнева в гласа ми, макар че се пресегна и прибра хартията.

— Трябва да ни разберете. Местоположението ни е единственото нещо, което пази този остров. От доста време знаят, че имаме укрепление някъде. Спасителните ни мисии са съсредоточени основно на запад, защото там можем да имаме най-лесен достъп, така че Съветът е наясно, че сме някъде отвъд западния бряг. Но това са повече от шестстотин мили брегова линия. От онова, което ми каза Кас за Изповедничката, изглежда, че са стеснили кръга. Но разстоянието, рифът, кратерът, това са основните ни защити. Никой не стъпва на този остров, без да е бил доведен специално. Докато не се появихте вие.

Кип се изправи.

— Значи смяташ, че сме заплаха?

Пайпър също се изправи, но само за да отиде до шкафа на една от стените и да извади ключ, окачен под огледалото.

— Не. Смятам, че сте дар. Смятам, че може би сте най-мощното ни оръжие. — Сега гледаше към мен. — Трябва да вървя, да говоря със Събранието, да им предам онова, което ми разказахте. Ще говорим отново скоро. Засега вземете това. — Подаде ми ключа. — Той е за портата на форта. Стражите ми ще ви заведат до покоите ви. — Обърна се към Кип и протегна ръка. Двамата стиснаха ръце. Въпреки разликата в габаритите бях удивена от симетрията на движението.

На излизане поспрях на вратата.

— Предшественикът ти — този с лъскавия стол. Какво стана с него?

Пайпър ме погледна право в очите.

— Убих го. Беше предател — вземаше пари от бежанците, идващи да намерят пристан тук. Планираше да издаде острова на Алфа.

— А близначката му?

Този път Пайпър дори не вдигна очи от картите, разпънати на масата пред него.

— Предполагам, че съм убил и нея.