Франческа Хейг
Огненото слово (3)

Глава 3

Долу мама и татко отново се караха, а глъчката от спора им проникваше между дъските на пода, коварна като дим.

— С всеки ден става все по-голям проблем — казваше татко.

Гласът на мама беше по-тих.

— Те не са проблем — те са нашите деца.

— Едното от тях — да — отвърна той. По масата силно издрънча някакъв съд. — Другото е опасно. Отрова. Просто не знаем кое от двете.

Зак мразеше да го виждам разплакан, но остатъците от свещта даваха достатъчно светлина, за да забележа едва доловимото потрепване на гърба му под одеялото. Измъкнах се от постелята си. Подът изскърца лекичко, когато направих две крачки към леглото му.

— Той не го мисли наистина — прошепнах и сложих ръка на гърба му. — Не иска да те нарани, като казва тези неща.

Зак се изправи, отблъсквайки ръката ми. Изненадах се, че дори не направи опит да избърше сълзите.

— Не ме наранява той — проплака. — Всичко, което казва, е вярно. Идваш да ме потупаш по гърба, да ме успокоиш, да се правиш, че си загрижена? Не те ме нараняват. Не дори и другите деца, онези, които хвърлят камъните. Виждаш ли всичко това? — Замахна с ръка и посочи към данданията долу, после и към собственото си разплакано лице. — Всичко е по твоя вина. Ти си проблемът, Кас, не те. Ти си причината да сме затънали в това блато.

Внезапно усетих студа на дъските под краката си и нощния полъх върху голите си ръце.

— Искаш да покажеш колко много ти пука за мен? — попита. — Тогава им кажи истината. Можеш да сложиш край на всичко това веднага.

— Наистина ли искаш да ме отпратят? Това съм аз. Не някакво странно същество. Забрави какво казва Съветът за заразата. Това съм просто аз. Познаваш ме.

— Не спираш да го повтаряш. Защо да си мисля, че те познавам? Никога не си била честна с мен. Никога не ми каза истината. Остави ме сам да разбера.

— Не можех да ти кажа — отвърнах. Дори и това признание, насаме в стаята ни, беше рисковано.

— Защото не ми се доверяваше. Искаш да изтъкнеш колко сме близки. Само че ти си тази, която лъга през цялото време. Никога не ми се довери дотам, че да ми кажеш истината. През всичките години ме остави да се чудя. Да се страхувам, че аз съм изродът. И сега си мислиш, че трябва да ти вярвам?

Върнах в леглото си. Той все още ме гледаше втренчено. Дали нещата можеха да са различни, ако му се бях доверила и бях споделила с него истината? Дали щяхме да намерим някакъв начин да опазим тайната и да си останем заедно? Беше ли се заразил с недоверчивост от мен? Може би това беше отровата, която носех — не заразата от взрива, с която бяха белязани всички Омега, а тайната ми.

Една сълза се беше спряла върху горната му устна, отразявайки в златно светлината на свещта.

Не исках да види същата сълза върху моето лице. Протегнах ръка и загасих пламъка.

— Трябва да свърши — прошепна той в мрака. Беше наполовина молба, наполовина закана.

* * *

Нетърпението му да ме разобличи растеше заедно с болестта на баща ни. Татко се разболя, когато едва бяхме навършили тринайсет. Както и през предната година, не се обели и дума по повод рождения ни ден — на нашата възраст това се бе превърнало във все по-тревожно напомняне за статута ни. Същата вечер Зак попита тихо от другия край на стаята:

— Знаеш ли кой ден беше днес?

— Разбира се — отвърнах.

— Честит рожден ден — каза. Прошепна го, затова ми беше трудно да преценя дали е саркастичен.

Два дни по-късно татко припадна. Татко, който винаги бе изглеждал здрав и солиден, като огромната дъбова греда, която крепеше кухненския таван по цялата му дължина. Вадеше кофите с вода от кладенеца по-бързо от всеки друг в селото, а когато със Зак бяхме по-малки, можеше да ни носи едновременно и двамата. Мислех, че все още го може, само че вече почти не ни докосваше. И тогава, насред ливадата, в един горещ ден, той се свлече на колене. От мястото, където бях седнала да чистя грах върху каменната стена пред двора ни, чух виковете на хората, които работеха до него на полето.

Същата вечер, след като съседите ни го бяха пренесли в колибата ни, мама изпрати кола за близначката на татко — Алис, от селището на Омега горе в равнината. Самият Зак тръгна с Мик с волската каруца, за да я доведат, и се върнаха на следващия ден с леля ни, легнала върху сламата отзад. Никога не я бяхме виждали и сега, като я гледахме, единствената прилика между нея и татко, която забелязвахме, беше треската, която навлажняваше кожата й. Тя беше слаба, дългокоса, по-мургава от татко. Грубата й кафява рокля бе кърпена многократно и беше цялата в слама. Под кичурите коса, залепнали за потното й чело, различавахме знака — Омега.

Грижехме се за нея колкото можехме, но от самото начало беше ясно, че не й остава много. Не я прибирахме в къщата, разбира се, но дори присъствието й в бараката беше достатъчно, за да разяри Зак. На втория ден бесът му изригна.

— Това е гнусно — развика се той. — Тя е гнусна. Как може да стои тук, а ние да обикаляме около нея като някаква прислуга! Тя го убива. А и за всички ни е опасно да сме толкова близо до нея.

Мама дори не си направи труда да го сгълчи, но каза съвсем тихо:

— Ако я бяхме оставили в мръсната й съборетина, щеше да го убие още по-бързо.

Това накара Зак да замълчи. Искаше Алис да си тръгне, но не и да признае пред мама онова, което беше споделил, като си лягахме предната вечер — онова, което бе видял в селището, когато вземал Алис. Малката й, спретната колибка, варосаните стени, букетчетата сушени билки, висящи над огнището, не по-различни от тези над нашето огнище.

Мама продължи:

— Ако спасим нея, спасяваме и него.

Едва през нощта, когато свещта беше загаснала и от стаята на мама и татко не се чуваха гласове, Зак ми разказа какво бе видял в селището. Каза ми, че другите Омега там се опитали да ги спрат да отведат Алис, че искали сами да се грижат за нея. Но Омега не биха се осмелили да спорят с Алфа и Мик размахвал камшика си, докато те не се отдръпнали.

— Не е ли жестоко да я отнемаме от семейството й? — прошепнах аз.

— Омега нямат семейства — изрецитира Зак.

— Не и деца, очевидно, но хората, които обича. Приятели, може би съпруг.

— Съпруг? — Остави думата да увисне във въздуха. Официално на Омега не беше позволено да се женят, но всички знаеха, че те все пак го правят, макар и Съветът да не признаваше подобни съюзи.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не живееше с никого — отвърна той. — Просто няколко от другите изроди в селото й, които твърдяха, че знаят кое е най-добро за нея.

Почти не бяхме виждали Омега преди, а какво оставаше да сме прекарвали някакво време в близост до тях. Малкият Оскар в съседство беше отпратен веднага щом бе отбит и жигосан. Неколцината Омега, които минаваха през района, рядко оставаха за повече от една нощ на лагер по-надолу по реката след селото. Бяха странници, на път да дирят късмета си в някое от по-големите Омега селища на юг. Или пък, през години на слаба реколта, имаше Омега, които се отказваха да обработват полумъртвата земя, на която им бе позволено да се заселват, и се отправяха към бежанските лагери близо до Уиндъм. Лагерите бяха единственият компромис на Съвета, свързан с фаталната връзка между близнаците. Не можеха да позволят Омега да измират от глад, като повлекат със себе си и близнаците си, затова в близост до всички големи градове имаше бежански лагери, където приемаха Омега, хранеха ги и ги настаняваха от името на Съвета. Малцина Омега обаче тръгваха натам по желание — това беше последен пристан за гладуващите и болните. Лагерите представляваха трудови приюти, а онези, които приемаха тази помощ, трябваше да се отплащат за щедростта на Съвета с много работа във фермите в рамките на комплекса, докато Съветът не преценеше, че дълговете са уредени. Много малко Омега бяха склонни да разменят свободата си за сигурната храна три пъти дневно.

Веднъж тръгнах с мама да дадем остатъци от храна на една групичка по пътя им за убежището до Уиндъм. Беше тъмно, а мъжът, който пристъпи към нас от огъня и пое бохчата от мама, го направи мълчаливо, като посочи гърлото си, за да обясни, че е ням. Опитах да не се вторачвам в белега му. Беше толкова слаб, че ставите бяха най-широките части от пръстите му, а коленете — най-широките части от краката му. Самата му кожа изглеждаше недостатъчна, сякаш трудно опъната върху костите му. Мислех си, че може би бихме могли да се присъединим към странниците до огъня за няколко минутки, но дори предпазливостта в очите на мама не можеше да се мери с онази, която долавях в очите на мъжа Омега. Зад него виждах групата, скупчила се около буйния огън. Беше трудно да различа странните форми, хвърляни от пламъците, от реалните им недъзи. Успях все пак да забележа един човек, който се бе навел и ръчкаше огъня с пръчка, стисната между двата чукана на ръцете му.

Наблюдавайки групата — прегърбените, хилави и грозни тела, ми беше трудно да повярвам на носещите се слухове за Омега съпротива или за остров, на който тази съпротива действа. Как биха могли да посмеят да предизвикат Съвета с неговите хиляди войници? Всички Омега, които бях виждала, бяха твърде бедни, твърде увредени. И както всички нас, би трябвало да са наясно с историите за случилото се преди век или малко повече, когато действително избухнало въстание на Омега някъде на изток. Съветът, разбира се, не могъл да ги убие, без да убие и техните Алфа половинки, но онова, което сторили на бунтовниците, казват, било още по-лошо. Толкова ужасни мъчения, че Алфа близнаците, дори тези, отдалечени на стотици мили, се строполявали с писъци на земята. Колкото до въстаниците, повече никога не ги видели, но очевидно техните близнаци продължавали да страдат от необяснима болка години наред.

След като смазал въстанието, Съветът опожарил целия изток. Изгорили всички селища, дори онези, които нямали нищо общо с бунта. Войниците подпалили земеделските земи и къщите, макар изтокът, така или иначе, да бил полумъртва зона, на границата с пустошта, място толкова бедно, че никой Алфа не би и помислил да живее там. Не оставили нищичко, сякаш самата пустош пропълзяла още малко на запад.

Мислех за тези истории, докато наблюдавах групата Омега, непознатите за мен тела, наведени над бохчата с огризки, които мама им беше дала. Когато ме хвана за ръка и ме поведе забързано към селото, се засрамих от обзелото ме чувство на облекчение. Образът на немия Омега, очите му, избягващи нашите, докато приемаше храната, не ме напусна седмици наред.

Сестрата на татко не беше няма. Алис стена, вика и проклина три дни. С напредването на болестта при татко сладникавата миризма на дъха й първо превзе бараката, а след това и къщата. Всички билки, които мама нахвърля в огъня, не успяха да я заличат. Докато мама се грижеше за татко вътре, Зак и аз се редувахме да стоим при Алис. По негласно споразумение обаче, вместо да се редуваме, бяхме заедно през повечето време.

Една сутрин, докато ругатните на Алис преминаваха в кашлица, Зак я попита тихо:

— Какво ти е? — Тя го погледна право в очите.

— Треска. Имам треска, баща ви също…

Той изкриви лице.

— Преди това… Какво не ти е наред?

Алис избухна в смях, после се закашля, после пак се разсмя. Подкани ни да се приближим и отметна пропития с пот чаршаф, с който беше завита. Нощницата й прикриваше само коленете. Погледнахме по-надолу, докато отвращението ни се бореше с любопитството. Първо не забелязвах никаква разлика — краката й бяха слаби, но силни. Крака като крака. Бях чувала за някакъв Омега с нокти като люспи по цялата му плът, но ноктите на Алис не просто си бяха на мястото, но и бяха грижливо изрязани и чисти.

Зак стана нетърпелив.

— Какво? Какво е?

— Не са ли ви учили да броите в училище?

Признах онова, което Зак не можа:

— Не ходим на училище. Не можем — още не сме разделени.

Той набързо ме прекъсна:

— Но можем да броим. Учим вкъщи — цифри, писане, всякакви работи.

Очите му, както и моите, бързо се насочиха обратно към краката й. На левия — пет пръста, на десния — седем.

— Това ми е проблемът, слънчице — каза Алис. — Пръстите на краката ми не пасват.

Погледна към посърналото лице на Зак и спря да се смее.

— Май има и още — рече почти нежно. — Не си ме виждал да ходя, само колкото да се довлека до каруцата и обратно, но винаги съм накуцвала — десният ми крак е малко по-къс от другия и по-слаб. И, разбира се, не мога да имам деца — пресъхнал извор, както ни наричат Алфа. Но пръстите на краката са основният проблем — никога не съм имала така приятния четен брой.

Отново започна да се смее, а след това погледна право в Зак, повдигнала вежда.

— Ако бяхме толкова крайно различни от Алфа, скъпи, защо би се налагало да ни жигосват? — Той не отвърна. А тя продължи: — И ако Омега бяха така безпомощни, защо мислиш Съветът би се боял толкова много от острова?

Зак хвърли поглед през рамо и изшътка толкова яростно, че усетих пръски слюнка върху ръката си.

— Остров няма. Всички го знаят. Това е просто слух, лъжа.

— Тогава защо изглеждаш толкова изплашен?

Този път отговорих аз:

— По пътя за Хейвън, когато ходихме последния път, имаше една полуизгорена къща. Татко каза, че принадлежала на двойка Омега, които разпространявали слухове за острова.

— Каза, че войниците на Съвета ги отвели през нощта — добави Зак и отново погледна към вратата.

— Освен това хората казват, че имало един площад в Уиндъм — продължих аз, — където бичували Омега, които просто са говорили за острова. Бият ги с камшици публично, за да могат всички да видят.

Алис повдигна рамене.

— Съветът май си дава твърде много труд заради някакъв обикновен слух. За една обикновена лъжа.

— Той е… искам да кажа — лъжа е — изсъска Зак. — Трябва да млъкнеш, ти си луда и ще ни докараш неприятности. Никога не би могло да има такова място, само за Омега. Никога не биха се справили. А и Съветът щеше да го е открил.

— Още не са го открили.

— Защото не съществува — отсече той. — Той е просто идея.

— Може би това е достатъчно — отвърна тя през смях. Все още се усмихваше широко, когато след няколко минути треската я запрати отново в несвяст.

Зак се изправи.

— Отивам да видя как е татко.

Кимнах и отново притиснах хладната кърпа към челото на леля ми.

— Татко ще е точно в същото състояние, имам предвид в безсъзнание — казах.

Той все пак тръгна, като тресна вратата шумно зад себе си.

С кърпата, положена върху белега точно в средата на челото на Алис, установих, че започвам да разпознавам някои от татковите черти върху лицето й. Представих си татко, на трийсет фута от колибата. Всеки път, когато прекарвах кърпата през челото й, бръчкайки нос при всяко лъхване на болен дъх, си представях, че се грижа за него. В един момент се протегнах и поставих собствената си малка ръка върху тази на Алис, жест на близост, която не ми беше позволявана от години. Чудех се дали не постъпвам грешно, като изпитвам близост към някаква непозната, която донесе в дома ни, като нежелан дар, татковата болест.

* * *

Алис беше заспала, а дъхът й гъргореше дълбоко в гърлото. Излязох от бараката и видях Зак — седнал по турски на земята, под косите лъчи на следобедното слънце.

Седнах до него. Играеше си с някаква сламка, изследвайки разстоянията между зъбите си.

След малко се обади:

— Видях го как пада.

Трябваше да съм се сетила, като знаех как Зак в се още следва татко навсякъде.

— Търсех птичи яйца в дърветата до най-горната ливада — продължи той. — Видях го. В един момент си стоеше изправен. После, просто така… падна. — Зак изплю сламката. — Олюля се леко, сякаш беше пийнал повечко, и се опита да се задържи, опрян на вилата. После пак падна, по лице, затова не можех да го виждам насред житото.

— Съжалявам. Сигурно си се изплашил.

— Защо да съжаляваш? Тя трябва да съжалява. — Посочи към бараката зад нас, откъдето чувахме Алис и битката на болнавите й дробове с въздуха.

— Ще умре, нали?

Нямаше смисъл да го лъжа, затова просто кимнах.

— Не можеш ли да направиш нещо? — попита, сграбчвайки ръката ми.

Сред всички неща, които се бяха случили през последните дни — припадъкът на татко, после пристигането на Алис, най-странното беше, че Зак хвана ръката ми, нещо, което не беше правил от ранното ни детство.

Когато бяхме по-малки, Зак намери един фосил^[1] в реката — малко черно камъче със спираловиден отпечатък от черупката на древен охлюв. Охлювът се беше превърнал в камък, а камъкът беше станал на охлюв. Често си мислех, че и ние със Зак бяхме така. Първо заради близнашкото братство, а после заради всички години, прекарани заедно. Не беше въпрос на избор, не повече от избора на камъка и охлюва.

Стиснах ръката му.

— Какво бих могла да направя?

— Каквото и да е. Не знам. Нещо. Не е честно, тя го убива.

— Не става така. Тя не прави нищо нарочно. Щеше да й се случи същото, ако той се беше разболял пръв.

— Не е честно — повтори той.

— Болестите не са честни към никого. Просто се случват.

— Не е така обаче. Не и за Алфа — ние почти не се разболяваме. Винаги са Омега. Те са слаби, болнави. Заради отровата вътре в тях, заради взрива. Тя е слабата, тя е заразената. И ще повлече татко със себе си.

Не можех да споря с него за болестите — вярно беше, че Омега са по-податливи.

— Вината не е нейна — опитах пак. — Ако беше паднал в кладенеца или го беше намушкал бик, той също щеше да я повлече.

Зак пусна ръката ми.

— Не ти пука за него, защото не си една от нас.

— Разбира се, че ми пука.

— Тогава направи нещо — каза и ядно изтри една сълза, настъпила в крайчеца на окото му.

— Няма какво да направя — отвърнах. Знаех, че за ясновидците се носят слухове как притежават различни сили — дарба да предсказват времето или да откриват извори в сушави земи, или пък да преценяват дали някой казва истината. Само че не бях чувала за такъв, който да може да лекува. Не можехме да променим света — само го възприемахме по извратен начин.

— Няма да кажа на никого — прошепна той. — Ако можеш да направиш нещо, с което да му помогнеш, дума няма да продумам. На никого.

Нямаше никакво значение дали му вярвам.

— Няма какво да направя — повторих.

— Тогава какъв е смисълът да си изрод, щом не можеш да извлечеш никаква полза от това?

Отново посегнах към ръката му.

— Той е и мой баща.

— Омега нямат семейства — рече и отдръпна рязко ръката си.

* * *

Алис и татко издържаха още два дни. Сигурно е било доста след полунощ. Зак и аз бяхме заспали в бараката, а пресекливото дишане на Алис тревожеше сънищата ни. Събудих се внезапно. Разтърсих Зак и заговорих, без да се замислям дали трябва да прикривам видението си.

— Отивай при татко. Веднага.

Изчезна преди дори да успее да ме обвини в нещо, стъпките му гърмяха забързано по чакълената пътека до къщата. И аз се изправих, съвсем наблизо умираше баща ми. Но Алис отвори очи, първо за кратко, а после за по-дълго. Не исках да я оставям сама, в задушаващия мрак на чуждата барака. Така че останах.

На следващия ден ги погребаха заедно, макар че на надгробния камък се четеше само неговото име. Мама беше изгорила нощницата на Алис, заедно с чаршафите от двете просмукани от пот легла. Единственото веществено доказателство за това, че Алис изобщо бе съществувала, висеше на канап на врата ми под роклята — голям месингов ключ. В нощта, когато умря, Алис дойде на себе си за кратко и като видя, че сме само двете, свали ключа от врата си и ми го подаде.

— Зад колибата ми, под лавандулата, има сандък. Неща, които ще ти помогнат, когато стигнеш там. — Закашля се отново.

Подадох й го обратно, нямах желание да получавам още непоискани подаръци от тази жена.

— Откъде знаеш, че ще съм аз?

Тя се закашля отново.

— Не знам, Кас. Просто се надявам да си ти.

— Защо? — Аз, много повече от Зак, се бях грижила за нея, тази зловонна непозната. Защо ми пожелаваше подобна участ?

Тя отново притисна ключа в моята съпротивляваща се ръка.

— Защото брат ти е изпълнен с толкова страх, че никога не би се справил, ако е той.

— Той не се страхува от какво да е, силен е. — Не бях убедена дали защитавах него или себе си. — Сигурно просто е ядосан.

Алис се засмя, гърлен звук, не много по-различен от обичайната й кашлица.

— О, ядосан е, това е ясно. Но то е същото. — Отблъсна ръката ми нетърпеливо, когато отново се опитах да й върна ключа.

В крайна сметка го взех. Скрих го, но все пак го усещах като един вид примирение, дори и само пред себе си. Докато наблюдавах лицето на Зак на гробищата, присвивайки очи от безмилостното слънце, знаех, че ще свърши скоро. След смъртта на татко усещах, че нещо в съзнанието на Зак се беше преобърнало. Промяната в мислите му беше като победа над ръждясал катинар, който най-сетне е поддал — същата решителност, същото задоволство.

След като татко си отиде, домът ни бе изпълнен с очакване. Започнах да сънувам клеймото. В един от тези сънища отново бях поставила ръка върху главата на Алис и усещах как белегът й прогаря плътта ми.

* * *

Един ден, само месец след погребението, когато се прибрах вкъщи, заварих местния представител на Съвета. Беше късно лято, прясно окосеното сено боцкаше под краката ми, докато крачех из полето. По пътя нагоре по реката забелязах лека мъгла над колибата ни и се зачудих защо някой е запалил огън в такъв горещ ден.

Чакаха ме вътре. Видях черната желязна дръжка, стърчаща от огъня, и отново чух съсъка на жигосаната плът, който озвучаваше сънищата ми в последно време. Завъртях се, за да побягна. Майка ми обаче ме сграбчи здраво за ръката.

— Познаваш господин Представителя, Кас, от долния край на реката.

Не понечих да се боря, но не откъсвах очи от желязото в огъня. Очертанието в самия му край, което пламтеше нажежено, изглеждаше по-малко, отколкото си го бях представяла в сънищата си. Осени ме, че е предназначено за бебета и малки деца.

— Вече тринайсет години, Касандра, очакваме ти и брат ти да бъдете разделени — започна Представителят. Напомняше ми за татко — с големи ръце. — Това продължи твърде дълго. Един от вас е на място, където не би трябвало да бъде, а другият пропуска училище. Не можем да допуснем Омега при нас, да заразява цялото село. Опасно е, особено за другия близнак. И двамата трябва да заемете полагащите ви се места.

— Това е мястото, което ни се полага — тук. Това е нашият дом. — Виках силно, но мама бързо ме прекъсна:

— Зак ни каза, Кас.

Представителят взе думата.

— Близнакът ти дойде да се срещне с мен.

Зак стоеше зад Представителя с леко наклонена глава. В този момент ме погледна. Не знам какво бях очаквала да видя в очите му — триумф може би. Или пък разкаяние. Вместо това той ме погледна както обикновено — предпазливо, подозрително. Със страх дори, ала моят собствен страх неизменно притегляше погледа ми обратно към желязото за жигосване, от дългата му черна дръжка надолу до очертанието в края, змиевидна извивка сред въглените.

— Откъде сте сигурни, че не лъже? — попитах аз Представителя.

Той се засмя.

— Защо да лъже за подобно нещо? Зак показа кураж. — Пристъпи към огнището и надигна желязото. С прецизна методичност го чукна два пъти в желязната решетка, за да отърси пепелта, полепнала по него.

— Кураж ли? — Изтръгнах се от хватката на майка ми.

Представителят се отдръпна от огъня, вдигнал високо желязото. За моя изненада, мама не ме хвана отново, нито направи крачка към мен, за да ме спре, докато се отдръпвах все по-назад. Но Представителят пристъпи, по-бързо, отколкото дори можех да си представя предвид размерите му. Сграбчи Зак за врата и го притисна към стената до огнището. В другата ръка на Представителя, вдигната високо над лицето на Зак, желязото пушеше лекичко.

Поклатих глава, сякаш се опитвах да разтърся света да дойде на себе си. Очите ми срещнаха погледа на Зак. Дори сянката от знака, която падаше върху очите му от такава близост, не можеше да скрие самодоволния триумф в тях. И му се възхитих, както винаги — моят близнак, моят смел и умен близнак. Беше успял да ме изненада в крайна сметка. Дали можех да се заставя също да го изненадам? Да отвърна на блъфа и да се включа в играта, да позволя да го жигосат и да го пратят в изгнание?

Почти бях готова да го направя, ако не бях забелязала, там някъде под триумфа му, онази искрица на ужас, настоятелен като самото желязо. Моето собствено лице се противеше на цвърчащата горещина, която можех да усетя пред неговото лице.

— Излъгал ви е. Аз съм. Аз съм ясновидецът. — Заставих се да звуча спокойно. — Знаел е, че ще ви призная истината.

Представителят отдръпна желязото, но не пусна Зак.

— И защо не ни каза, щом си знаел, че е тя?

— Опитвах се, години наред. Никой не ми вярваше — прошепна Зак едва, заради ръката на Представителя върху шията му. — Не можех да го докажа. Така и не успях да я хвана.

— И как да сме сигурни, че сега можем да й вярваме?

В крайна сметка, за мен беше облекчение да си призная всичко — за проблясъците на виденията, първоначално нощем, а след това и наяве. Как взривът разкъсваше съня ми с ревяща светлина. Как понякога знаех какво ще се случи, преди да е станало — падналия клон, куклата, самото клеймо. Майка ми и Представителят слушаха внимателно. Само Зак, който вече знаеше това, беше нетърпелив.

Накрая Представителят заговори:

— Доста добре ни разигра, момиче. Ако не беше брат ти, можеше и да продължиш да ни правиш на глупаци. — Отново метна желязото върху жаравата, и то с такава сила, че срещу металната решетка се разхвърчаха искри. — Да не смяташе, че си по-различна от останалите гнусни Омега? — Не беше пуснал дръжката. — По-добра от тях, защото си ясновидец? — Отново извади клеймото от огъня. — Виждаш ли това? — Сега вече ме беше хванал за гърлото. Желязото, само на инчове от мен, изгори няколко кичурчета от косата ми. Миризмата и горещината ме принудиха да затворя очи. — Виждаш ли това? — попита отново, размахвайки клеймото пред стиснатите ми клепачи. — Това си ти.

Не извиках, когато го притисна към челото ми, макар че чух как Зак изръмжа от болка. Ръката ми беше върху гърдите ми и стискаше ключа. Стисках го толкова силно, че по-късно, на горния етаж, забелязах отпечатъка върху дланта ми.