Франческа Хейг
Огненото слово (22)

Глава 22

Когато Пайпър дойде в стаята ни рано сутринта на следващия ден, вече бях будна, но все още лежах със затворени очи. Нещо ме беше събудило само мигове преди това, сън или видение, и напразно се опитвах да се съсредоточа върху него, стиснала очи в опит да удължа състоянието на полусън, за да си изясня какво точно съм видяла.

Когато ключалката на вратата превъртя, чух как Кип скача от леглото си и застава между мен и вратата.

— Спокойно — рече Пайпър. — Не съм тук да я нараня.

— Тихо — прошепна Кип. — И без това не спи много нощем, в повечето случаи успява да поспи само сутринта.

— А колко успяваш ти да спиш, след като я пазиш по цели нощи? — попита Пайпър. Беше снижил глас, но пак си представях как е повдигнал вежда.

— Просто не я буди.

— Всъщност исках да се видя с теб.

— Май ти е за пръв път — промърмори Кип. Чух как се отдалечават от леглото ми. Осмелих се да погледна през премрежените си клепачи. Стояха до прозореца с гръб към мен. Навън ограждащите стени на кратера скриваха гледката на изгряващото слънце, макар светлината на изгрева да се процеждаше в червеникави краски. Кип погледна надолу към пазача, който се беше подпрял върху стената на парапета под прозореца.

— И той май не спи много.

— Да не предпочиташ да се оправяш сам?

— Знам ли — отговори Кип със спокоен тон. — Честно казано, не си падам по идеята някое от приятелчетата ти горе да дойде тук. — Погледна към ножовете, наредени по колана на Пайпър. — С Кас сме прекарали достатъчно време под ключ, преди да стигнем тук. Не очаквахме да се случи отново, не и на това място.

— Не знаеш колко време си прекарал в контейнера — отбеляза Пайпър.

— Вярно. Представи си, ако разбера, че са били само двайсетина минути. Голям срам, наистина, след толкова много шум.

Пайпър се засмя заедно с него, но само за кратко.

— Събранието, „приятелчетата ми горе“, мисля, че не се интересуват от теб.

— Успях да се сетя по време на всичките срещи, когато ме оставяхте тук, докато разпитвахте Кас.

— Не се опитвам да те омаловажавам — рече Пайпър. — Ти си единственият човек, на когото сме попадали, прекарал време в контейнер. Всички искаме да разберем какво става там. Само искам да те уверя, че не си изложен на опасност.

— Може би не тук. Но ми се струва, че на сушата има неколцина Алфа, които с нетърпение очакват нова среща с мен.

— Предпочиташ да останеш тук, под охрана?

— Все едно имам някакъв избор.

— Имаш. — Пайпър посегна към колана си. За малко да скоча, мислейки си, че посяга да извади един от ножовете, но тогава видях, че предлага на Кип някакъв ключ. Отново стиснах очи, когато Кип се обърна да ме погледне.

— Не — отвърна Пайпър. — Знаеш, че тя е твърде ценна за мен, за да я пусна. Но няма причина ти да стоиш затворен тук.

— А причината да ме пуснеш е изцяло благородна, нали така, и няма нищо общо с това да ме разкараш от пътя си и да запазиш Кас за себе си?

— Ако трябваше да се отървавам от теб, досега да си заминал.

— Значи това няма нищо общо с чувствата ти към нея?

Пайпър звучеше загрижен:

— Има лодка, която напуска след час. Има място и за теб. Няма значение дали вярваш в мотивите ми.

— Прав си — отвърна спокойно Кип. — Няма значение. Ти наистина ли си мислиш, че бих тръгнал, в какъвто и да е случай? Или че тя ще ти бъде благодарна, задето си ме пуснал?

— Не точно.

Пак погледнах натам само с едното око. Пайпър отново се беше извърнал с лице към прозореца. През стъклото се виждаше как над ръба на кратера ято гъски разсича изсветляващото небе.

— Виждал ли си някога как мъти птица? — попита Пайпър, докато крясъците на гъските заглъхваха в далечината.

Долавях отчаянието в гласа на Кип.

— Ама разбира се. Точно това си спомням. Нито името си, нито близначката си. Само ярки спомени за отглеждане на птици.

— Ако вземеш яйце от майката, преди да седне да го мъти, когато пилето се излюпи, се закача за първото нещо, което види. Следва го все едно му е майка. Когато бяхме деца, близначката ми беше наблюдавала как се излюпва едно пате. След това то я следваше по петите навсякъде.

— Значи аз съм патето в малката ти алегория? Излюпен от контейнера и лепнат сляпо за Кас?

Пайпър срещна погледа му, но в очите му липсваше съжаление.

— Мисля, че това е част от нещата, да. Само не мога да разбера дали е лошо, или е добро.

— За теб не. Вече ме използва, за да се добереш до нея — разчиташе на мен, за да разкрия кой е близнакът й.

— Прав си. Изпитвах те, а ти действа точно както смятах, че ще постъпиш. Но не съм сигурен дали това непременно значи, че си сгрешил.

— И сега пак ме изпитваш. — Кип отново погледна към ключа, който Пайпър беше оставил на големия каменен перваз. — Изненадан ли си?

— Не. — Пайпър взе ключа и го прибра в джоба си. — Не мислех, че ще тръгнеш, макар да се надявах да го направиш. Все още не мога да разбера дали не си слабото звено. За нея, имам предвид.

— Разбира се — рече Кип и завъртя очи. — Аргументите ти са напълно безкористни.

— Разбира се, че не. Защо мислиш съм ви дал две отделни легла? — Пайпър се ухили криво и погледна към мен. Надявах се, че не е забелязал мигновеното потрепване, когато си затворих дясното око. — Но започвам да си мисля, че трябва да останеш с нея. Мисля, че си длъжен.

— Та значи не съм слабото звено? — подкачи го Кип.

— Може и да си. Но именно защото си слабото й място, трябва да останеш.

— Колко благородно от ваша страна да решавате от кого се нуждая и какво е най-добро за мен — не се стърпях аз, отметнах одеялото и ядно спуснах краката си на пода. — Само че дали ви е хрумвало, че и аз може да имам мнение по въпроса? — Разтърках дясната страна на лицето си, със следи от възглавницата.

Кип заговори пръв:

— Не си мисли, че не ми е хрумвало.

— И на мен също — добави набързо Пайпър.

— А ти изобщо не се обаждай — сопнах му се аз. — Да се промъкваш тук и да си играеш с нас като с карфиците, които бодеш по глупавите си карти там горе!

— И аз това му казах — обади се Кип.

Обърнах се към него.

— И ти също да мълчиш. Не си по-добър. Защо да не си тръгнеш?

Той погледна несигурно към Пайпър, който се беше ухилил до ушите.

— Не се хили — рекох. — Патета? Стига бе! Ей сега ще се разплача. Разбира се, че Кип трябва да се махне, но си голям глупак, ако мислиш, че някога би го направил.

— Значи искаш да си тръгна? — осмели се Кип да зададе въпроса.

— Разбира се, за твое собствено добро. Не, естествено, че за мое. Но онова, което искам най-много, е вие двамата да престанете с тези глупости. Опитвам се с всички сили да си проясня главата, да остана жива, да видя какво ще се случи, а вие се държите сякаш съм наградата в стрелбището на пазара. Сякаш нищо не зависи от мен.

Пайпър заговори пръв:

— Съжалявам. Най-вече защото постъпих глупаво — знаех, че Кип няма да тръгне.

— Млък — рекох.

— Честна дума.

— Не, млъквай. Трябва да помисля на ясна глава. Като оставим настрана приказките ти за патета, нещо друго почти ме събуди преди малко. Нещо важно.

— А това не е ли важно за теб? — попита Кип.

— Знаеш какво искам да кажа. Имах видение, нещо спешно. — Отново затворих очи и се опитах да предизвикам отново видението от мъглата на съня. — Един мъж плачеше и пъхаше нож в ботуша си. — Бързо погледнах нагоре. — Някой идва.

Пайпър вече беше до прозореца и пусна кепенците преди още да довърша изречението, но не прозорецът, а вратата се разтресе от силен удар в нея. Ключът превъртя, резето се вдигна и някак странно бавно вратата се отвори със скърцане, притисната от тежестта на стража, загинал върху нея. Кип вече беше на половината разстояние до вратата, когато неканеният гост прекрачи мъртвото тяло и се втурна към мен с окървавен в ръката нож.

Вече беше до мен, когато ножът на Пайпър се заби в гърлото му и докато падаше, нападателят ме повлече със себе си. Притисната към гърдите му, усетих как притрепери, когато още един нож го уцели в гърба. Задната част на главата ми се удари в каменния под, тъй като се озовах под него, когато се свлякохме, и за миг цялата стая се замъгли пред очите ми. Само след секунди Пайпър и Кип ме издърпаха изпод мъжа, а него обърнаха по гръб. Очите му все още бяха вторачени в мен. Зрението ми се проясни и забелязах, че това е Луис, съветникът на Пайпър. Малкият нож във врата му пулсираше с всеки удар на сърцето му, но почти не се виждаше кръв, докато Пайпър не се наведе и не извади преспокойно ножа си, давайки път на избликналия фонтан.

Хвърлих се напред и притиснах с ръка раната, гледайки обезумяла към Пайпър.

— Спри! Знам за какво е дошъл.

Кип изсумтя.

— Мисля, че е пределно ясно.

Поклатих глава.

— Не и защо го направи. Става дума за племенницата му, момичето, което са отвлекли.

— Той вече се поинтересува за нея, когато те разпитваха от Събранието — припомни Пайпър, наблюдавайки с неприязън как съм се навела над Луис.

Кръвта между пръстите ми продължаваше да излиза на тласъци, а аз бях шокирана от горещината й. Брадата на Луис, лепкава от кръвта, вече не беше сива.

— Луис, чуваш ли ме?

Беше пребледнял. Разфокусираните му очи мигаха едва-едва.

— Ще направя всичко възможно да я открия, ако е жива. Да спра онова, което е сторил брат ми. Обещавам. Чуваш ли ме?

Главата му клюмна на една страна. Пайпър плъзна ботуша си под нея и леко я повдигна, после се дръпна — главата се люшна обратно назад.

— Мъртъв е.

Погледнах ръцете си и раната на Луис, която вече не кървеше. Заплаках и бършейки сълзите, омазах лицето си с кръв.

— Щеше да те убие — отбеляза Кип.

— Той ме предаде, предаде Събранието — добави Пайпър.

— Знам. — Обгърнах коленете си с ръце и ги притиснах плътно към себе си.

— Нали не си ранена? — разтревожи се Кип. Погледнах се — ръцете ми бяха целите в кръв, почернели около ноктите.

— Негова е — отвърнах. Кръвта се беше просмукала в белия ми ръкав чак до лакътя.

— Да не ти стане навик да даваш предсмъртни обещания на всеки, който се опитва да те убие? — продължи Кип. — Питам само, защото това ще са доста обещания.

Пайпър се обърна от мястото си — беше се навел над мъртвия пазач.

— Току-що загинаха двама души, Кип. Един от хората ми в Събранието и един добър войник. Не е време за шеги.

— Четирима — поправих го аз. Кип и Пайпър ме погледнаха. — Не двама. Току-що загинаха четирима души.

* * *

От този момент нататък охраната се затегна още повече. Когато три дни по-късно се събудих с писъци, двамата пазачи вече бяха влетели в стаята още преди Кип да успее да стигне до леглото ми. Единият го повали на пода и докато не запалиха няколко факли, нямаха никакво намерение да се оттеглят. Потривайки бузата си, която стражите бяха притискали към пода, Кип седна на леглото ми.

— Трябва да видя Пайпър — обявих аз на войника, който последен заключи вратата. — Веднага го извикайте.

— Не можеш ли да кажеш на мен? — тихо попита Кип.

Поклатих ядосано глава.

— Въпросът не е да избирам кой от двама ви ще ме държи за ръчичка. Това не беше просто кошмар. Важно е. — Не можех да стоя спокойно. Очите ми се стрелкаха насам-натам, докато се опитвах да запаметя видението.

— Предполагам, че е твърде много да се надявам, че може да си видяла нещо хубаво, поне за разнообразие? — попита той, докато се приближаваше към мен. Нощницата ми миришеше леко на пот, а устата ми беше пресъхнала. — Като една хубава закуска например — продължи той. — Или идеална реколта на кайсиите тази година — нещо ей такова.

Едно бързо издишане наподоби нещо като смях, но все пак малко се отпуснах и застанах плътно до Кип. Той ме целуна по рамото, но аз поклатих глава.

— Трябва да се съсредоточа. — Затворих очи, а устните ми помръдваха безмълвно.

— Не можеш ли да ми кажеш?

Поклатих глава.

— Трябва да се съсредоточа — повторих. Стояхме така, докато само минути по-късно не нахълта Пайпър.

Изправих се преди дори да успее да продума.

— Идват. Алфа. И знам кога и как.

Без да се оглежда, Пайпър ритна силно отворената врата и я затвори с трясък. Притисна с ръка устата си и каза шепнешком:

— Ти не ми ли каза, че не става така? Без дати и подробности.

Поклатих глава, а погледът ми още блуждаеше разфокусирано.

— Видях го. Виждах луната и колко пълна…

— Не говори. Не ми го казвай, недей.

— Не разбираш. Видях всичко. — Потърках очи.

Пайпър и Кип мержелееха пред погледа ми, сякаш надничах през димната завеса и кръвта, които бяха изпълнили съня ми.

Кип на свой ред се опита да ме накара да млъкна.

— Какво правиш?!

— Именно — Пайпър шептеше трескаво. — Това е твоят коз за преговори — не го пропилявай.

Кип погледна подозрително към Пайпър, а после към мен.

— Прав е — трябва да се възползваш. Кажи на Събранието, че ще им дадеш каквото си видяла, ако те пуснат. Че ще им пратиш информацията, когато напуснем острова.

Снижих глас, но звучеше повече като съскане, отколкото като шепот:

— Слушайте. Това е твърде важно, за да си играем игрички. Трябва веднага да съобщиш на Събранието. Трябва веднага да започнете да планирате евакуация. Те идват, на…

Пайпър притисна устата ми с ръка, гледайки умоляващо към Кип.

— Спри я. Ако ми каже, ще трябва да действам.

— Погледни ме — обади се Кип. Той избута ръката на Пайпър и постави своята на бузата ми. Наведе се, така че лицето му се озова близо до моето. — Никога няма да те пуснат.

Отърсих се от ръката му, като се дръпнах рязко назад.

— Няма значение — вече не шептях. — Пайпър, послушай ме. Махнете хората от острова. Направете го веднага. Идват по пълнолуние.

Тримата се обърнахме към прозореца, където сияеше почти пълната луна.

— Две нощи. Може би три — рече Пайпър.

— Две — уточних аз.

— А отбраната ни?

Поклатих разсеяно глава.

— Не върши работа. Кратерът ви скрива от брега, но намерят ли веднъж острова, той се превръща в капан. Винаги си го знаел. Ще дойдат първо от север, с много хора. Не можете да ги спрете.

— Кажи ми какво друго виждаш.

Затворих очи и се концентрирах върху това да облека шума и замъглените видения в думи.

— Огън по улиците, хора в капан по прозорците. Кръв по камъните.

— Значи идват да убиват, не просто да вземат пленници?

— Това няма никакъв смисъл — рече Кип. — Алфа също ще падат мъртви навсякъде. Собствените им хора ще окажат съпротива.

Стиснах очи още по-здраво. Образите отказваха да забавят ход и някак си да се подредят.

— Ще отведат някои с кораби — казах. — Останалите ще бъдат убити. — Вдигнах очи към Пайпър. — Кип е прав, това е лудост. Не може да си очаквал такова нещо.

— Ще ми се да можех да кажа, че не съм. Но ако ни открият, ще дойдат да направят заявление. Искат да поставят край на Омега съпротивата, дори да им струва живот на Алфа.

Кимнах.

— Така изглежда и във видението. Тези хора са толкова разярени… Знаят, че убиват и Алфа, но не им пука. Или може би им пука, но винят нас, сякаш това е поредното бреме, с което ги товарим.

Пайпър отиде до прозореца с широки крачки.

— Бийте тревога! — извика той към пазачите долу. — Веднага.

В Хейвън една огромна камбана даваше сигнал за отварянето и затварянето на градските порти. В Уиндъм пък, при редките случаи, когато бях на стената, чувах звъна на камбаната долу от града само от време на време. Само че сега камбанният звън с нищо не наподобяваше мелодичните звуци, които помнех. Първо прозвуча една-единствена камбана, онази огромната, на кулата. Тя не просто наруши тишината на изгрева, а направо я разтърси. Страхотен шум, толкова дълбок, че дори дробовете ми затрептяха с всеки басов удар. По протежение на целия форт й отвърнаха други камбани. И тогава хората долу в града също започнаха да реагират: с викове от къща на къща, с удряне по тенджери и тигани. Метален тропот и звън, настоятелен и немелодичен. Беше като онзи път в Ню Хобарт, когато едно от децата изтича през кухнята и събори купчината тигани. Но тогава хаосът продължи само минути, докато сега сякаш целият кратер ехтеше.

— Ще започнем евакуацията веднага — каза Пайпър, надвиквайки данданията. — Трябва да вървя — да обясня на Събранието. И да подготвя стражата.

— Не можем да се бием с тях.

Пайпър кимна.

— Ще дойдат с двойно повече войници, отколкото можем да се справим, не само сега. По-добре обучени, по-добре нахранени. По-добре въоръжени, във всяко едно отношение. — Хвърли поглед вляво с бърза усмивка. — Но нашите войници си познават територията. Ще успеем да ги задържим поне за малко.

— Не това имах предвид — казах аз. — Не че не можем да се бием с тях, защото ще спечелят. Не можем да се бием с тях, защото няма какво да спечелим. Всеки един техен убит означава, че някъде умира един от нашите.

— Но същото важи и за тях. Всичко, което ни интересува в момента, е този остров. Какво ще се случи тук, когато дойдат за нас.

— Значи все още гледаш на нещата половинчато.

Той поклати глава.

— Това са нещата, за които нося отговорност. За тези хора тук. Ако Съветът ни е открил, не можем да се надяваме, че ще опазим острова. Всичко вече свърши. Но можем да си купим малко време, колкото да спасим възможно най-много хора.

— Имате ли достатъчно лодки за всички? — попита Кип.

— Дори не се доближаваме до решаване на проблема. Говорим за хора, пристигали десетилетия наред. Нашата флотилия и без това е малка, а два от най-големите ни кораби все още са на запад. Ако натоварим лодките максимално, пак ще ни трябват два курса, за да евакуираме онези, които не могат да се бият.

— Колко време ще отнеме?

Вече стоеше до прозореца и определяше посоката на вятъра по полюшващите се дървета, чиито силуети се очертаваха срещу ръба на кратера.

— Ако имаме късмет, бихме могли да осъществим втория тур точно след два дни. Само че същият вятър, който ни помага по пътя обратно, ще помогне и на флота на Съвета. И дори да евакуираме онези, които не могат да се бият, остават още стотици.

Отново видях онова, което ми беше показал сънят. Кръвта. Идваха за мен, а островът щеше да пусне кръв.

Пайпър излезе, без да ми каже нищо повече. Точно преди да затвори вратата, се обърна към Кип:

— А ти я пази. Не й позволявай да свърши някоя глупост.

Заключени в стаята, наблюдавахме мобилизацията на острова. До изгрев-слънце екотът на камбаните бе заменен от мелодичен звън на оръжия, от ударите на ковашките чукове. Всички събираха, точеха и раздаваха мечове и брадви. Стражи в сини униформи носеха греди, за да укрепят портите, а ударите на чуковете отекваха в утринния въздух, докато хората заковаваха с пирони кепенците на прозорците. И сред цялата тази шумотевица градът лека-полека се опразни. Първо бяха децата и възрастните, както и онези, чиито мутации не позволяваха да се бият. Някои ги носеха, други се подпираха на бастуни и патерици. Нямаше време, нито място за багаж, само набързо събрани вързопи с храна и манерки с вода. Нямаше време и за плач — дори най-малките се движеха бързо и безшумно, под командата на войниците, които направляваха тълпите. Онези, които трябваше да чакат втория тур, ги извеждаха към крепостта, която щеше да ги закриля, в случай че корабите на Съвета пристигнеха, преди нашите да се върнат.

Беше интересна хореография, в която аз и Кип нямахме роля. Стояхме часове наред, ръка за ръка, и наблюдавахме изселването. Чувството ни за безпомощност само се допълваше от онова, което бях видяла в съня си. Беше трудно да си представим, че всички тези старателни приготовления, които се разиграваха пред нас, щяха да променят онова, на което вече бях свидетел и което не спирах да виждам когато и да затворех очи — пламъците, отразени в покрития с кръв под; сгъстяващия се пушек в тунелите и по тесните улички.

Видяхме трима стражи да издигат грубо изработен флагщок^[1] на ръба на кратера.

— Трудно се съчетава с идеята за тайно убежище — отбеляза Кип.

— Вече няма никакво значение. Те идват. Знаят къде да ни намерят.

Мислех си за тапетите в Заседателната зала. Други битки, водени под избродирани флагове от скъпи платове. Сравнени с тях, този опит беше направо жалък — обикновен чаршаф със символа Омега, изрисуван със същата катранова смола, която моряците използваха, за да поправят лодките си. Беше вързан с двата си края за някаква стара корабна мачта. Стражите се бореха да забият кола здраво срещу силния вятър.

— Пред лицето на скорошна инвазия, Пайпър ги е хванал да си губят времето с украсяване!

— Не е загуба на време — рекох аз. — Това ще е първото нещо, което ще види флотът, когато дойдат достатъчно близо. Изпраща им послание.

— Е, поне е по-ефективно от капаните — отвърна Кип.

Войниците успяха да побият кола в една цепнатина между скалите и натрупаха купчина камъни около основата.

— При тези ветрове няма да изтрае повече от два дни — рече Кип.

Отговор не последва, само звукът от плющенето на импровизираното знаме на вятъра. Нямаше нужда да казваме нищо, защото и двамата бяхме наясно — след два дни всичко щеше да е приключило.