Франческа Хейг
Огненото слово (29)

Глава 29

Когато и останалите излязоха от пещерата, запалихме малък огън и хапнахме.

— И сега какво? — попита Зои. Изненадах се, че въпросът беше насочен към мен, а не към Пайпър.

— Трябва да се върнем обратно в посока Уиндъм. Време е да отвърнем на удара.

Кип въздъхна.

— Досега не бяхме много ефективни. Прекарахме последните няколко месеца в бягство от това място. Никога не съм мислил да се връщам, за да видя отново контейнерите.

Заговорих бързо:

— Няма да ти се наложи.

— Няма да ходиш без мен. — Заявление, не въпрос, макар очите му да прескачаха бързо от мен към Пайпър и обратно.

— Разбира се, че не. Може би трябва да опитам някоя героична солова мисия, но дори не ми беше хрумвало. Но няма да се връщаме при контейнерите.

— Не е ли това планът ти? — Пайпър и Зои изглеждаха също толкова объркани като Кип.

— Помисли само — казах на Кип. — Ти беше единственият в контейнерите, който беше нащрек и в съзнание. Изкарах те оттам, но си беше чист късмет или пък ясновидско нещо, което ми позволи да те намеря. Другите обаче — не знаем в какво състояние са. А и едва се измъкнахме оттам — оттогава сигурно са затегнали охраната. Не можем да се върнем.

— Значи всички останали ще ги оставиш там?

Поклатих глава.

— Говорил си ми за това преди — за това как си бил в съзнание в контейнера. Как си виждал другите, в съседните контейнери. Гледал си през стъклото кой знае колко дълго. Може би години. Но никога не спомена за някого, който да е отвръщал на погледа ти.

Той погледна надолу.

— Излизах и влизах в съзнание. Може да съм изпуснал.

Един от ножовете на Зои издрънча нетърпеливо, докато го прокарваше под ноктите си. Не й обърнах внимание.

— Обеща на онзи човек на острова — продължи Кип. — Обеща, че ще направиш всичко по силите си да помогнеш на тези хора.

— На Луис. Знам. А ти тогава ми заяви, че е било глупаво да го правя. Виж, искам да ги измъкна — всички до един. Но дори да можем да се промъкнем вътре, не знаем дали ще можем да ги изкараме живи. Може да не са толкова силни, колкото теб. — Пайпър и Зои изсумтяха едновременно. — Това може да убие тях и близнаците им. Но дори да успеят да оживеят след излизането от контейнерите, как бихме могли да ги изведем навън, от центъра на Уиндъм, с въоръжена стража навред? Не мога да вадя от ръкава си тайни маршрути за бягство всеки път, щом ни потрябва, да не говорим за стотиците полумъртви хора с амнезия на главата.

— Може да не са с амнезия.

— Точно така. Може да не реагират на контейнерите така, както ти. Това исках да кажа. Не мога да рискувам, след като дори не знам дали мога да ги изведа живи.

Пайпър ме прекъсна:

— И да ги опазиш. В миналото може да сме били в състояние да използваме мрежата от убежища, да ги крием и дори да ги заведем на острова. Но това вече отпада като възможност. Острова го няма, мрежата е в пълен хаос.

Кип дори не го погледна, не откъсваше очи от лицето ми.

— Значи ще ги зарежем там?

— Налага се. Поне засега.

— Това ли ти е великият план? — намеси се Зои. — Да не нападаме комплекса с контейнерите?

— Де да беше толкова лесно — отвърнах. — Но мисля, че има една друга мишена, също толкова важна и с по-малък риск да умрат хора.

Пайпър отново ме прекъсна:

— Убиването на хора не е препъникамък. За тях не е, и за нас може да не е.

— Именно там е целият проблем — сопнах се аз. — Те и ние. Как не можеш да разбереш, че няма значение кого убиваш? И в двата случая убиваш и двете страни. Стига само да забучиш едно от ножлетата си в единия.

— Малките ни „ножлета“ ти спасиха кожата повече от веднъж — обади се Зои. — И не ни обвинявай за това, че правим нещо, което ти не можеш да се накараш да направиш.

Поклатих глава и започнах отново:

— Но има една мишена, която не се пази. Или почти не. Жиците, на които се натъкна Кип в забранения град, ме накараха да осъзная нещо. Спомних си за едно кратко видение, което имах, от Изповедничката. Беше важно за нея — толкова важно, че направо откачи, когато го видях.

— Оръжие? Нещо като бомба?

— По-зле, в известен смисъл. Там държат всички имена — по двойки.

— Регистрациите? — надигна глава Пайпър.

— Е, и? Хората и без това си знаят кои са им близнаците. Дори онези, които са разделени като съвсем малки. Този тук е единственият, когото съм срещала, да не знае коя е сестра му — рече Зои, сочейки към Кип. — А пък той не е съвсем нормален.

— Повечето хора знаят, естествено — казах. — Макар мнозина да не са наясно какво се случва с близнаците им, след като бъдат разделени. Всичко, с което повечето разполагат, са документите им за регистрация — името на близнака им и мястото, където са родени. Но дори да знаят всяка една подробност за близнака си, не е същото като да го знае Съветът. — Обърнах се към Кип. — Видя какво направиха на онзи човек в Ню Хобарт само защото не беше регистриран. Защо, мислиш, е толкова важно това за тях?

— През последните няколко години получавахме все повече доклади за това — рече Пайпър. — Безмилостни са при налагането на правилата за регистрациите — по-стриктно дори от плащането на данъците.

— Все още не разбирам как няколко хартийки може да са по-голяма заплаха за нас от контейнерите — каза Кип.

— Това не са просто хартийки — отвърнах аз. — Това са милиони хартии и те са източникът на всичко останало. Как мислиш си избират кого да вкарат в контейнерите? Или да проследяват хора като мен, с властимащи близнаци?

— А и списъкът от острова — добави Пайпър, — онзи, който Изповедничката използваше, за да прецени кого да убият и кого да отведат?

— Както изглежда, по-скоро е било работа на самата Изповедничка, отколкото на списъка — рече Зои.

— Тя е значителна част от това — съгласих се аз. — Тя по някакъв начин стои в сърцето на цялото нещо — затова беше толкова шокирана, когато видях залата. Близко й е на сърцето, да не кажа скъпо дори. Тя, регистрациите, списъкът и онази зала, която зърнах в съзнанието й. Всичко е част от едно и също нещо. Имат цялата информация — използват я, за да манипулират всичко. Всичко за теб — какво си правил, кой си, кой е твоят близнак — всичко е там, за да се използва както те намерят за добре.

— Но как биха могли да я използват? — попита Зои. — Както каза, сигурно има милиони регистрации. Как могат да следят всичко едновременно?

— Машините. Ето какво съм видяла в залата — жиците и металните кутии. Използват машини, за да следят всичко. Биха могли да го правят и с хартия — успявали са години наред. Но с технологията са безкрайно по-ефективни. Повече информация, по-бързо. Това е смъртоносно. През цялото това време всички се страхуваха, че ако хората започнат отново да използват машините от Преди, това ще доведе до нов взрив. А излиза, че всичко е много по-просто — само информацията. Това е всичко, от което имат нужда.

— Не, не е. Ами технологията в залата с контейнерите? Всичко там? Мислиш ли, че не е важно?

— Разбира се, че е. — Хванах Кип за ръката. — Но откъде според теб вземат информацията за това кого да сложат в контейнер и върху кого да експериментират? Информацията е първият етап. Всичко останало се гради върху нея. Дори да нямаха контейнери, щяха просто да те заключат в някоя килия, кой знае къде.

— Не е същото.

— Не е. Знам. А един ден, ако не ги спрем навреме, ще успеят всички да ни натикат в контейнерите, без да подбират. Но още не са стигнали дотам — не и наполовина. А докато стигнат — тази информация е именно нещото, на което разчитат. Това използват всеки път, когато решават кой да живее и кой да умре. Кой да се разхожда на свобода и кой да бъде линчуван или заключен, или сложен в контейнер. — Бях се навела близо до лицето му, толкова близо, че да виждам малките точици тъмнокафяво, изпъстрили ирисите му, и трепкащите му зеници. — Ако не разполагаха с имената, с двойките, нямаше да знаят кого да преследват, нито пък къде да го открият. Това е източникът на всичко.

— Мислех, че твоят близнак е източникът на всичко — заяви Зои.

— И той е. Не го отричам. Той и Изповедничката. Както и други, като Генералшата. Но информацията е тази, която му е позволила да прави всичко това. И аз знам къде да я открия.

* * *

Отне ни две седмици тежък преход, докато стигнем околностите на Уиндъм. Първия път с Кип бяхме вървели седмици наред на югозапад, като избягвахме да доближаваме планината Спайн, която разделяше земята на две, простирайки се от север на юг, и се стопяваше чак в блатистите земи при Ню Хобард. Сега, след като бяхме слезли от лодката доста по-нагоре по западния бряг, със Зои бяхме прекосили напряко през Спайн, така че този път от пещерата се насочихме на изток почти директно към Уиндъм.

Пътувахме основно през нощта, макар в пустите равнини на изток от планината поемахме риска да се движим и денем. Спяхме само по няколко часа, където ни попаднеше подходящ подслон. Дори тогава си почивахме на смени. Ние с Кип едва успявахме да поддържаме темпото, но все пак, за разлика от времето, когато пътешествахме сами, сега никога не оставахме гладни. Зои и Пайпър хващаха птици, зайци и една сутрин дори змия, от която само Пайпър посмя да хапне, кълнейки се, че е вкусна. Ала дори на пълен стомах, пътуването беше изтощително, а сред изгорелите равнини жаждата беше големият проблем. Зои и Пайпър се редуваха да проучват терена напред, аз пък смогнах да заведа всички ни до няколко едва процеждащи се извора, които успях да усетя, и там напълнихме манерките си. Говорехме малко, дори когато лягахме да отпочинем. Чувствах се като в делириума от онези първи дни на бягството ни с Кип, в тунела през планината — събуждане, ходене, сън, събуждане, ходене… Виждах колко изморен е Кип. Нощем сгушвахме гръб до гръб и усещах как острите му кости ме пробождат. Но никой от нас не си и помисли да забавим ход. Пътуването вече беше набрало инерция и целта, каквато липсваше преди, ни даваше сили. Спомних си един коментар на Кип от онова време: Далеч не е дестинация. Сега имаме дестинация, мислех си аз, макар че никой не знае какво ще излезе от нея.

Въпреки новото усещане за цел Кип беше раздразнителен. Говореше по-малко, дори когато нощем се сгушвахме заедно, далеч от Пайпър и Зои. Мислех, че това ново за него поведение може да е просто резултат от умората. Но и преди бяхме стигали до ръба на изтощението — двамата бяхме преследвани през цялата страна и обратно, а той никога не се бе държал така. Тази мълчаливост, която носеше със себе си като бреме, го беше налегнала, откакто бяхме напуснали забранения град на върха на планината. Жиците го бяха върнали обратно в контейнерите и все още не беше се измъкнал напълно оттам. Може би през последните месеци бях подценила ситуацията за това какво му беше причинил контейнерът. Беше лесно да се забрави, покрай закачките му и накривената усмивка, през какво бе минал. Физическото му възстановяване вървеше толкова бързо. Тялото му сега беше силно, макар и слабо, а в движенията му почти напълно липсваше първоначалната непохватност, която му бяха завещали контейнерите. Но неподправената паника в онази съборетина на върха на планината, опасана с жици, ми напомни, че все още има нещо счупено. Нещо, което през всичките ни дни и нощи заедно не беше дори започнало да заздравява.

Една сутрин ми зашепна, толкова тихо, че в полусън едва го чувах.

— Ами ако успея да си спомня всичко, а на мен не ми хареса?

Притиснах се до него. Сърцето му биеше прекалено бързо, като животинче в капан под дланта ми.

— Ами ако не съм добър човек? — продължи той. — Ами ако си спомня, че човекът, който съм бил, не е човекът, който искам да бъда?

— Спомняш ли си нещо?

Усетих как поклаща глава.

— Не. Но винаги сме приемали, че ще е хубаво да си спомня миналото. Ами ако не е хубаво?

Бавно го потупах по гърдите, опитвайки се да забавя пулса му. Толкова пъти, когато се бях събуждала с викове от виденията си, той ме беше потупвал по същия начин по гърба. А какво му бях предложила аз? Какво му бях дала да запълни празнината в спомените, освен товара на собствените ми изпълнени с кошмари нощи и новите ужаси на преследване и битки?

— Ти избираш какъв да бъдеш — казах.

— Вярваш ли в това?

Кимнах, притискайки се в рамото му.

— Познавам те, Кип.

* * *

Когато сухите равнини започнаха да отстъпват място на мрежата от реки върху земята, се появиха първите признаци за живот. Първоначално само няколко селища в сухите, но все пак орни земи. Бяха бедни Омега аванпостове, някои състоящи се само от шепа бараки, но ние все пак се държахме на сигурно разстояние, заобикаляйки всяко отдалеч, без да палим огньове през нощта. А след това земята започна да става все по-щедра и зърнахме първите Алфа населени места — добре поддържани ниви и градини, които обграждаха големи сгради. Виждахме хората, които обработваха полетата или пък яздеха по пътищата. Но наоколо бе все така открито, затова продължихме с нощните преходи далеч от чужди очи и избягвахме най-натоварените пътища дори и по тъмно.

На две нощи път от Уиндъм трябваше да има убежище, както ни казаха Пайпър и Зои. Самотна Омега къща в една просмукана от влага долина, собственост на двойка, която подкрепяше съпротивата. Място, където можехме да преспим с покрив над главите, да се изкъпем, да се скрием за малко от зоркия поглед на откритите пространства. През цялото ни среднощно пътуване си представях как отново се отпускам в меко легло. Лукса да не завися от времето. Но щом пресякохме долината, точно преди изгрев слънце, ни посрещнаха само изгорели греди, които все още пушеха, и огромна локва, почерняла от сажди.

— Някой е действал безотговорно — каза Пайпър, докато се спотайвахме под хребета на хълма. — Боях се, че това би могло да се случи след атаката върху острова — твърде много бегълци, отчаяни и търсещи подслон. Алфа вероятно са забелязали нещо и са ги открили.

— Или пък някой ги е издал — обади се Зои. — Може би пленниците, които са взели от острова.

— Възможно е. — Пайпър надникна към останките. — Мисля, че не бива да рискуваме и да се доближаваме повече, може да я наблюдават. — Обърна се към мен. — Има ли някой жив там?

Поклатих глава. От долината не долиташе никакво чувство, само пушек.

— Не усещам никого. Но това не означава, че са били убити. Може да са ги отвели. — След откриването на контейнерите тази мисъл не беше особено успокояваща.

— Трябва да продължим — каза Пайпър. — Да намерим укритие. Но нещата все повече изглеждат такива, каквито се боях, че ще бъдат. Цялата мрежа може да е разбита.

Два дни по-късно се приближихме до Уиндъм и вече го виждахме. Осъзнах, че не ми се беше случвало да го гледам отстрани. Пристигането през нощта с качулка на главата не ми позволи да видя нищо, а следващите ми впечатления бяха от крепостната стена, над града. Сега, когато се приближавахме, от запад, а слънцето започваше своя възход над главите ни, градът се извиси пред нас — сградите се притискаха към склона на хълма като миди за скала, точно при крепостта. Под нея реката извираше от едната страна и се виеше надолу в посока север. Само на ден или малко повече път по течението ни очакваха силозите. Още по-надолу беше селото от моето детство и майка ми. Нашата майка. А от южната страна на планината, сега скрита от погледите ни, се виеше другата река, за която можех да мисля само с благодарност — реката, която с Кип следвахме преди няколко месеца в онези първи дни на нашето бягство.

Зои огледа оценяващо върха на града.

— Тази крепост е пълна с войници, а вие тримата сте начело в списъка им с издирвани. И градът гъмжи от тях.

— Ами ти? — попитах аз.

Тя сви рамене.

— Зависи колко навътре са проникнали в мрежата от атаката насам. Взехме всички предпазни мерки, но не можеш да правиш нещо години наред, без да се разчуе тук и там. Толкова време придружавах бегълци до сборните пунктове, помагах на спасените, срещах се и изпращах вестоносци. Има голяма вероятност някой от взетите пленници от Съвета вече да ме е изпял. Може да не знаят, че съм близначката на Пайпър, но предполагам, че имат някаква представа коя съм и какво правя.

— Едва ли очакват да се върнем точно тук, от всички други възможни места — възрази Пайпър.

— Не подценявай Изповедничката — предупредих го аз. — Но мисля, че все пак си прав — знаят, че съвсем доскоро сме били на острова. Не смятам, че ще очакват да сме потеглили насам, да не говорим толкова скоро.

През по-голямата част от деня почивахме под прикритието на един шубрак, а когато отново тръгнахме късния следобед, избягвахме пътищата. Докато мракът се спусне върху долината, вече бяхме стигнали до северния край на града, където поехме по реката, водени от мен.

— Колко надолу по реката мислиш, че е? — попита Пайпър.

— На ден път, предполагам. Силозите бяха на половин ден път срещу течението от нашето село, а Уиндъм беше на около ден по-нагоре — достатъчно далеч, че никога да не стъпим там.

Сигурно бяха минали няколко часа след полунощ, когато подминахме малък спокоен гарнизон, разположен там, където проломът се отделяше от реката. Не представляваше нищо повече от една конюшня и една-единствена сграда за войниците, с флага на Алфа отгоре, който висеше вяло в неподвижния нощен въздух. Когато бях малка, тук гарнизон нямаше.

— Има място за около петдесет войници, може би и повече — рече Пайпър. — Този тип гарнизони изникват все повече напоследък.

След час вървене, проправяйки си път през каменистата клисура, стигнахме до място с видимост към трите силоза. Кръгли, с плоски покриви, огромни — скриваха гледката към звездите зад тях. Все така без прозорци, както ги помнех, сега бяха свързани помежду си с пътеки в горната част, при покривите. Там, където входовете зееха отворени, сега в основата на всеки силоз се виждаше по една залостена врата — тъмни метални правоъгълници на фона на бледия, окъпан в лунна светлина бетон на сградите.

— Тези от Преди ли са останали? — попита Кип.

Кимнах.

— Вратите и пътеките горе са новост. Но иначе си изглеждат съвсем както някога, когато идвахме тук.

— Защо не ги охраняват? — тихо заговори Зои.

— По същата причина, заради която са скрити чак тук, на мили от Уиндъм. Не искат никой да знае за тях. Освен това са забранени, няма нужда да се тревожат от случайни посетители, стигнали дотук по време на разходка. Наблизо има и гарнизон, но това е проектът — рожба на Зак и Изповедничката. Нямат доверие на никого.

— Дори да няма охрана, за която да се притесняваме, какво да правим с вратите?

Зои се ухили.

— Вече ви казах как се оправяхме с Пайпър като хлапета. Разбивам ключалки от десетгодишна. Мога да ни вкарам вътре.

— Можеш да вкараш мен и Кип — казах аз, — но няма да идвате с нас.

Тя извъртя очи.

— Първо не искаше да се забъркваш със съпротивата, а сега ще се правиш на мъченица за каузата?

— Не се правя на мъченица. Ако беше така, нямаше да замесвам Кип в тази работа. Това няма да е битка. Това е машина, не военна база. Казах ти, Зак е твърде параноичен, за да се доверява на войниците си точно тук.

Пайпър поклати глава.

— Но не е глупав. Не бива да ходиш сама.

— Няма да съм сама — ще имам Кип до себе си. Това е най-добрата ни възможност — да сме малко и да сме бързи. Знам къде да отида и какво да направя.

— Има логика — обърна се Зои към Пайпър. — Помисли — ако ги хванат, ние ще можем да продължим с нашата работа.

— Приятно е да знаеш, че на някого му пука за теб — обади се Кип.

— Но е права — казах аз. — Съпротивата се разпада от атаката насам. Има бегълци от острова, които все още са преследвани от ловци на глави и от войници, мрежата от убежища се разпада. Това, което с Кип ще направим тук, е важно. Но не е единственото важно нещо. Ти и Зои трябва да върнете нещата по местата им.

Той ме погледна преценяващо.

— Няма нужда да се реваншираш за случилото се на острова.

— Просто ни вкарайте вътре.

— И после какво?

— Когато излезем оттам, ще трябва да избягаме възможно най-надалеч. И то много бързо, преди изгрев-слънце. Мислите ли, че ще успеете да се върнете до гарнизона на Съвета и да вземете няколко коня, без да вдигнете шум?

Зои кимна.

— Можем да се върнем за по-малко от час, да се срещнем при върха на клисурата, там има прикритие. Ако вземем коне, ще вдигнат тревога веднага щом войниците се събудят. Ако не сте се върнали преди изгрев, ще трябва да тръгнем.

— Сантиментална както винаги — изкоментира Кип.

— Взаимно е — каза Пайпър. — Ако нас ни няма там, вие тръгвайте сами. В посока изток. Ако се налага — чак до пустошта.

Промърморих нещо като съгласие под нос, докато затягах презрамките на раницата. Пайпър провери дали все още държа ножа на колана си. Ръката на Кип също все се насочваше към ножа на неговия колан. Бавно се приближихме към силозите. В последните петдесет ярда нямаше прикритие — дори рехавите храсти, които растяха почти из цялата клисура, кажи-речи тук липсваха. Но силозите нямаха прозорци, от които някой да забележи приближаването ни.

Само вездесъщото усещане за това, че си наблюдаван, което чувствах непрекъснато — неспирното внимание на Изповедничката, която ме търсеше.

Поведох всички към вратата на най-големия силоз. В осеяната с метални болтове стомана нямаше дръжка, само ключалка. Пайпър притисна ухо към вратата, изчака няколко мига, след което кимна на Зои. Тя застана на колене, извади от редицата ножове на колана си малък метален инструмент и поръчка няколко секунди в ключалката. Езикът й се показа в крайчеца на устата и тя затвори очи. Ръката й се движеше бързо и рязко. Напомни ми за Кип, когато спеше — как тялото му преминаваше от серия потрепервания към абсолютна неподвижност. Две секунди по-късно чухме удовлетворяващото щракване на предалата се ключалка.

Зои се изправи. Нямаше дълги сбогувания, само срещнати погледи в мрака.

— На изхода на клисурата, преди изгрев — каза Пайпър, первайки ме леко през ръката.

— Преди изгрев — повторих, като заклинание. След което Пайпър и Зои се оттеглиха в нощта, а аз се обърнах към отключената врата.