Франческа Хейг
Огненото слово (25)

Глава 25

На следващата сутрин все още едва говорех. Седяхме на брега на реката и дъвчехме коравия хляб, който си носехме от острова. Кората беше толкова твърда, че си нараних венеца. Не спирах да гледам надолу по течението, където реката се разширяваше към морето. Единствената останала ни храна бяха няколко парченца сушено месо, които бяхме грабнали, преди да напуснем стаята си, но Кип се сети за изоставената риболовна корда в лодката, така че преди да продължим напред, се върнахме обратно към дюните, за да я вземем. Не беше далеч и съвсем скоро Кип вече беше коленичил сред острата трева до лодката и тършуваше под седалките, за да освободи кордата, която, изглежда, се беше закачила за нещо. През това време се загледах в устието на реката и ширналото се отвъд море. Огромната спокойна шир, островът, от който нямаше и намек на хоризонта, не издаваха нищо от онова, на което бях станала свидетел във видението си през изминалата нощ. Не можех да спра да оглеждам морето.

Вероятно затова не успях да видя мъжа, макар да го усетих точно преди да чуя скърцащия пясък под стъпалата му. Обърнах се тъкмо в мига, в който се нахвърли върху Кип толкова внезапно, че той просто нямаше възможност да реагира на предупредителния ми вик. Мъжът не го блъсна, а просто се стовари върху му, поваляйки и двамата на земята. Докато стигна на няколко крачки от тях, той вече здраво стягаше кордата около врата на Кип. От мястото, на което стоях, виждах как се впива в плътта му, а кожата наоколо побелява. Спрях с вдигнати ръце, но въпреки това мъжът се разкрещя:

— Ще му откъсна главата. Знаеш, че ще го направя.

Кип дори не извика. Не знаех дали изобщо бе в състояние — вратът му вече се подуваше, а кръвта напираше да излезе, опъвайки кожата. От лявата страна пулсираше изпъкнала вена, пърхаше бясно, като пеперуда пред затворен прозорец.

— Спри. Ще направим каквото искаш. Само спри. — Чух собствения си глас, преди да осъзная, че съм казала нещо.

— Да, по дяволите, ще направите точно това, което ви кажа. — Мъжът се изправи зад Кип, който все още беше на колене. Беше брадясал Алфа здравеняк с гъста руса коса, с косми, подаващи се от яката на ризата му. Когато отпусна хватката, Кип издаде животински вой. Кордата все още беше около врата му, но достатъчно хлабава, за да забележа отпечатъка, който беше оставила върху кожата. С ръка на шията, Кип бавно се изправи. Все още беше с лице към мен, така че не можеше да види ножа, който мъжът беше извадил и насочваше към тила му. Опитах се да запазя спокойния израз на лицето си, така че Кип да не разбере какво предстои. Ножът остана вдигнат, когато мъжът заговори:

— И двамата ще дойдете с мен, а ако само някой от вас направи нещо, което не ми хареса, този ще го разпоря като риба.

Закимах бързо. Мъжът ми махна с ножа да тръгна напред, а с другата си ръка все още държеше здраво кордата около врата на Кип.

— Мини напред така, че да те виждам. Нагоре по дюната, натам, но само да те видя, че хукваш, и кръвта му ще се разпилее по пясъка, преди да си направила и пет крачки.

Отново кимнах и пристъпих нагоре по дюната, но пясъкът се сипеше под краката ми и аз залитнах.

Обърнах се назад, но едва успях да зърна Кип, преди мъжът отново да ми закрещи:

— Няма нужда да проверяваш приятелчето си, освен ако не искаш да му взема и другата ръчичка.

Извърнах се и продължих да се катеря по дюната. Мислех за моя нож, в страничния джоб на раницата, преметната през рамото ми. Но дори когато се опитах незабелязано да промуша ръка през отвора и да взема ножа, разбирах колко безсмислено е това. Мъжът не беше сам. Усещах още нечие присъствие във високата трева. Някой ни наблюдаваше.

Момичето Алфа излезе, щом наближихме върха на дюната. Стоеше с ръце, скръстени пред гърдите, но утринното слънце проблясваше върху остриетата, които държеше. Бях на десетина крачки от нея, а Кип и мъжът се заковаха зад мен.

— Няма да ги закараш живи до града. Не и по този начин. — Тонът на момичето беше непринуден, дружелюбен. Беше висока, мускулите се очертаваха под тъмната й кожа, носеше раница на гърба. Къдравата коса беше прихваната хлабаво и вдигната на дебел висок кок. Стоеше абсолютно неподвижно, но някак отпуснато, сякаш разиграващото се пред нея никак не я интересува.

Мъжът изръмжа и тръгна напред. Вече чувах дишането му, както и това на Кип, точно зад гърба си. Съсредоточих се върху дясната си ръка, придвижвайки я ужасно бавно към джоба на раницата. Усетих дръжката на ножа едва-едва и се опитах да я хвана с връхчетата на пръстите си, без да протягам ръка назад твърде очебийно.

— Няма да си деля наградата с някаква непозната — извика мъжът на момичето. — Намери си твои изроди. Войниците казаха, че ще има много.

— Така казаха. Но няма да се справиш с тези двамата сам.

Мъжът подвикна отново:

— Казах ти, няма да деля наградата, още по-малко с някакво нахално девойче. Нямам никакви проблеми. Продължавай си по пътя.

Докато той говореше, аз се осмелих да бръкна по-надълбоко в чантата. Вече държах ножа, усещайки хладната стомана в треперещия си юмрук.

Момичето се извърна.

— Оставям те тогава. — Тръгна напред през гребена на дюната, подвиквайки през рамо: — Стига да нямаш нищо против, че тази отпред вече почти е извадила ножа си от чантата, която не си намерил за подходящо да й конфискуваш.

Усетих удара, още преди да успея да установя, че момичето се е обърнало. Докато погледна към ръката си, ножът ми вече беше в пясъка. До него, забит до дръжката, беше ножът, който тя беше метнала. Малко от собствената ми кръв беше попила в пясъка, където ножът за мятане беше избил моя от ръката ми, но не спрях, само се обърнах да видя Кип.

Мъжът отново беше затегнал кордата. Върхът на ножа му беше опрян в гърлото на Кип. Вратът му се издуваше над здравата прегръдка на кордата. Извиках, но мъжът дори не ме погледна, вторачил поглед в момичето горе.

Тя заговори, все така невъзмутима:

— Ако искаш, му прерязвай гърлото, може и да имаш шанс да хванеш другата и да прибереш парите поне за нея. Войниците няма да са много доволни обаче, като разберат, че си убил един — знаеш предупрежденията да ги завеждаме живи. Или пък ще ги заведем заедно и ще приберем наградата за двамата, плюс бонус, ако на разпита изскочи нещо интересно.

Той изръмжа, но забелязах как ножът леко се отдалечава от врата на Кип. Наблюдавах го толкова внимателно, че можех да видя дори бледите косъмчета по горната част на китката му, както и мръсната кожа около дръжката на ножа.

— Минус твоя дял, предполагам?

Тя вдигна рамене.

— Няма да се занимавам с благотворителност. Щеше да загубиш единия или и двамата, ако не се бях появила. Ще взема половината, но можеш да задържиш бонуса, ако има такъв. Не мисля да се задържам толкова дълго, че да оставам и за разпита.

Мъжът отпусна кордата и бутна Кип на земята пред себе си, където той се строполи на колене и едва си пое въздух, хълцайки. Изтичах до него и му помогнах да се освободи от заплетената корда. Докато се обърна назад, мъжът вече беше вдигнал от пясъка и двата ножа и внимателно изучаваше онзи за мятане.

— Готин трик — рече най-накрая, пристъпвайки към момичето, за да й ги подаде. Обърна се отново към мен и Кип, който вече се изправяше. — Надявам се, че вие двамата повече няма да се пробвате с разни номера, докато тя е наоколо.

Момичето не даде вид да е чула думите му, само стоеше, потупвайки с острието на ножа по кокалчетата на лявата си ръка.

— Хвърли ми чантата — каза ми. Аз я плъзнах от рамото си и я метнах на земята — на същото място, където допреди малко бяха ножовете. Кръвта ми напомни, че трябва да огледам ръката си, но кървенето вече беше поспряло — само малка драскотина по кокалчето, където острието беше минало, сякаш за да охлаби и без това слабия ми захват около ножа.

Момичето обърна раницата и изтръска съдържанието на земята — одеялото, манерката, която сутринта бяхме напълнили на реката. Примижах, когато последните парченца сушено месо тупнаха върху пясъка, а после сама се укорих — храната едва ли беше най-належащият ни проблем точно в този момент. Момичето огледа предметите, после ми хвърли обратно празната раница. — Събери си нещата и я вземи със себе си.

— Защо й я връщаш? — изръмжа мъжът.

— Не изхвърлям полезни вещи. Искаш да я носиш ти ли?

Той се извърна и се изплю на пясъка, а момичето ми направи знак да продължа да събирам нещата в раницата. Когато приключих се изправих, тя блъсна Кип към мен.

— Вие двамата ще сте отпред, ей така. Ще вървите с отмерена крачка, без приказки, освен ако не искате нож в тила.

Опитах се да погледна Кип, без да извъртам глава твърде очебийно. Около врата му все още се виждаше кървавата резка, а спуканите капиляри в очите му блестяха като червени точици. Хванах го за ръката и почувствах как отвръща на стисването ми.

— Сладко — изхили се мъжът зад нас.

Щом превалихме дюната, вече виждахме пътя долу. Отляво следваше плътно дюните, успоредно с брега. Надясно се отдалечаваше от морето и водеше към по-планинска част, обрасла тук-там с дървета. В сравнение с изкачването спускането от дюната беше лесно и на два пъти момичето ни предупреди да забавим крачка. Когато слязохме на пътя и мъжът се провикна да тръгнем наляво, изчислих, че похитителите ни са поне десет крачки след нас.

Докато шептях на Кип, внимавах да не отклонявам погледа си от пътя:

— Има нещо в нея. Нещо не е както трябва.

— Не е нужно да си ясновидец, за да го разбереш. Нещо по-умно?

— Мислех си, че може да се преборя с него. Но тя е друго нещо.

Кип докосна гърлото си.

— Не си падам много и по него, честно казано. — Замълча. — Къде ни водят?

— Има голям град, недалеч оттук.

— Усещаш ли го?

Наясно с това, че отзад ни наблюдават строго, се наложи да устоя на изкушението и да не поклащам глава.

— Нещо такова. Но най-вече заради пътя — виж го. Не правиш такива грамадни пътища в средата на нищото — има град със значителни размери някъде наоколо, при това не много далеч.

Той замижа и погледна напред по пътя.

— Може да се опитаме да избягаме зад онзи завой, където има повече дървета.

— Видя какво направи с ножовете. Ще сме мъртви, преди дори да сме мръднали от пътя.

— Ако ни върнат в града, край — рече той. — По-зле от умрял, много добре знаеш.

— Само че става нещо съвсем друго. Има нещо странно в нея.

— Освен цялата тая ненормална история с ловците на глави?

— Има нещо общо с Пайпър.

Кип пусна ръката ми.

— Пайпър няма да ни помогне точно сега. Има си собствени проблеми.

— Спри да говориш, трябва да мисля.

Усещах присъствието на Пайпър — беше увереност, бях толкова сигурна в това, колкото и че все още е на острова. Пътят беше достатъчно равен и можех да вървя със затворени очи и да се концентрирам върху усещанията си. В момента, в който го сторих, осъзнах каква е загадката с това момиче.