Франческа Хейг
Огненото слово (17)

Глава 17

Инстинктът, който ме тласна да тръгнем точно тази нощ, се оказа точен — времето се задържа добро, а лунната светлина беше толкова силна, че можех да видя земята зад нас часове след като отплавахме. По-късно обаче, далеч от сушата, вълнението се надигаше над лодката до нивото на кръста, но пък беше стабилно и постоянно. Установихме, че ако държим лодката с лице към вълнението и не позволяваме да се обърнем странично, успяваме някак да се спогодим с вълните достатъчно добре. След малко драпане, успяхме да вдигнем платното и се понаучихме да поддържаме зигзаговиден ход, за да плаваме срещу вятъра. Кип все поглеждаше към вече липсващия бряг, но изглеждаше спокоен от моята сигурност, с която насочвах курса. В един момент, някъде около час преди първите признаци, че слънцето изгрява, го предупредих да забави лодката.

— Тук някъде има подводни камъни, не са далеч и не ми се ще да се забием в тях. — Усещах ги като мигла в окото или като камъче в обувката — бяха малки, но нямаше как да ги игнорираш.

Дори при постоянната светлина на луната не виждахме нищо, изпъвахме врат във всички посоки, докато се опитвахме да държим лодката с носа напред към надигащите се вълни. В един момент извиках да извие руля рязко наляво и заорах с греблото, за допълнителна тяга. Щом лодката се изви надясно, го забелязахме, нямаше и две крачки от другата страна на лодката — по-различния нюанс на мрака сред черната вода. Поредната вълна го погълна, но в следващия момент отново виждахме назъбения силует на скалата.

След това Кип спря да ме пита колко още смятам, че има до там, и ме остави да се концентрирам върху пътя. Изкарахме цял ден, разделяйки водата на порции мижави глътки. Когато настъпи нощта, тя ни даде временно облекчение, въпреки че морето около нас сякаш се уголемяваше от сгъстяващия се мрак. Последните капки вода вече бяха изпити, но поне луната ни осветяваше достатъчно, за да виждаме. С разпукването на зората, вълнението понамаля и направихме опит да спим на смени. Първо бях аз, но дори не успях да се възползвам от определеното ми време. Бях се надявала, че сънят ще отклони вниманието ми от жаждата, но щом затворих очи, почувствах устата си още по-пресъхнала, сякаш езикът ми беше станал по-голям от устата.

Когато дойде неговият ред, и Кип не се справи по-добре — въртеше се мъчително на дъното на лодката, където се беше опитал да се опъне.

— Дори най-гадните блата и камънаци, на които сме спали, откак избягахме, не убиваха така — рече. — Едва си държа очите отворени, но проклет да съм, ако мога и да заспя. Мръдни.

Така че той отново зае мястото си до мен и продължихме напред, а слънцето продължаваше да се издига зад нас.

Доста след обяда на втория ден, когато от солените пръски устните ми бяха вече подути, стигнахме до рифа. Виденията ме бяха подготвили за това, но не бях осъзнавала колко ще е страшно — огромната ширнала се водна площ, от която непоклатимо стърчаха скални късове. Някои се издигаха на шест фута над водата, други дебнеха под повърхността, а острите им върхове се виждаха само когато вълните се оттегляха периодично. Рифът се простираше докъдето стигаше поглед и ми напомняше на осеяната с камъни равнина, която заобикаляше колибата на Алис и селището.

Вятърът беше стихнал, но все още затрудняваше точното насочване на лодката, което се оказа невъзможно с вдигнато платно, така че го спуснахме и загребахме неуверено сред насечените от скалите вълни. Често мястото за преминаване между камъните беше толкова тясно, че се налагаше да прибираме и греблата. Ако загубех концентрация дори за миг, острите зъбери опираха в основата на лодката. След два часа вече се появи и самият остров — остър като скалите на рифа, но се издигаше коничен и висок. Гледката на острова донякъде правеше пътуването още по-обезсърчаващо, понеже не можехме да продължим директно към него. Наложи се да следваме прилежно пътищата на рифа, рисувайки сложен маршрут, който на места сякаш ни отдалечаваше от целта.

След няколко часа се изгубих. Усещах скупчването на камъните отдолу, но нишката, която ме беше водила до този момент, сякаш се изплъзна. Лежах в предната част на лодката, с едната ръка върху водата, и объркано търсех изход сред формите, които водата рисуваше в съзнанието ми. Измина час, а ние просто се носехме безцелно, а Кип нервно опипваше с греблото под водата, отбутвайки лодката от стърчащите скали, изникващи отвсякъде. Застъргването на камъните по дъното на лодката беше като непрестанно скърцане със зъби. Основата на лодката, онези няколко инча дърво, оприличавах на крехка мембрана, удържаща света на камъните и тъмната вода от мен. Опитах се да фокусирам отново съзнанието си, но нуждите на тялото ми ме разсейваха. Слънцето си вършеше безмилостната работа горе в небето, а главоболието ми сякаш пулсираше в такт с вълните. Устните ми бяха толкова подпухнали, че се пукаха при всяка гримаса, а рукналата кръв не спомагаше за утоляването на жаждата ми.

Една огромна вълна ни запрати настрани, където носът опря в някаква едва подала се скала. С издигането на предната част на лодката, задната потъна надолу. Кип бързо скочи, вече до прасеца във вода, която се надигаше все повече с всяка идваща вълна. Лодката изскърца върху камъните, когато Кип се покатери до мен в предната част. Наложи се да вложим всичко от себе си и подпирайки греблата в скалата отляво, бутахме с всички сили, за да свалим лодката от там. Но макар че успяхме, тя вече беше наводнена и натежала. Всяка вълна я избутваше отново и отново към гладните скали.

Опитах насилствено да изчистя съзнанието си, да игнорирам водата, събрала се около прасците ми, и застъргването на корпуса о камъните. Докато си припомнях как бях успяла да насоча мислите си там, в Хранилището, по време на разпитите на Изповедничката, отново си представих ножа за миди в ръцете на майка ми, толкова отдавна. Превърнах съзнанието си в нож.

И ето го там — маршрутът отново се откри пред мен, криволичейки между стърчащите късове на рифа. Докато отново поемах греблото, за да направлявам лодката, чух как Кип облекчено издиша, грабва кофата и започва да изхвърля водата.

Дори когато бяхме проникнали в сърцето на рифа, където островът стърчеше над нас, беше трудно да видим как ще акостираме. Островът се извисяваше рязко от морето — стените му бяха стръмни и черни. Нямаше признаци на живот, никаква подсказка за място, към което да се приближим безопасно, камо ли да слезем на суша. Отне ми час, напрягайки изтощеното си съзнание, да ни изведа в полукръг до западната страна, където, щом се приближихме достатъчно, забелязахме цепнатина между стръмните върхари — едва доловима, докато не се приближихме на двайсетина фута. Но щом прекосихме, гребейки, под естествената арка, под сянката на стръмните стени дупката се разшири до малък пристан. Цяла флотилия лодки, шарена колекция, строени в редове. Каменен плаж около заливче, на който се мъдреше ниска кула.

На кея, под светлината на късния следобед, играеха две деца.

Кип се обърна към мен. Кожата му беше на кафяви и бели шарки — от изгарянето и солените пръски, устните — напукани. Почти не приличаше на себе си, докато не се ухили до уши.

— Истински е — рече.

Пътуването беше достатъчно ужасно за мен, а знаех, че островът ни очаква. За Кип, осъзнах аз, това беше акт на вяра. Вяра в острова или в мен. Докато пристанището ни обгръщаше, погледнах нагоре към върховете, които се врязваха безмилостно в небето. Докарах усмивка, не по-малка от тази на Кип и след малко и двамата се смеехме неудържимо. Гласовете ни бяха дрезгави, просмукани със сол, но кънтяха свободно, без ограничение. За пръв път от бягството ни от Уиндъм, не ни пукаше дали ще ни чуят. Чайките по мачтите на закотвените кораби отлетяха, а децата се обърнаха и се вторачиха в нас.

Докато гребяхме към кея, си помислих, че нещо не е както трябва с тези деца, застанали близо едно до друго и вперили мълчаливо поглед в нас. Не ме изумиха деформациите им. Те бяха очевидни и често срещани — малкото момче беше джудже, с несъразмерни крайници. Пръстите на момиченцето, все още стиснали въдицата, бяха ципести, както и босите крачета. Бях виждала такива неща безброй пъти. Но какво беше толкова смущаващо в тези деца? Едва когато метнахме въжето на лодката на кея и се качихме по металната стълба, а малкото момиче вдигна ципестата си ръка към лицето, за да прогони някаква муха, осъзнах, че децата не са белязани. Вълната от удоволствие, която ме заля, щом разпознах тази недокосната кожа, ме накара да забравя за жаждата си. Когато погледнах към Кип, установих, че и той беше забелязал — ръката му несъзнателно опипваше собствения му печат, докато се взирахме в децата.

— Вие странници ли сте? — попита момчето.

Кип приклекна съзаклятнически до него и кимна с глава към мен:

— Предполагам, че съм малко странен. Но тя е още по-странна.

Момичето се разсмя, но момчето остана с каменна физиономия.

— Ако сте странници, трябва да кажа на Оуен.

— Това е добра идея — обадих се аз. — Защо не ни заведеш при него?

Децата ни поведоха по пътека, която се изкачваше стръмно нагоре от плажа, но не бяхме минали повече от двайсет крачки, когато забелязахме трима мъже в синьо, които тичаха надолу към нас от кулата. Кип вдигна ръка за поздрав, но мъжете се приближаваха бързо и както забелязах с тревога, бяха извадили мечовете си. Кип ме погледна.

— Няма къде да бягаме — рекох. Бях твърде изтощена дори да заплача. Така че зачакахме, Кип остана с вдигната ръка, но сега жестът за поздрав беше жест на отстъпление.