Метаданни
Данни
- Серия
- Огненото слово (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Fire Sermon, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Майре Буюклиева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2018 г.)
Издание:
Автор: Франческа Хейг
Заглавие: Огненото слово
Преводач: Майре Буюклиева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Печатница: Артлайн Студиос
Редактор: Мира Белчева
Художник: Стефан Вълканов
ISBN: 978-619-193-048-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6412
История
- — Добавяне
Глава 14
Една врата в другия край на спалното помещение се отвори и по-възрастната жена влезе със спящо дете на ръце. Тя го сложи в кошарка до вратата и внимателно зави с одеялата спящото телце. После отиде при Нина при другата врата и с жест на главата ни подсказа, че трябва да я последваме. На двора прошепна някакви инструкции на Нина, която се върна в спалнята, докато жената с кривите крака ни поведе обратно към кухнята.
— Това е сиропиталище значи? — попита Кип, докато жената бъркаше яденето в големите котли на огъня. Но отговорих аз:
— Те не са сираци.
Жената кимна.
— Точно така. Те са Омега деца, чиито родители не могат да им намерят по-добро място. Ние сме интернат.
— И как стигат дотук? — попита Кип.
— Преди Омега децата ги вземаха директно в Омега селищата. Просто ги предаваха в селището, което е най-близо до съответното село. Или пък, доста често, Алфа оставаха във връзка със своите близнаци и им изпращаха своите Омега деца, за да се грижат за тях, когато им дойде времето. Така че децата се отглеждаха от лелите или чичовците си. Но напоследък все повече Алфа дори не припарват до кое да е селище, не признават близнаците си, а още по-малко поддържат връзка с тях. А и селищата бяха изтласкани по-далеч, към по-бедни земи. По този начин, и с всичките тези увеличения на данъците, Омега едва успяват да се изхранят, така че не могат да се грижат за дете. А никое Алфа семейство не би държало Омега детето си толкова дълго, че да може да се грижи само за себе си, както правеха някои преди. — Огледа кухнята и купчинките паници, наредени високо на открити лавици. — Затова идват тук.
— Алфа просто ги зарязват тук?
— Не е чак толкова зле, приятелче. Не могат да рискуват някоя беда да сполети децата, разбира се, затова обикновено оставят пари, с които да се грижим за тях. Става дума, че мрежите, на които хората някога разчитаха, за да оставят там Омега децата си — роднини, съседи, дори приятели, вече отслабват. Гладните години бяха повратната точка — винаги съм казвала, че нищо не може да обърне хората едни срещу други, както гладът. Сега с цялата тази работа, с която се е захванал Съветът — замърсяване, разделение, напоследък Алфа почти не говорят с Омега, затова дойде ли време да оставят някъде Омега децата си, насреща сме само ние.
— Ами Омега дечицата — завинаги ли остават? — попитах аз.
— Не. Някои остават — ще ги видите утре. Онези, които никой не иска да вземе. Но за повечето, за почти всички, успяваме да намерим място в някое Омега семейство. Правим само онова, което някога правеха самите родители. Алфа винаги са мрънкали по повод замърсяването. Просто тази нова пасмина в Съвета сякаш е твърдо решена да действа по въпроса. — Погледна ни оценяващо. — Явно сте от провинцията, може би от изток, щом не сте наясно с тези работи.
Не исках да обяснявам нищо за произхода ни и само казах:
— Аз съм Алис, това е Кип.
Тъй като жената не отвърна, добавих:
— А вие? Не сте ни казали името си.
— А аз се надявам да сте проявили малко разум и да не сте ми казали истинските си имена. Но аз съм Елза. А сега, вие двамата — по леглата. Ще ми трябва помощта ви в кухнята рано сутринта.
Тя запали свещ и ми я подаде, после ни поведе обратно към двора, до една малка стаичка отзад, където до стената бяха наредени четири празни легла.
— Леглата са малки — детски са, но се обзалагам, че напоследък сте свикнали и на по-лошо.
Кип й благодари, а аз поставих свещта на пода. Докато затваряше вратата, Елза тихо каза:
— Другата особеност на тази стая е, че прозорецът е само на един скок разстояние от покрива на външната сграда, а оттам човек лесно може да изчезне през задните улички. В случай на пожар де, или на посещение от нашите Алфа приятели. — Вратата се затвори, преди да успеем да реагираме.
Когато помолих Кип да ми помогне да си освободя ръката, той попита:
— Ами ако дойде през нощта?
— Няма — отвърнах. — А и не мисля, че много ще се изненада, дори да дойде. При всички положения, не мога да спя овързана — достатъчно зле е, че по цял ден търпя това.
Завързаните на възел ръкави на ризата, увити около тялото ми, се бяха впили плътно и ни трябваше минута, за да охлабим възела и да се освободя. Протегнах се, наслаждавайки се на момента, а после забелязах, че той ме е зяпнал.
— Какво? — Легнах на леглото най-близо до вратата и издърпах одеялата.
— Нищо. — Той зае съседното легло. — Просто… ръката ти. Днес, докато работихме заедно в кухнята, сякаш бяхме еднакви. А не бих ти го пожелал, знаеш. Но като те видях сега с отвързаната ръка — просто ме подсети, това е. Че не мога да направя същото.
Светлината на свещта ми стигаше да го виждам, загледан в тавана. Елза беше права за леглата. Трябваше да легна по диагонал и въпреки това краката ми опираха в решетките. Краката на Кип пък направо си стърчаха през дупките. Но мекият матрак и чистите чаршафи бяха почти забравен лукс. Облизах палеца и показалеца си, протегнах се и загасих свещта между леглата ни.
Физическата ни близост, която оставаше незабелязана през седмиците на бягство, внезапно придоби видимост в тази домашна обстановка. През последните две седмици лежахме сгушени един до друг всяка нощ, спяхме в храсталаци и дупки, под паднали дървета. Тук обаче, в спретнатата, непозната стаичка, лежахме замислени и далеч един от друг в отделни легла.
Най-накрая се обадих:
— Може ли да дойда при теб?
Той въздъхна.
— Понеже леглото ми не е достатъчно тясно ли? — Чух как отмята одеялото. — Идвай.
Легнах при него. Беше по гръб, а аз се настаних странично там, където трябваше да е лявата му ръка. С лице към него, го прегърнах с една ръка, а неговата срещна моята, така че двете се отпуснаха сплетени на корема му. Усещах уханието на сапуна по телата ни. Вън един гълъб изгука приспивно тихо, докато аз чувствах топлия ритмичен дъх на почти заспалия Кип върху челото си.
* * *
Гълъбите на покрива ни събудиха. Овързахме набързо ръката ми и се насочихме през двора към кухнята. Нина ни поздрави с разсеяно кимване, накара ме да разбърквам една тенджера с овесени ядки, а Кип прати към купчина медни котлета, които имаха нужда от измиване.
Дворът сякаш се взриви от глъчка, когато се показаха децата. Чувахме гласа на Елза, която шъткаше и раздаваше нареждания, а после и забързани стъпки покрай вратата на кухнята. Двете с Нина трябваше да пренесем огромната тенджера с овесена каша по коридора до столовата, където децата, може би около трийсетина, бяха насядали по пейки около две дълги маси, наредени с лъжици и тенекиени купи. Децата бяха нахранени и чисти, но на дневна светлина изглеждаха още по-малки. Наредени на пейките, на повечето краката не достигаха пода, а някои от по-големите държаха най-малките. Няколко от тях дори не се бяха събудили съвсем. Едно момиченце сънливо облизваше лъжицата си в очакване на кашата.
Елза хвана Кип да й помага да храни бебетата, които бяха останали в спалнята, така че с Нина останахме да сервираме кашата. Децата не изглеждаха изненадани от присъствието ми — предположих, че са свикнали хората да идват и да си отиват. Наредиха се пред мен и докато сипвах по един голям черпак от кашата във всяка подадена купа, Нина минаваше по редицата с една четка за коса и сресваше децата едно по едно. Забелязах, че заедно с няколкото минавания на четката през косата всяко получава целувка по челото или потупване по рамото. А бяха и учтиви — благодаряха ми, макар и малко сънливо. Две дечица, изглежда, бяха неми, но ми кимнаха, когато взеха купите си. Едно момиченце, без крака, седеше на малка инвалидна количка, бутана от по-голямо момче, а друго момиче носеше две купи — едната за момченцето до нея, което нямаше ръце. Високо момиче без очи уверено се придвижваше из стаята по стените. Кое от тези, се чудех аз, беше от децата, които никой не е пожелал да вземе?
Сега вече тенджерата беше по-лека и успях да я отнеса до кухнята сама. Както ми каза Нина, напълних една купичка за себе си и хапнах пред огнището. Този нов режим на редовно хранене ме изморяваше. Когато Кип се върна в кухнята, бях заспала на пейката, подпряла глава и рамене на каменната стена. Разбудих се, когато седна до мен, усетих топлината му до себе си, чух тракането на лъжицата му, докато се хранеше, но не успях да се разсъня, докато не влезе Нина, тракайки с купи.
През цялата сутрин имахме работа в кухнята, но беше топло, а Нина разговаряше непринудено с нас. Не задаваше много въпроси — при този несекващ поток от деца вероятно се беше наслушала на всякакви истории. А колкото до нас, ние бяхме зажаднели за новини от света. Новостите на Нина бяха свързани изцяло с децата, които пристигаха, и семействата, които ги довеждаха. Бебета, изоставени преди още да са отбити. Мъниче, оставено на прага през нощта и открито полузадушено от торбичката със сребърни монети, закачена на вратлето му. Растящият с всяка година брой на децата.
— Преди Елза имаше не повече от десет-петнайсет деца едновременно — обясни Нина. — Но през последните три години, откак работя тук, рядко падаме под трийсет деца. А не сме единственият интернат в Ню Хобарт — има още един в западния край, но не толкова голям.
Историите, които ни сподели, все пак разкриваха някои страни на външния свят. Омега семействата разполагаха с все по-малко възможности да поемат деца, както обясни тя, заради бремето на постоянно нарастващите данъци и ограниченията върху земята, търговията и пътуванията, което утежняваше съществуването на Омега. Указите на Съвета все повече и повече се намесвали в живота на Омега. Някои от имената разпознавах още от времето преди заточението ми — Съдията, който все още беше начело на Съвета, както и през детството ми. Бях чувала и за Генералшата, а Нина потвърди, че тя все още е сред най-агресивните анти-Омега гласове в Съвета. Именно от нея идвали новите закони за изтласкването на Омега в по-неплодородни земи и забраната за селища по речните и морските брегове.
— Смятахме, че Генералшата е най-лошото, което може да ни се случи — продължи Нина. — Но в последните години има някакви млади в Съвета. Младите винаги са най-лошите — рече тя, докато бясно жулеше едно котле. — Тези новите са ужас — Повелителя на цирка, Реформатора.
Не мисля, че забеляза как изпуснах кърпата, когато спомена името на Зак. Защо не беше оставил това измислено име, след като ме бе прибрал на сигурно в Хранилището? Макар че не бях чувала някой Съветник да е известен с истинското си име. Не беше само за да скриват самоличността си — беше част от зрелището, страха, който внушаваха.
Тя продължи, като ми подаде друга купа за подсушаване:
— Тези двамката заедно с Генералшата направиха повече бели, отколкото някога е правил Съдията. Не само заради увеличаването на публичните наказания с камшик, а за всичко останало. Сега има регистрации за всички Омега — освен за името, мястото на раждане и близнака, трябва да уведомяваш Съвета, ако си тръгнал на път или дори когато се преместваш в друга къща. Винаги, когато търсим дом за някое дете, трябва да минаваме през Съвета. Говори се, че в някои места за Омега има полицейски час. А има и някои Омега селища, които направо са затворени за влизане и излизане — войниците на Съвета не пускат никого, просто превземат мястото. — Тя замълча и погледна към вратата, преди да продължи на по-нисък тон: — Говорят се и други работи. За изчезнали хора — просто така, отведени през нощта.
Не посмях да се обадя дори, само кимах, но Кип се намеси:
— И какво се случва с тях?
Нина поклати глава.
— Никой не знае. Както и да е, това е само слух. Не го споменавайте никъде, при никакви обстоятелства. Само ще изплашите децата.
Но тя беше тази, която изглеждаше изплашена, и затова бързо смени темата.
Изядохме обеда си заедно с децата, а след това Елза ни извика в спалнята, където приключваше с храненето на най-малките. На рамото й беше подпряно едно плачещо бебе, а тя го потупваше с една ръка, докато гледаше към нас.
— Сигурна съм, че вие двамата ще искате да си починете във вашата стая следобед.
Възразих, че сме добре, че можем да работим или просто да играем с децата, но Елза ме прекъсна.
— Следобедите ни са отворени за посетители — идват семейства, които обмислят да вземат деца, а Алфа се отбиват да оставят нови. Затова ми се струва, че двамата ще искате да си починете във вашата стая. На затворени кепенци.
Прочистих гърло.
— Благодаря. Ние… ние не искаме да ви причиняваме никакви неудобства с присъствието си.
Елза се разсмя високо, докато нагласяше бебето отново.
— Аз съм една жена с изкривени крака, с мъртъв съпруг, трийсет деца на главата ми и още, които идват всеки ден. Мислите ли, че не съм свикнала с неудобствата? А сега тръгвайте. Ще ви извикам, когато затворим за посетителите. — Извади една голяма ножица от джоба на престилката си. — И вземете това, че да си пооправите малко косите. Не мога да ви държа тук в този вид. Това си е капан за въшки. А и хората ще вземат да ви сбъркат с двойка конекрадци.
В стаята, вече с отвързана ръка, сложих Кип да седне, увих една кърпа около врата му и застанах зад него. Косата му беше дълга и в контейнера, но сега беше пораснала още повече и стигаше до раменете. Вдигнах един кичур, изпънах го и го отрязах възможно най-близо до главата. Той потрепна при натиска на остриетата.
— Знаеш ли изобщо как се прави това?
— Подстригвах Зак през последните ми години в селото.
— И сега направо е цъфнал и вързал.
Разсмях се, но все още виждах пред очите си страха върху лицето на Нина, когато спомена за слуховете около Реформатора. Беше ми трудно да примиря спомените си за Зак — моя предпазлив, бдителен близнак, с тази всяваща страх фигура. Да знам, че е отговорен не само за онова, което се беше случило с Кип в контейнера, но и за онези многобройни ужасни неща, за които беше споменала Нина. Най-тежко ми беше да знам, че отговорността за всички тези беди беше отчасти моя. Бих могла да го спра още на мига, си мислех, докато гледах към ножицата. Всички войници на Съвета в Уиндъм нямаше да могат да му помогнат, ако забиех ръждясалата ножица в китките си. Ако имах тази смелост.
Кип се обърна и ме погледна.
— Тази продължителна пауза ме обезсърчава. Сигурна ли си, че няма да развалиш младежката ми хубост?
Засмях се и посегнах към следващия кичур. Беше топъл в ръката ми, задържал топлината от врата му. Подържах го още няколко секунди, преди да започна.
Косата на Кип беше толкова дълга и сплетена, че се наложи да го подстригвам доста време, но накрая върху пода се въргаляше голяма кестенява купчина, а размерът на главата му беше сведен до минимум. Напомняше ми за царевичните ниви непосредствено след жътва.
Въпреки протестите му настоях да подстрижа сама и своята коса, но все пак му позволих да ми помогне с косата отзад. Не бях осъзнала колко е пораснала и след като я отрязах до брадичката, не спрях да тръскам глава, несвикнала с лекотата. Пометохме отрязаната коса и я изхвърлихме през прозореца, изтупахме и кърпата. Застанали на перваза, наблюдавахме как кичурите се носят във въздуха и падат долу на улицата.
Кип не спираше да опипва почти голата си глава.
— Сигурно отнема доста години, нали? Да ти порасне толкова дълга коса.
Опрях се на него.
— Обикновено — да. Но има много неща, които не знаем.
Той повдигна вежди.
— Това е меко казано в моя случай.
— Искам да кажа, че не знаем много неща за контейнерите. Как работят — дали нещата вътре растат. Или пък колко ти е била дълга косата, преди да те вкарат там, и дали са ти я подстригвали някога.
— Знам, знам. — Той продължи да потърква глава. — Знам, че това са само предположения. И че вероятно до нищо няма да доведат. Но не мога да се спра да гадая.
* * *
Имахме намерение да останем само ден-два, колкото да си възстановим малко силите, но Елза не задаваше въпроси, а и изглеждаше благодарна за допълнителната помощ, така че дните си минаваха и около третата седмица вече живеехме в уютен ритъм. Работехме сутрините и вечерите, а следобед се криехме в стаята и така имах възможност да отвързвам ръката си за някой и друг час. На няколко пъти любопитството надделяваше над предпазливостта и оставях ръката си вързана следобед, за да се поразходим из града. След дългата изолация в Хранилището все още се чувствах объркана сред толкова хора. Кип обаче умираше за тълпата. Макар да нямахме пари, лудницата на пазара, ароматът на печени ядки и греяно вино, глъчката го привличаха силно. Така поне за час можехме да си представим, че сме нормални хора, че никой не ни преследва. Макар и да беше Омега град, тук-там се мяркаше по някой Алфа — бирници, войници, пътуващи търговци. В редките случаи, когато забележехме небелязано лице или яркочервената униформа на Съвета, бързо сменяхме посоката, мушвахме се в най-близката алея и по задните улички се прибирахме до дома.
Една сутрин, наближавайки пазарния площад, забелязахме тълпа, събрала се около кладенеца в центъра. На издигната платформа стояха двама войници на Съвета, затова се отдръпнахме и прикрити зад една количка с пъпеши, успяхме да видим какво се случва. Някакъв мъж, може би десетина години по-възрастен от мен, беше вързан за стълб, а един от войниците го налагаше с камшик. Нещастникът викаше при всеки удар, но звукът на самия камшик беше по-ужасен от виковете — свистенето, което разсичаше въздуха, и плющенето, белязващо плътта. Вторият войник стоеше на няколко крачки и четеше на висок глас от лист хартия. Налагаше се да вика, за да надделее над шума и всички наоколо да го чуят.
— За това престъпление — десет удара. Освен това при задържането си по обвинение за незаконно сваляне на информационен плакат на Съвета арестантът Омега бе уличен в липса на регистрация към Съвета за смяна на адреса. За това престъпление — още десет удара и допълнителни пет за неплатени данъци за период от три месеца на новото му местопребиваване.
Войникът приключи прокламацията, но боят продължи. Тълпата не гъкваше, но при всеки удар раменете на хората пред нас потрепваха. Следите от бича по гърба на арестанта се бяха превърнали в кървава маса и не се различаваха една от друга. Поясът на панталоните му беше потъмнял от кръв.
Дръпнах Кип да си ходим, но ударите ни догонваха по пътеката, докато се изнизвахме.
— Ами неговата Алфа? — попита Кип, докато бързешком се изнизвахме към интерната. — Тя със сигурност е почувствала това.
— Предполагам, че на Съвета не му пука — отвърнах. — Това е цена, която са готови да платят — някаква жена, на мили оттук, ще покрещи няколко часа, а нейният брат ще послужи за пример на стотици. А ако Съветът си е свършил добре работата с разделението между близнаците, тя вероятно няма и да разбере какво е причинило тази болка. Няма да навреди на Съвета по никакъв начин.
— Ами ако знаеше, дали Алфа щяха да се опълчат срещу това? Няма ли да са бесни, че собственият им Съвет наранява невинни хора?
Спрях и се обърнах към него.
— Онзи човек, там на стълба, наистина ли мислиш, че е по-малко невинен от близначката си Алфа? Задето е свалил някакъв плакат или задето не може да си плати данъците?
— Не, разбира се. Знам, както и ти, че това са раздути безсмислици. Но ако сега бият хората така, че техните Алфа близнаци да го почувстват, това няма ли да предизвика проблеми в собствения им лагер? Няма ли Алфа да се ядосат?
— Да, ще се ядосат, но не на Съвета. Мисля, че ако разберат какво става, ще се ядосват на Омега близнака си, на така наречения престъпник. Ако поемат линията на Съвета, ще повярват, че той сам си го е причинил. Както смятат, че Омега гладуват, защото са прекалено мързеливи или глупави да се занимават както трябва със земеделие, а не заради данъците или неплодородната земя.
След този случай бяхме много по-внимателни и рискувахме да излизаме от интерната само от време на време, обикновено рано сутрин в пазарни дни, когато можехме да се шмугнем незабелязано сред най-гъстата тълпа. По-лесно обаче бе да си стоим у дома, в затворения свят на двора между стените на Елза, където да се занимаваме с децата и да се опитваме да забравим, че отвъд има град със стълб на позора, покрит с кръв, и войници на Съвета по улиците.
Опознахме всички деца. Луиза, сладкото тригодишно джудже, се привърза много към мен, а малко по-големият Алекс не спираше да ходи по петите на Кип. Алекс беше там от пет години, както ни беше обяснила Елза — още от бебе. Нямаше ръце и по време на хранене седеше в скута на Кип, който му даваше от собствената си паница, като редуваше устите. Главата на Алекс пасваше идеално под брадичката на Кип и се поклащаше в такт, докато Кип дъвчеше. Наблюдавах ги и забелязвах как лицето на приятеля ми беше изгубило гладнишкия си вид, а скулите му бяха загубили онази ъгловатост. Знаех, че и аз съм позагладила косъма, костите ми не стърчаха както преди. Бях станала и по-силна. Дори с вързана ръка, успявах да окача и най-големите котли над огъня без чужда помощ или да разнасям бебоците на хълбок дълго време, когато искаха да се гушкат.
Не бях мислила много за деца. Повечето Омега не мислеха — какъв беше смисълът? Най-много, можеше да се надяваш някой ден да се грижиш за Омега дете, което си търси дом. Откакто ме белязаха, бях свикнала с подвикванията от малцината Алфа, които минаваха през селището — пресъхнал кладенец, изрод, чудовище. Сега, докато гледах Кип с Алекс или как малката Луиза протяга ръчички без длани към мен, когато и да минех покрай нея, нарицателното пресъхнал кладенец ми се струваше по-болезнено от всяка друга обида, с която ме бяха наричали. Беше лесно да се уверя, че не сме изроди или чудовища. Добрината на Елза и Нина, находчивостта на децата, когато се справяха с препятствията, идващи от собствените им тела, бяха достатъчни доказателства. Но не можех да споря с пресъхналия кладенец. Каквито и различни деформации да носеха Омега, имаше нещо, което всички споделяхме — безплодието. Пресъхнал кладенец.
Въпросите относно острова се оказаха още един пресъхнал кладенец. След няколко седмици в интерната направих опит да разпитам Елза и Нина за съпротивата. Бяхме в кухнята, всички котли бяха измити и се наслаждавахме на кратко затишие преди приготовленията за обяд. Елза стоеше до прозореца и наблюдаваше играта на Кип с децата на двора, а Нина и аз седяхме на пейката. Задявахме се с Нина за младия продавач на вино на пазара, който флиртуваше с нея от няколко седмици. Нина отричаше, но всъщност биеше на очи, че напоследък все изявяваше желание да пазарува по-раничко и обличаше най-хубавата си рокля.
— И откъде е този твой любовник? — попитах аз.
— Не ми е любовник — сопна се тя и ме шляпна по крака. — Но е някъде от крайбрежието — по̀ на север.
— И как е стигнал дотук?
Тя вдигна рамене.
— Знаеш как е. По крайбрежието е по-тежко — чести набези на Съвета, закрити селища.
Елза се извърна от прозореца и заговори малко по-бързо от обичайното:
— Добрата новина за всички ни е, че е дошъл тук, каква е причината — няма значение. Нина се оплаква по-малко от работата, когато е в добро настроение.
Поколебах се.
— А тези набези по крайбрежието — заради острова ли са?
Нина, изчервена допреди малко, изведнъж пребледня. Изправи се, като бутна една кошница с лук от пейката, и дори не спря да я вдигне, а излетя от кухнята.
Елза заговори толкова тихо, че едва я чувах заради глъчката на двора.
— Тук отглеждаме деца. Внимавай какво говориш.
Коленичих да събера разпиляния лук, отбягвайки погледа на Елза.
— Но знаеш нещо за острова? Какво си чувала?
Тя поклати глава.
— Съпругът ми все задаваше въпроси, Алис.
— Не си ми казвала как е умрял.
Тя не отговори.
— Моля те. Кажи ми какво знаеш за острова.
— Достатъчно, за да знам, че е опасно. — Тя клекна до мен и ми помогна за лука. — Дори да говориш за него. Вече изгубих съпруга си. Не поемам отново такива рискове — не и когато имам Нина и децата, за които да се тревожа.
Тя остана до мен, докато не върнахме и последната глава лук в кошницата. Не изглеждаше ядосана, но повече не каза и дума по въпроса, а Нина направо ме избягваше три дни след това.
* * *
Всяка вечер в стаята ни Кип и аз не спирахме да спорим кога да си тръгнем. Знаех, че би ми харесало да остана, и разбирах изкушението — в Ню Хобарт, в интерната, се бяхме натъкнали на нещо, което много наподобяваше нормален живот. Но в сънищата и виденията ми все още надделяваха две неща — островът и Изповедничката. Колкото и да жадувах да се потопя в работното ежедневие на интерната, островът все още ме призоваваше, по-силно от всякога, още повече като знаех, че сме само на няколко седмици от брега. Все още усещах и Изповедничката, която ме издирваше, съзнанието й, което тършуваше из пластовете на нощта в търсене на собствената ми особа. В сънищата ми тя протягаше ръка, а тайните ми падаха в дланта й почти без съпротива, като презрели малини. Когато се будех, Кип ми казваше, че по цяла нощ покривам лице с длани, като дете, което иска да се скрие.
Не понасях мисълта, че ще я доведа тук, на това място. При Елза, при Нина, при децата.
— Не можем да останем — казах на Кип за стотен път, докато отново спорехме по същата тема.
— Можем да обясним на Елза и Нина за ръката ти. Те ще разберат. Няма да кажат на никого.
— Не е това. Вярвам им. Друго е. — Не знаех как да обясня усещането. Беше като примка, която бавно се затяга. Напомняше ми за чувството през онези последни няколко месеца в селото, когато очаквах Зак да ме разкрие; или за онзи луд момент, когато с Кип открадвахме конете и после се озовахме в капана на свиващия се обръч от факли. Нещо около нас се затваряше.
Когато се опитах да обясня чувството, той само вдигна рамене.
— Не мога да споря с теб, като започнеш с ясновидските си истории. Това ти е козът. Но щеше да е от полза да си по-конкретна.
— Ще ми се да можех да бъда. Но чувството е неуловимо — сякаш всичко е твърде хубаво, за да продължи дълго.
— Може да сме го заслужили. Може би е ред и ние да получим веднъж нещо хубаво.
— Откога хората получават онова, което заслужават? — Замълчах, искаше ми се да не бях го казала така ядосано. — Извинявай. Не мога да се сдържам. Просто имам лоши предчувствия.
— Е, аз пък имам добри предчувствия. И знаеш ли откъде идват? От това, че ям по три пъти на ден и не спя под пънове.
Разбирах какво има предвид. Но знаех, че в крайна сметка той ще е причината да си тръгнем. Тук нямаше да получим отговори за миналото му. А имаше и други — онези носещи се в течност лица, които все още ме навестяваха в сънищата. Не ги ли предавах, като се отпусках в комфорта на този нов живот, докато те чакаха безмълвни зад стъклата на контейнерите?
Пробвах се отново.
— Чу какво каза Нина за Реформатора. А ние с теб знаем повече от всички за онова, което прави Зак.
— И защо си толкова сигурна, че ще си в състояние да го спреш, ако все пак успеем някак да се доберем до острова?
Разбирах доводите му. За мен островът си оставаше ярка реалност. Виждах го всяка нощ. Познавах точната форма на силуета му на фона на зазоряващото се небе и през мъглата в дъждовни вечери. Познавах текстурата на черните камъни, които разсичаха водата в основата на скалите. И най-важното — знаех какво имаше на острова — алтернатива. Съпротивата на Омега. Място, където нямаше повече да бягаме и да се крием. Виждах обаче, че за Кип островът беше абстрактен и неясен, особено в сравнение с конкретната реалност на ежедневието ни при Елза.
Така и не можехме да решим спора. И въпреки неприятното ми усещане, бях щастлива, когато ме разубеждаваше, защото имах извинение да остана още малко. Само още един ден, си казвах всяка вечер. Нощем, сгушена до Кип в малкото легло, правех всичко възможно да игнорирам образите, които населяваха периферията на сънищата ми. Най-вече се опитвах да не обръщам внимание на усещането за търсенията на Изповедничката, все така проникващи и неизбежни, като звън в ушите ми.
В крайна сметка Елза реши спора вместо нас, като един следобед влетя в стаята ни с торба в ръката. Седях на леглото с отвързана ръка и се хвърлих под завивките, за да се покрия, но Елза нетърпеливо махна с ръка.
— Въобще не си губи времето с това. Мислиш, че не разбирам защо клечка като теб има такава издутина на корема ли? А си толкова непохватна с една ръка. Не че той е много по-сръчен — рече тя и замахна към Кип.
Оставих одеялото да се свлече.
— И защо не каза нищо тогава?
— Понеже идеята ви хич не е лоша. За децата — не можем да си позволим да ги оставим да се изпуснат, че тук има ясновидец. Не че е такава рядкост, но знаеш как са хората, дори Омега, като стане дума за ясновидци.
Аз кимнах, докато си припомнях съседите в селището.
— А и номерът би минал добре на улицата, при пръв поглед — добави Елза.
Затворих очи.
— Съжалявам, че не ти казахме истината.
Елза отново подмина изказването ми.
— Хубав навик сте си изградили да си пазите тайните. Добре се справихте тук. Надявах се, че ще можете да останете малко по-дълго. Но трябва да тръгвате още преди да се е свечерило. — Още докато говореше, натъпкваше одеялото на Кип в торбата.
Той се изправи.
— Какво е станало?
— Войници на Съвета, днес, на пазара. Нищо необичайно. Но са били повече този път, а се говори, че ще поставят наблюдение върху града. Че строят портали. Казали са на кмета ни, че всичко е за наша защита. — Тя се изсмя. — Изглежда, внезапно е възникнал проблем с бандитите, а Алфа така са се загрижили за нас, че сами ще ни пазят.
— Кога ще затворят града? — попитах аз.
Тя вдигна рамене.
— Не знам. Вече са поставили охрана по главните пътища, но няма да успеят толкова бързо със стената. Дотогава ще се опитат да обградят града с патрули — зависи колко войници са докарали.
Изправих се.
— Сигурно са стотици. Опитват се да опашат града. Трябваше да съм се сетила.
Елза кимна.
— Това каза хлебарят — в покрайнините вече патрулират, а останалите изграждат стената. И това не е всичко. — Тя извади смачкан лист хартия от джоба на престилката си и ми го подаде. Кип надничаше над рамото ми, докато изглаждах листа на леглото и видях как оттам ме гледат собственото ми лице и неговото. Под рисунките с големи букви се мъдреше: ИЗДИРВАТ СЕ КОНЕКРАДЦИ. Двама бандити — жена ясновидец, мъж с липсваща лява ръка, виновни за среднощен набег над незащитено село на Алфа. Ако ги забележите, незабавно докладвайте на властите на Съвета. Предлага се солидна награда.
Елза изсумтя.
— Удивително, нали — колко добре са ви докарали само от показанията на неколцина селяни, които са зърнали конекрадците в тъмното.
Вдигнах очи към нея.
— Съжалявам, че ви докарахме неприятности. На Ню Хобарт.
Тя грабна отново листа хартия, смачка го и го натика в престилката си.
— Хич не се ласкайте. Това се случва навсякъде, Алфа вземат контрола над селищата, дори над такива големи Омега градове като нашия. Превръщат ги в гета. Така или иначе, все някога щеше да се случи.
— И не се изкуши да ни предадеш? — попита Кип.
Елза отново се засмя.
— Да ви кажа честно, наградата не ми трябва. Ако има нещо, за което Алфа с радост си дават парите, това е, за да се отърват от Омега децата си. Ние ще се оправим, не ни мислете.
— А това с конете — обадих се аз — не е каквото изглежда.
Тя изшътка.
— Мислите ли, че ви прибрах, защото ми трябваха още двама прегладнели, едноръки помощници в кухнята? Слушайте сега. Веднъж, преди години, изгубихме няколко деца. Нина все още не работеше тук. Една вечер дойдоха някакви хора с мечове. Не носеха униформи, но живота си залагам, че бяха войници на Съвета. Взеха пет деца. Три бебета и две доста по-големи. — Чух как Кип си пое дъх, докато Елза продължаваше да говори. — Единственото, което успях да разбера за тях, беше, когато три от семействата им дойдоха след около две седмици, готови да ми извият врата, задето Алфа децата им са умрели внезапно, и трите — в поредни дни. — Аз се сетих за черепите в пещерата, когато избягахме от Уиндъм. Елза продължи: — Не знам какво са сторили на тези деца, нито какво се е случило с другите две, които взеха. Но знам, че има много причини да се налага да бягаш от Алфа, а тези причини нямат нищо общо с краденето на коне. — Тя подаде торбата на Кип. — Тук има достатъчно храна за няколко дни, както и вода. Одеяло, нож и някои други неща, които може да са ви от полза. Трябва да се придържате към малките пътища, които може да не са успели все още да покрият. Ще е по-сигурно да се разделите, но знам, че няма да го направите. И, Алис, трябва пак да си скриеш ръката.
Пъхнах ръката си под пуловера, но избутах Кип, когато понечи да ми помогне да се овържа.
— Не, ще ми се наложи да тичам или да се бия, затова ще трябва да мога да я движа.
— Дали да не почакаме да се стъмни? — попита Кип.
Поклатих глава в същия момент, в който Елза заговори.
— Не, тръгвайте веднага, преди да се появят и други и преди да затворят града. Тръгнете към южния край, далеч от пазара. Аз сега се връщам там. Събира се тълпа, хората не са доволни от ставащото. Не можем да се бием с войниците, не сме толкова глупави, но ще се съберем, а по залез-слънце ще тръгнем на поход, ще вдигнем малко шумотевица. Това ще е достатъчно, за да привлечем малко войници в нашата посока. По залез — помнете това. А сега тръгвайте. — Посочи ни прозореца, но не можех да тръгна, без да попитам още веднъж:
— Знаеш ли нещо за острова?
Тя поклати глава, но този път не избегна погледа ми.
— Само слуховете — вероятно същото, което сте чували и вие. Дори не знам дали е истина. Но за ваше добро се надявам, че е. Начинът, по който Съветът се отнася към нас сега… просто не го разбирам. Никой не го разбира. Излиза, че бежанските лагери не са достатъчни. Не може да продължава така.
Стиснах й ръката, преди да се обърна. Беше загрубяла от толкова години търкане на котлета, размахване на метли и вдигане на спящи деца.
— Ще се сбогуваш ли с Нина и децата от наше име? Особено с Алекс? — попита Кип.
Елза кимна. Кип се поколеба на прозореца, където аз вече клечах на перваза.
— Хайде — окуражих го. — Попитай я.
Той се обърна към нея.
— Не ме разпознаваш, нали? От петте деца, които са били взети?
Елза протегна ръка и я задържа за малко на бузата му.
— Съжалявам.
Той се извърна и се покатери на перваза до мен.
— Не можем дори да изразим колко сме ти благодарни, Елза — казах.
Тя се ухили.
— Тогава за какво още ми висите тук? Изчезвайте, и двамата.