Франческа Хейг
Огненото слово (15)

Глава 15

След новините от Елза и припряното ни заминаване, бяхме изненадани да видим, че Ню Хобарт е почти непроменен. Наистина, откъм пазара се чуваше гълчавата на събираща се тълпа и по някой друг вик. Много хора се насочваха натам, толкова, че даже се чувствахме леко изложени на показ, като им се пречкаме на пътя. Но имаше и други, тръгнали по обичайните си задачи. По едно време подскочих, заради силно изпукване някъде отгоре, вдигнах очи и видях някакъв човек, който просто изтръскваше мокър чаршаф от балкон с проснато пране.

Кип носеше торбата и въпреки че не искахме да се разделяме, се разбрахме да вървим на разстояние от двайсет ярда един от друг, за да не изглежда поне на пръв поглед, че сме заедно. Придържахме се към алеите, избягвахме главните улици и тълпите им. Подминахме и няколко от плакатите с ликовете ни. Всеки път, след като се оглеждах дали сме сами, ги откъсвах и ги мушках в торбата. Глъчката от пазара в северния край се усилваше, макар че се движехме в противоположна посока. Съсредоточих се в това да различавам стъпките на Кип зад себе си от шума на града.

Първите войници на Съвета, които видяхме, бяха на коне и изглеждаха нелепо по тесните улици. Копитата върху паветата съобщиха за тях много преди да се появят, а ние се покрихме в един вход, докато минаха покрай нас и стигнаха до края на пресечката. След това започнахме да се движим по-предпазливо, спускахме се бавно през улиците, докато дори шумът от пазара, в другия край на града, вече не стигаше до нас.

Когато стигнахме до покрайнините и видяхме колко много войници има там, ме споходи мрачното усещане за нещо познато. Инстинктът, който ме тровеше седмици наред за това, че нещо се затяга около нас, сега придобиваше реално измерение. От скривалището си зад едно тисово дърво в малка странична уличка виждах патрулите, на групи от по четирима, които минаваха през няколко минути, обикаляйки опустелия градски периметър. От време на време изникваха и конници, които препускаха толкова бързо, че на местните жители им се налагаше да отскачат встрани, докато конете минаваха по криволичещите улички. На главния път на юг войниците вече бяха вдигнали порта, а до нея се виждаше наченатата стена. Явно градежът беше започнал още на зазоряване или дори предната вечер, предвид размерите на забитите в земята стълбове. До новата порта на града пристигаха каруци, натоварени с още трупи. На Омега все още се разрешаваше да минават оттам, но само след щателна проверка от стражите.

— По-лошо е, отколкото предполагаше Елза. — Кип ме беше настигнал вече. Пое тежко въздух, докато надничаше над рамото ми. — Да знаеш някоя тайна река или скрит тунел някъде наоколо?

Извъртях очи.

Повече от час се опитвахме да стигнем до края на града, но в края на всяка алея се сблъсквахме с едно и също — патрулиращи войници и трясък на чукове — поставяха стълбовете за стената.

Беше късен следобед, когато се върнахме на мястото, от което наблюдавахме главната порта в началото.

— Да се разделим и да се пробваме да ги измамим? — Още докато го изричах, и двамата бяхме наясно, че предложението ми е безсмислено.

— Някак си не ми се струва, че си усложняват така живота само за да можеш да ги измамиш с фалшиво име и нова прическа.

— Знам. — Задъвках долната си устна. — Да се опитаме да изтичаме?

Той поклати глава.

— Дори да минем покрай патрула, е прекалено открито — сигурно има почти миля до онези гори. — Посочи към гъстата гора по-навътре в долината. — Със сигурност ще ни видят. Освен да се върнем при Елза?

— И какво, да ги изчакаме да довършат стената? Да ги изчакаме да тръгнат да ни търсят, къща по къща?

Под нас, в най-южната точка на простиращата се вече стена, се чу грохотът от разтоварването и на последните трупи от каруцата. Наблюдавахме как отново впрягат четирите коня и бавно я изтеглят към портата, а оттам — към гората. Дори от това разстояние дочувахме непрестанните удари на брадвите, като нестихващи аплодисменти.

Кип ме сръчка.

— Виж каруцата.

— Нали не замисляш още някое конекрадско приключение? Първия път си беше достатъчно зле.

— Не конете — отвърна той. — Каруците. Гледай.

Пътят между гората и Ню Хобарт беше съзвездие от каруци. Идващите към града бяха натоварени с нарязани дървета, а другите се връщаха празни. А отпред седеше само по един войник.

Долазихме толкова близо до растящата стена, колкото посмяхме, но достатъчно — когато минаваше поредният патрул, чувахме сблъсъка на широките саби с катарамите на ботушите им при всяка стъпка. Бяхме се покрили между две грамадни празни касетки, които воняха на гнили зеленчуци. Надничахме между процепите и видяхме как разтоварват една съвсем наскоро пристигнала каруца. Минаха десет минути да я разтоварят почти изцяло. Четирима войници сваляха трупите от каруцата и ги мятаха шумно на големи купчини, от които пък други мъже ги отнасяха до стената. На някои места стената представляваше само ограда от преплетени груби клони, другаде обаче бе стабилно изградена и там стълбовете потъваха дълбоко в земята. А през цялото време патрулите не спираха да сноват, едни пеша, други на коне, само на минути едни от други.

Не се наложи да чакаме дълго до залеза, но стомахът ми се свиваше с всяка изминала минута, докато наблюдавахме как стената приема ясна форма под нас. От време на време си говорехме шепнешком. В един момент Кип издърпа един от плакатите, натикани в торбата, и го опъна на паветата.

— Конекрадци. Стига бе!

Вдигнах рамене.

— Ти какво предпочиташ?

— Ами не знам. Само че… след всичко, което направихме, те слагат само това на плаката.

— А какво очакваше да сложат? „Бегълци от Хранилището и от свръхтайните ни контейнери“?

Тъкмо се канеше да сгъне плаката, когато се спря.

— Освен ако не знаят нещо… за мен… преди контейнерите. — Вече клечахме един до друг и той ме сграбчи за коляното. — Кой съм бил.

— Конекрадец?

Гласът му набираше скорост в преследване на мислите.

— И затова са ме вкарали в контейнера.

— Не мислиш ли, че трябва да е нещо повече? Конекрадци хващат много често, но не съм видяла да ги откарват в тайни експериментални лаборатории.

— Това би обяснило язденето.

Разсмях се, но веднага си наложих да млъкна.

— Не беше чак толкова добър в язденето.

Той върна плаката в торбата.

— Само казвам, че може да има нещо в тази работа.

Наблюдавах го как непохватно затяга шнура.

— Виж. Не те обвинявам, че искаш да разбереш нещо за миналото си. Само че тук не забелязвам голямата улика, която ти се иска да има. Както виждаш, и мен са ме изтипосали като конекрадец.

Той примирено кимна, върна ми торбата и отново потъна в мълчание.

Небето на изток пожълтя. От края на гората на юг все още се чуваше звън от брадви, припламнаха и първите запалени факли.

Стана бързо. Глъчката от пазара не стигаше до този край на града, но внезапно от изток долетяха униформени конници, спряха при портата, размениха няколко думи със стражите и препуснаха нанякъде, последвани от други, които се метнаха бързо на конете. Разнесоха се викове — вълна от звук и заповеди, която плъзна по протежение на цялата стена — на изток и на запад от главната южна порта. След минути войниците оредяха. Патрулите продължиха по същия маршрут, но вече бяха по-малко, а много от хората, които разтоварваха каруците, и работниците по строежа се понесоха по главната улица към централната част на града. Настана пълно мъртвило — нито звук, нито движение. Ръка за ръка, с Кип се промъкнахме към края на улицата, до място, където стената изтъняваше до купчина трупи и където бе спряла каруца, а конете, с лице към портата, стояха на стотина ярда вляво. Вече се стъмваше бързо. На места по стената бяха запалени факли. От мижавото прикритие на един вход видяхме как от лявата ни страна водачът тръгна към четирите коня, които бяха впрегнати в каруцата. Беше с гръб към нас. Изпънах лявата си ръка от скривалището й обратно в ръкава.

— Сигурна ли си? — разтревожи се Кип.

— Ако ни видят да тичаме към каруцата, къде се намира ръката ми, няма да има никакво значение. По-важно е да мога да се движа бързо.

Бяхме само на крачка от откритото пространство към празната каруца, когато го издърпах обратно и едва не го метнах върху себе си.

— Какво има? — освободи се той, надничайки през входа, където бяхме приклекнали.

— Чакай — прошепнах. И тогава, от лявата ни страна, от посока на главната порта, се чуха стъпките на патрул. Бяха близо, може би на трийсетина крачки, но очите ми не се отделяха от каруцата. Тя не помръдваше. Чух как водачът ругае и метален удар, докато се оправяше с хамута. Единият кон запротестира, пръхтейки. Каруцарят отстъпи назад и го видяхме как се качва на колата, поздравявайки мимоходом патрула, който го подмина. Каруцата потегли. Но патрулът още не беше отминал нас, беше едва на нашето ниво. Не бях осъзнала, че сдържам дъха си, докато не чух как Кип изпуска своя с потрепване. Патрулът вече беше на петнайсет крачки от нас, отдясно, каруцата пък се отдалечаваше вляво с всеки изминал миг. Кип се обърна към мен с въпросително повдигнати вежди. Не казах нищо, само кимнах.

Тичахме, ниско приведени, докато пресичахме пътя в преследване на отдалечаващата се кола. Беше доста пред нас и напредваше нестабилно, но бързо. Докато се отдалечавахме от прикритието си, бяхме много уязвими, а същевременно ни се струваше, че не се доближаваме до целта. Патрулът сигурно ще се обърне, помислих си аз, или пък друг ще се появи иззад ъгъла, или пък стражите на портата ще забележат щурането и движението. Вече изоставахме, а каруцата се отдалечаваше все повече.

Направих опит да погледна назад и да видя дали не е време да се откажем и дали патрулът не ни е видял. Обърнах се и се препънах. Коляното и дланите ми се удариха силно в земята, а аз се зачудих кога ще се чуе вече, че са ни видели.

Само че Кип ме сграбчи за ръката и ме вдигна.

— Няма да получим друга възможност — изсъска и ме повлече за ръка, хуквайки отново след колата.

Така и не се чуха викове от страна на стражите. Не знам дали каруцата забави ход за малко, когато наближи завоя за портата, или пък ръката на Кип в моята ми даде един последен тласък, но както спринтирахме, задната част на каруцата някак се приближи. Виждах дори потните петна под мишниците на водача, които почти се срещаха в средата на леко извития му гръб. Можех да различа и грубата тъкан на зеблото, което покриваше дъното на колата. А след това вече скачахме вътре и се покривахме с него. Чу се звук — от разпиляването на дребни дървени парчета, изпаднали от зеблото, и аз пак се приготвих за викове, че са ни разкрили. Но около нас се вдигаше достатъчно шум — скърцане, тропот на копита, непрестанното наместване на каруцаря и подвикването към конете. През зеблото различавах неясните форми на минаващите над каруцата пламъци, докато се друсахме покрай факлите, поставени на определени места по дължината на стената.

Вече определено забавяхме ход, доближавайки портата, а аз се опитвах да застопоря тялото си в пълен покой и силно притисках лице в дъсчения под. Чувах дишането на Кип, а всеки мой дъх ми се струваше гръмовен. Но каруцата дори не спря, само се размениха поредните поздрави.

— Изчезвам оттук, преди да ми е пораснала втора глава — извика каруцарят. Някой се изсмя, а вибрациите на колелата се промениха, след като напуснахме павираните улици на Ню Хобарт и се заклатушкахме по набраздения от каруците кален път към гората.

Не си бях представяла колко болезнено ще се окаже това пътуване. Каруцата се друсаше по коловозите на пътя, а на места направо подскачах, удряйки кости в дървените ритли. Ожулените ми ръце и коляното пареха, но най-големият ми ужас беше зеблото да не се свлече и да издаде присъствието ни на водача или на наблюдателния пазач при портала. Не смеех дори да махна няколкото съчки, които се забиваха в тялото ми при всяко разтрисане.

След петминутно мудно придвижване екотът на брадвите се усили, известявайки наближаването на гората. Пътят стана още по-неравен, размяташе ни още по-безмилостно, а взирайки се през зеблото, забелязах, че мракът се сгъстява. Гласовете, както и ударите на брадвите се чуваха все по-ясно, а нощната тъма се възпламени от множеството факли, които ясно прозираха през платното. Кип явно разбираше и когато протегнах ръка към него, той я пое и ме стисна силно два пъти. На третия се раздвижихме едновременно, надигнахме се на колене и се спуснахме тежко от задния край на каруцата. Падането беше кратко, но земята беше осеяна с дупки и неясно дали падаме или се влачим, прикляквахме зад колата по тесния път, водещ навътре в гората. За миг замръзнахме на място, но каруцата не спря, пред нас виждахме гърба на нищо неподозиращия каруцар, очертан от приближаващата ярка светлина.

За момент всичко ми изглеждаше много познато. После осъзнах, че гледката провокира в мен по-малка версия на самия взрив, какъвто го бях виждала толкова пъти. Пламъците, ревът, звукът от падащи дървета. Но това сега беше безкрайно миниатюрна версия на взрива. Вместо суровата пелена от огън тук виждах куп факли. Брадвите в ръцете на стотици войници се надигаха и падаха пред пламъците, наподобяващи на кошмарна машина.

Огледахме се за миг, преди да се стрелнем, почти пълзешком, към гъстите храсти. Кип носеше торбата, която бях изпуснала, докато слизахме. Останахме приведени, но в хаотичната симфония от удари на брадви, падащи дървета и викове поне не се притеснявахме за шума, който вдигахме, и забързано се движехме напред из храсталака и прескачахме паднали клони. Водех, но единствената ми мисъл беше да се отдалечим възможно най-много от войниците, от шума и от пламъците. След около десетина минути промъкване звуците и светлината отслабнаха и чак тогава забавих крачка и се опитах да разбера по усет местонахождението ни. Нямахме друг избор, освен да спрем — и гората, и нощта ставаха все по-дълбоки. Далеч от адския блясък на факлите не се виждаше каквото и да било.

Стояхме един до друг, без да продумваме, наострили уши за глъч от преследване отвъд запъхтяното ни дишане. Най-сетне Кип прошепна:

— Нищо?

Кимнах, но бързо се сетих, че не може да ме види в тъмното.

— Нищо. Не усещам и хайка след нас.

Той издиша пресекливо.

— Знаеш ли накъде трябва да вървим? Не че ми пука, стига да се отдалечим оттук колкото е възможно повече.

— Мисля, че трябва да се върнем.

Той се разсмя.

— Да бе. Понеже няма по-хубава перспектива за весело изкарване от няколкостотин врагове с брадви.

— Не, говоря сериозно.

Той изсумтя.

— Дали да не спомена пак аргумента с брадвите? Както и пламтящите факли, което вече сме го правили, когато взехме конете.

— Точно това ми е на ума — факлите.

Той въздъхна. Чух как седна на някакъв пън.

— Моля те, кажи ми, че това е само и единствено ясновидство, а не просто лоша идея.

Опипом си проправих път до пъна и седнах до него.

— Не винаги е ясно кое какво е. Носиш ли още торбата?

Чух как я подритва към мен. Отворих я и цяла минута не се обадих, докато тършувах вътре. Сред гънките на одеялото напипах комат хляб, манерка с вода и нож в кания. Най-после намерих малка кутийка, увита в промазана хартия, която тракаше, щом я разтръсках.

— Кога последно валя? Преди седмици, нали?

— Сега за времето ли искаш да си говорим?

— Слушай — започнах аз спокойно. — Трябва да запалим пожар. Да изгорим гората.

— Не, не трябва. Трябва да се разкараме възможно най-далеч и възможно най-бързо. Направо извадихме късмет, че стигнахме чак дотук. И ако сега започнем да палим разни работи, ще разберат, че тук има някой. Ще ни погнат.

— Затова трябва да се върнем при войниците. Трябва да запалим огъня там, така че да си помислят, че е от собствените им факли.

— Ама ние току-що се измъкнахме от града. Защо да си търсим белята?

— Защото не става дума само за нас. Чу какво каза Елза — ще ги затворят всички вътре. Ще ги притиснат още повече. Ще проверяват всяка регистрация. Това ще е затвор, а не град.

— Мислиш, че за регистрациите си заслужава да си рискуваме живота? Това е само начин да следят нещата.

— Не бъди наивен. Какво мислиш, че следят? Хора като мен, с могъщи близнаци, че да могат да ни затварят. Хора като децата на Елза, които възприемат като обекти за еднократна употреба, за експерименти. Хора, които натикват в контейнери, като теб. Не схващаш ли?

Едва различавах лицето му в гъстия мрак. Чаках, заслушана в собственото си дишане, което постепенно се успокояваше след препускането.

— Почти краят на лятото е — отвърна той най-сетне. — Беше сухо, но не чак да предизвика пожари.

— Знам. А може и да не се получи. В най-лошия случай, ще ги разсеем, ще ги забавим. В най-добрия — може да предизвикаме сериозно отлагане на плановете. Ще се отървем от чудесния удобен дървен ресурс, ще застопорим строежа на стената. А може да дадем възможност и на други да се измъкнат от града.

— В най-лошия случай, Кас, ще ни хванат. Аз съм най-зле — ще ме върнат в контейнера, а теб пак ще те заключат. Ето това е най-лошият вариант.

Изправих се.

— Не, не е. Не ме разбирай погрешно — не планирам да ни хванат. А знаеш, че не искам да ти се случи нищо. Но не става въпрос само за нас двамата. Още не знаем всичко, което Съветът е планирал да направи на Омега, но знаем, че няма да е хубаво. А затварянето на Ню Хобарт е още една крачка в тази посока.

Дълго време единственият шум, който достигаше до нас, беше далечната какофония на брадвите. Кип се беше навел ниско, подпрял брадичка в шепата си. Най-сетне вдигна очи към мен:

— Не те ли е страх?

— Разбира се, че ме е страх.

Той разрови с крак изсъхналата шума и клонките по земята под себе си.

— И ще трябва да запалим пожар ей там?

— Ако не го направим, ще разберат, че не е злополука. Ако вятърът духа насам, в обратна посока на Ню Хобарт, и не се върнем в началото на гората, огънят няма и да стигне до дървосекачите, няма да ги забави, нито ще изгори вече готовите трупи.

— Това ми беше следващият въпрос. Няма ли опасност да изгорим града погрешка?

Поклатих глава.

— Не и ако вятърът не смени посоката си.

Той се изправи, преметна торбата през рамо и тръгна обратно в посоката, от която дойдохме. След няколко крачки се обърна към мен.

— Този път ти ще носиш торбата.