Франческа Хейг
Огненото слово (32)

Глава 32

Може да бяха минали секунди, преди да пристигне Зак, а може да бяха минути. Чух шумове, не отдолу, а отстрани на силоза — бягащи стъпки, отключване на метална врата. Сигурно трябваше да съм стъписана от присъствието му след толкова време, но това никога не можеше да ми се случи. Отсъствието му беше нещото, което усещах като странно.

Изглеждаше обаче променен — по-възрастен и отслабнал, очите му — неспокойни от непрекъснатото стрелкане. Първо погледна през парапета долу, където лежеше Кип. После дойде и се надвеси над мен. Не спираше да хвърля погледи от Изповедничката към мен и обратно. Ръцете и устните му не се спираха, ъгловатите пръсти потрепваха, сякаш обработваха някаква сложна задача. Ръката му периодично притискаше мястото, където ме беше пронизал ножът.

Не помръднах. Там, където лицето ми се допираше до пода, металът започна бавно да се сгрява. Лежах неподвижно, почти като Изповедничката. В главата ми отново нахлу споменът за момента, в който за пръв път видях Кип, за лицето му, което плавно изплува пред мен през стъклото на контейнера. Да се поместя сега, да разбия симетрията с близначката му, би означавало да се отдалеча с една крачка от този миг. И да прекрача в свят, където него го няма.

— Ставай. — Гласът на Зак не се беше променил, макар да отекваше странно в кръглата зала.

— Не. — Затворих очи. Вратата на силоза се отвори, чуха се викове и стъпки. — Там долу са твоите хора, без съмнение. Нека ме влачат, ако искат. Няма да мръдна.

— Наближават, глупачке. Трябва да се махнеш.

Това ме накара да вдигна очи.

— За какво говориш?

— Ако разберат, че си замесена, това ще е краят за мен. Дори да те затворя собственоръчно, ще се докопат до теб или директно ще се отърват от мен. Ти съсипа всичко. Тя беше най-силното ни оръжие. — Той посочи към тялото на Изповедничката. — Ако свържат смъртта й с мен, и с двама ни е свършено.

— Сега вече няма значение — отвърнах аз. — Не и за мен.

— Не схващаш. — Шумовете се приближаваха. Войниците вече бяха на стълбите. — Ако изчезнеш, мога да обвиня него за всичко. Мога да го измисля — ще им кажа, че това просто е нейният близнак, който е откачил и е дошъл да си отмъщава. Двамата не сте били виждани заедно от острова. Но трябва да тръгнеш веднага. — Порови в колана си и ми натика малка кожена връв с два ключа на нея. — Вземи ги. Излез оттам, откъдето влязох аз — големият ключ ще те отведе на пътеката между двата силоза. По-малкият е за червената врата, към личния ми кабинет в съседния силоз. Слез при основата, а после използвай същия ключ да отвориш външната врата. Неохраняема е. Ще се измъкнеш за минути. Никога няма да разберат, че си била тук.

Изправих се и го погледнах.

— Можеш да дойдеш с мен. Да се махнеш от всичко това.

— Защо? — Не бях сигурна дали пита защо предлагам това, или защо трябва да приеме. Но преди да успея да отговоря, той отново поклати глава. — Не мога. Вече всичко отиде твърде далеч. Има неща, които се налага да свърша.

Ръката му трепереше така силно, че сега вече изпусна и предлаганите ключове. Наблюдавах как падат на пода, между мен и тялото на Изповедничката. Чу се пореден вик отдолу, а стъпките неотклонно се приближаваха по стоманените стъпала. Всичко ми изглеждаше някак забавено, сякаш падането на Кип беше изкривило времето веднъж завинаги.

— Моля те. — Думите се изстреляха заедно с въздишката на Зак, по-скоро сурови звуци, отколкото слова.

Погледнах го отново, докато вдигах ключовете.

— Не го правя заради теб.

— По-бързо. — Извика достатъчно високо, за да го чуят войниците на стълбите, но всъщност се обръщаше към мен.

Изправих се. Знаех, че ако погледна надолу и отново видя тялото на Кип, няма да мога да спра да го гледам. Затова побягнах, повече от гледката, сгърчена в основата на силоза, отколкото от виковете на войниците, които вече приближаваха.

Затворих вратата след себе си. Всичко беше така, както го описа Зак — тясната стоманена пътечка между двата силоза; червената врата; неговите покои, заели горните етажи на силоза, плюшените килими в странно несъответствие с характерните за работен цех голи стени. Спираловидното стълбище, същото като в съседния силоз, но тук — извисяващо се насред празното пространство — бетонна куха тръба под стаите при върха, осветена слабо от Електрически лампи. В основата — външната врата, която ме пусна на свобода. На стотина крачки вляво от мен, където в мрака се извисяваше по-големият силоз, чувах гласове, дори познатите шумове на коне. Но аз бях скрита от силоза, от който излязох. Заключих вратата зад себе си, наблюдавайки ръката си, която завърташе ключа с изумление — че все още мога да функционирам, че все още се движа след това, което се случи. Докато вървях нагоре по клисурата, надалеч от силозите, бях изненадана от дишането, от стъпките, които свличаха камъчета с всяка крачка. От това, че тялото ми все още е в състояние да действа както обикновено.

Чух, че отзад бързо приближават конници, и ускорих крачка — тялото ми реагираше дори когато вцепененият ми мозък не можеше. Все още бях на миля от мястото на срещата. А дори и да можех да стигна дотам, не можех да рискувам да заведа войниците до Пайпър и Зои. Внезапно се гмурнах встрани от пътя, през шубраците, които изподраха кожата ми, после отново се изправих, скрита сред високата трева. Но конниците ме последваха в канавката. Преди да успея да се скрия по-добре, вече бяха върху ми. И тогава, също както преди години, се озовах върху нечие седло.

— Тъкмо крадяхме конете, когато в базата се вдигна тревога — извика Зои, докато ме държеше здраво. — Успяхме да ги изпреварим едва тук, но не мисля, че са ни видели. Къде е Кип?

Не шокът, нито облекчението ме накараха да замлъкна, а името му. Не отговорих.

Не виждах Зои, макар че я усещах наведена над гърба ми. Виждах само очертанията на Пайпър, как тъмният му кон се изравнява с нашия, докато забавяме ход. Зои ми помогна да се изправя. Почувствах как тялото ми се подчинява, а кракът ми се прехвърля над гърба на коня.

— Успяхте ли? — попита Пайпър. — Машината?

— Няма я — отвърнах. — Свършено е с нея.

— Ами Кип? — почувствах дъха на Зои върху тила си, когато заговори.

Срещнах погледа на Пайпър и поклатих глава.

Той не се поколеба и мигновено нареди на Зои:

— Тръгвай. — Затворих очи и почувствах как тялото ми се отпусна и се предаде на инерцията, а ритмичното трополене на конските копита ме отнасяше към вече на два пъти разрушения свят.