Франческа Хейг
Огненото слово (33)

Глава 33

Дълго време след това не можех да говоря. Сякаш всичките ми думи бяха останали там, на пода на силоза. Онова, което се случи, разпиля всички думи. Не успявах да съставя и една сричка, нито когато Зои ме раздруса, нито когато Пайпър плисна вода в лицето ми и се опита да изкопчи нещо. Яздихме три дни и нощи, като спирахме колкото да откраднем по половин час веднъж или два пъти на ден. Конете бяха капнали от умора и се препъваха с натежали копита. По муцуните им се събираше пяна като сапунена утайка в мръсна вода.

След втория ден пейзажът започна да се променя. Никога не бях идвала толкова далеч на изток — приближавахме се към пустошта. Земята беше като обелена — без дървета, без почва. Само дребни камъни, върху които конските копита тропаха шумно и се подхлъзваха. Горещият вятър не спираше да разнася камари сива пепел. Цветът беше изчезнал от света, всичко наоколо бе в черни и сиви краски. Дрехите и кожата ни бяха единствените цветни петна сред тази картина, но натежалият от пепел вятър скоро потъмни и тях. Черният прах се набиваше в ъгълчетата на очите на конете, запушваше муцуните и ноздрите им. Единствената вода, която намирахме, беше от кални, плитки езерца, целите покрити с прахоляк. По краищата им стърчаха туфи изгоряла трева, толкова рядка, че конете я унищожаваха за миг. А колкото до нашето изхранване, Зои и Пайпър дори не си правеха труда да ловуват — по тези места нямаше живот.

Стигнахме до черната река тъкмо навреме. Конете вече се препъваха, а ние бяхме замаяни от умора. Наложи се Зои и Пайпър да ми помогнат да сляза от седлото. Реката се движеше лениво, но плитката й долина разнообрази малко пейзажа — трева, храсти и дори едно-две оголели дървета по бреговете.

— Не е опасна за пиене — увери ме Пайпър, когато се надвесихме над тъмната вода. — Просто затвори очи и не обръщай внимание на пепелта. — На този етап от пътуването обаче вече бях готова да пия каквото и да е. А когато Зои се върна след час лов с един мършав гущер, не се поколебахме и започнахме да късаме парченцата месо още от огъня, макар и почти сурово.

Същата вечер, по здрач, успях да намеря път към думите — първоначално колебливо, а после с тревожна неотложност. Може би заради храната и водата или пък заради меката светлина на огъня. Прииска ми се да им разкажа какво се беше случило, какво беше направил Кип за мен. Казах им и за плана на Зак да хвърли вината за разрушенията върху него и да се престори, че никога не ме е виждал в силоза.

— Това обяснява защо не ни погнаха, поне отначало — казах аз. — Но вие откраднахте конете и дори да са повярвали на Зак, вече би трябвало да са се досетили, че Кип не е бил сам.

Зои поклати глава.

— Не е така. Ние отворихме обора и пуснахме навън колкото може повече коне, почти всички. Сигурно са забавили войниците, след като се вдигна тревогата — вече бяхме от задната страна на силозите, когато пристигнаха първите. Така и не ни видяха.

— И при положение че половината им коне са изчезнали, няма как да разберат колко от тях са откраднати — добави Пайпър. — Ако Зак настоява на своята версия, нищо не може да докаже обратното.

— Нямаше ли охрана при обора?

Пайпър кимна, но избегна да ме погледне в очите.

— Само двама.

Изглежда му олекна, като не продължих с въпросите, но Зои се намеси:

— Не сме оставили ножовете си по телата, ако това те тревожи. С нищо не могат да ги свържат с нас.

Пайпър й направи знак с глава и тя схвана намека.

— Липсващата ръка на Кип… — рече той. — Не видях белег, имаше ли? Ами… отблизо? — Внезапно прояви силен интерес към огъня.

— Нищо. — Спомних си как целувах рамото на Кип, опънатата кожа, контурите на мускулите и костите под устните ми. И да е имало белег, трябва да е бил добре скрит, може би под мишницата. Не можех да свържа в едно старанието да излекуваш прецизно една рана и бруталното отсичане на ръката и вкарването в контейнера.

— Няма съмнение, че имат подръка повече технология. Кой знае колко са напреднали в медицината, щом са на такъв етап, че да могат да поддържат хората живи в контейнерите.

Зои се изплю в огъня, който изсъска в отговор.

— Помисли само какво биха могли да направят за Омега — за всички болни или ранени. Биха могли да използват всичко това за нещо по-добро.

Пайпър кимна.

— Но колкото и безупречно да са го зашили, Изповедничката би трябвало да го е усещала. Тя трябва да е чувствала болката.

— Това не би я спряло — отвърнах аз. — Беше по-корава, отколкото можеш да си представиш. — Беше ми гадно да използвам минало време за Изповедничката. Тази единствена думичка — беше, изтриваше и Кип от света.

* * *

— Има ли убежища толкова далеч на изток? — попитах аз.

Зои се изсмя.

— Убежища? Няма и къщи, какво остава за друго. Тази долина е последната ивица живот преди пустошта, Кас. Тук няма нищо.

Това ме устройваше идеално. Останахме почти седмица да лагеруваме при почернялата река. Имаше достатъчно трева за конете, а Зои и Пайпър някак успяваха да ни изхранят, макар и основно с гущери — сиви и мазни. Когато не ловуваха, крояха планове. Сгушени почти до водата, водеха дълги и подробни разговори за острова, за организирането на нов център, за възраждането на съпротивата. Нахвърляха карти върху прахоляка и правеха сметки — колко убежища, колко съюзници, колко оръжия и кораби.

Не се намесвах. Притискаше ме някаква тежест. Бях апатична като задръстената с пепелища река, в която се взирах дни наред. Зои и Пайпър много добре разбираха, че не трябва да ме закачат. Двамата се допълваха взаимно и нямаха нужда от други в своето братство, което ме караше да се чувствам самотна, дори през хладните нощи, когато тримата спяхме един до друг, за да се топлим.

Бях им разказала всичко, с изключение на казаното от Изповедничката за поведението на Кип в миналото. Едва успявах да облека това в мисли, камо ли в думи. След онова, което стори Кип, Пайпър и Зои престанаха да демонстрират познатата снизходителност към него. Не можех да си наложа да им разкажа за твърденията на Изповедничката и отново да го подложа на преценката им. И нещо повече — ако им кажех, щеше да стане реалност, а тогава щеше да се наложи и аз да взема страна. Вече го бях загубила в силоза. Не можех да позволя откровенията й да ми го отнемат още веднъж. Новината за миналото му беше остър камък, с който не можех да се преборя, поне не сега. Така че се стараех да заобиколя думите на Изповедничката, като не ги признавах дори пред себе си.

По време на ежедневните разговори между Пайпър и Зои си мислех за острова и за всичко, което се беше случило там. Спомних си какво ми бе казала Алис точно преди да умре — че дори островът да е само една представа, то е достатъчно. Мислех за двата кораба, които все още бяха някъде на запад в търсене на път за Другаде. Мислех за обещанието, което дадох на Луис — да помогна на онези, които все още плуваха в контейнерите. Спомнях си отново и отново думите на Зак в силоза: Има неща, които трябва да свърша докрай.

Но най-вече мислех за Кип, казаното на острова и после отново в лодката — че моята слабост е моята сила. За това как виждам света по различен начин, не като противопоставяне на Алфа и Омега. Мислех за това какво му беше коствала различната ми гледна точка и дали има нещо, което някога ще докаже, че си е струвало. И дали все още можех да виждам света по същия начин след стореното от Зак и Изповедничката. Кип беше единственият, който беше започнал да разбира какво чувствам към близнака си. Но тялото му, смазано на пода на силоза, променяше всичко.

Раната от ножа на врата ми не заздравяваше. До края на седмицата се беше възпалила и усещах пулса си в нея — всеки удар на сърцето беше като камшик върху зачервената плът. Пайпър се отдалечи за час и се върна с някакъв тъмнозелен мъх, който сдъвка на паста. Застана на колене пред мен и притисна пастата с остра миризма върху неравните краища на раната, където кожата ми отказваше да се съедини.

Зои го наблюдаваше от другата страна на огъня.

— Не си прави труда — каза му тя. — Няма да оздравее, докато не спре да рови в нея.

Не знаех, че е забелязала, но беше вярно. Когато си мислех, че никой не ме гледа, не можех да спра да опипвам раната. Пръстите ми чоплеха коричките по краищата, подклаждайки живата болка върху разтворената плът. Това беше последното докосване на Изповедничката и не можех да го оставя да се изпари.

Пайпър дръпна дясната ми ръка към себе си и я обърна. Беше мръсна, всички бяхме мръсни, но два от пръстите ми бяха покрити със засъхнала кръв от непрекъснатото чоплене.

Помислих, че ще ми се развика, но той само въздъхна тежко.

— Не можем да допуснем да се инфектира. Не и тук, не и сега.

Не го каза, но знаех какво има предвид — не и след като всички тези хора загинаха, за да се спасиш. Сякаш аз не мислех за тях през цялото време. Не само Кип, а и всички мъртви островитяни. Кръвта им така натежаваше върху ми, че усещах моята собствена като тежък товар. Откак бяхме пристигнали при реката, едва се движех.

Той вдигна влажната кърпа, с която обработваше раната ми. Нежно избърса ръцете ми.

— Кажи й — обади се Зои иззад гърба му.

Той кимна, без да се обръща, но замълча за миг, преди да заговори:

— Тръгваме.

Не отговорих. Напоследък и думите ми тежаха — малкото пъти, в които се обаждах, почти очаквах словата да падат като камъни в краката ми и да се събират на купчина в прахта.

— Ако ще спираме Зак, трябва да тръгнем сега. Разрушаването на машината в силоза беше огромна стъпка. Те ще се опитат да я възстановят, но от онова, което ти е казала Изповедничката, тя е била ключът към всичко. А е била и в сърцевината на много от нещата, които правят. Изповедничката ги доведе на острова. Да се отървеш от нея, беше най-големият удар, който можеше да направиш срещу Съвета.

— Не го направих аз — казах. — Кип го направи.

Пайпър кимна.

— И това е нещо голямо. Съветът наистина ще отслабне от загубата на Изповедничката и на машините. Самият факт, че Зак се е уплашил и се е наложило да прикрие участието ти, за да се защити, демонстрира какъв удар е било за тях.

— Но не е достатъчно — намеси се и Зои. — Трябва да направим още, докато се оправят с последиците.

— Тя е права — рече Пайпър. — Трябва да отидем на запад, да се присъединим към съпротивата…

— Към онова, което е останало от нея — добави тя.

Той продължи:

— Трябва да действаме. Ще бъде рисковано, но не можем да останем тук и да се крием. Събранието на Омега отново ще бъде свикано и ще се опитаме да пресметнем какво е останало след острова.

Мълчах.

— Не можем да те насилваме да дойдеш с нас — каза той.

Зои се раздвижи нетърпеливо. Зад нея слънцето беше започнало да се снишава. През пепелявите облаци залезът беше като отражение на светлината в затъмнено огледало. Беше красиво и страшно едновременно. Щеше ми се Кип да можеше да го види.

Погледнах към Пайпър.

— Трябва да потеглим тази вечер. Трябва да се върнем на брега и да се опитаме да разберем нещо за липсващите кораби.

— Те не са приоритет — заяви Зои. — Дори не знаем дали изобщо има какво да се открие. Но тук и сега има убежища, които горят, и хора, затворени в контейнери.

— Знам — отвърнах. — И ще направя всичко по силите си, за да помогна на съпротивата и по въпроса с контейнерите. Но ако ще се борим срещу Съвета и ще възраждаме съпротивата след падането на острова, трябва да предложим на хората нещо, което да им дава надежда. Алтернатива. Трябва да можем да им предложим нещо повече от това. — С жест описах почернялата долина.

— Усетила ли си нещо? Да не си имала видение за Другаде? — попита Пайпър.

Поклатих глава.

— Не. Няма нищо общо с ясновидството ми. Нямам никакви гаранции. Другаде е просто представа. Но някога и островът беше просто представа. Преди дори да започне да съществува.

Зои отново започна да рови под ноктите си с ножа. Пайпър обаче все още бе коленичил пред мен, с лице близо до моето.

— Знаеш, че искам да вярвам в Другаде — рече. — Аз съм този, който изпрати корабите. Но това е скок в неизвестното, знаеш го.

Помнех как Кип беше направил скок в неизвестното, като ме последва на острова, преди да е сигурен, че съществува. И как последният му скок също беше скок в неизвестното — с вярата, че си струва да ме спаси.

— Ами ако корабите не се върнат никога? — продължи Пайпър. — Ами ако никога не открием Другаде?

Изправих се.

— Тогава ще се наложи да си направим свое собствено Другаде.

* * *

Потеглихме малко преди полунощ. Бяхме толкова близо до пустошта, че мракът изглеждаше просто като продължение на чернотата, която и без това покриваше пейзажа. След апатията от последната седмица беше хубаво да съм отново в движение. Изправеният гръб на Зои пред мен излъчваше топлина, можех да я чувам, без да я виждам, а Пайпър яздеше отпред. Отново се отправяхме на запад, близо до острова, където кръвта все още покриваше павираните празни улици. По-близо до Уиндъм, където чакаше Зак. И по-близо до безразличното море, където все още плаваха два кораба в търсене на място, което може би не съществуваше.