Франческа Хейг
Огненото слово (13)

Глава 13

По предложение на Кип използвахме пуловера ми, за да завържем плътно лявата ми ръка около тялото. След седмици на глад, а и с широкия пуловер на Кип отгоре, скритата ръка едва се забелязваше, прилепнала плътно към стомаха ми. По-трудно беше да променим неговия облик. Опитахме се да натъпчем празния ляв ръкав с трева, като си мислехме, че ще прилича на ръка, но изглеждаше нелепо, като плашило.

— Карай — рече, — сигурно има стотици едноръки мъже в града. Проблемът си ти.

— Много ти благодаря — отвърнах, но знаех какво иска да каже. Ясновидците бяха рядкост — Изповедничката и лудият в Хейвън бяха единствените, които бях виждала лично, макар да бях чувала, че има и други. Тук тялото ми щеше да е същата аномалия, каквато би представлявал Кип в град на Алфа.

Никой от двама ни дори не спомена очевидната предпазна мярка, която би трябвало да предприемем — да се разделим. За мен — разтревожена и леко непохватна с една ръка, само представата да съм сама в града ми идваше в повече. Докато вървяхме заедно към главния път, се препънах няколко пъти, а Кип ми помагаше да се изправя.

— А и не бива да използваш истинското си име — каза.

— Добра идея. — За миг се замислих. — Аз ще съм Алис. А ти?

Той повдигна вежда.

— Уф! Разбира се — казах и се разсмях. През последните няколко седмици толкова бях свикнала да мисля за него като за Кип, че бях забравила как лично аз го бях кръстила така.

Градът се извиси пред нас. По пътя имаше и други хора, като с настъпването на вечерта повечето се насочваха към града. Някакъв човек дърпаше количка, пълна с тикви. Една жена носеше топче плат на рамо. Никой дори не ни погледна — бяхме просто част от прилива към града, привлечен за нощта.

Стигнахме до главната част, където къщите се гушеха една до друга из тесните улички. Мислех си, че заради мръсотията по нас, събрана през последните седмици, ще изпъкваме, но много от хората, които си пробиваха път наоколо, бяха почти толкова мръсни.

Дръпнах Кип за пуловера.

— Насам — посочих към една странична уличка.

— Пак ли правиш онази географската магия?

Засмях се.

— Не, но мирише на храна.

И действително, площадчето, до което водеше уличката, се оказа пазар. Но по това време беше останала само миризмата — спомен за сладкиши, презрели зеленчуци, разпилени зелеви листа, стъпкани в калта. Последните продавачи товареха стоката в количките и си тръгваха.

— Съжалявам, май закъсняхме. Не че имаме някакви пари де.

— Трябваше да изядем единия кон. — Шегуваше се само донякъде.

— Значи ще си търсим работа.

— Или ще крадем, ако можем — рече той, наблюдавайки как един търговец си тръгва с количка, пълна с пайове.

— Не знам. Този път няма как да избягаме в галоп на гърба на конете. А и е някак по-гадно, да крадеш от своите.

— А какво стана с има само един свят? — подкачи ме той. — Не, знам какво искаш да кажеш. Предпочитам да работя. Просто не знам за каква работа бихме били годни, това е.

Двама мъже пресичаха пазара в нашата посока. Единият — дебелак, който се подпираше на бастун, спря до нас, после се прислони толкова близо, че можех да помириша горещия му, сладникав дъх. Обърна се към Кип.

— Бронзова монета за теб, приятел, ако ми позволиш да се погрижа за хубавата ти приятелка за час.

Преди Кип дори да успее да отговори, фраснах мъжа по лицето. Поникналата му брада беше толкова остра, че усетих как драска дланта ми. Хукнах, поглеждайки назад към Кип, който изрита бастуна изпод ръката на мъжа, преди да ме последва. Но дебелият не направи никакъв опит да ни подгони. Чухме го как изруга на висок глас, а после и как някой изсвири с уста — приятелят му се смееше шумно. Не можех да тичам добре с ръка, овързана около тялото, и щом се отдалечихме от пазарния площад, Кип ме издърпа да се скрием в един вход.

— Мислех, че се опитваме да не привличаме внимание — изсъска той.

— Значи мислиш, че трябваше да тръгна с него?

— Не, разбира се, че не. Но можехме просто да си тръгнем. Няма нужда да започваш побоища и да привличаш вниманието върху нас.

Сритах земята под краката си.

— Беше противен.

— Разбира се, че беше противен. Но няма да е последният гадняр, когото ще срещнем, а трябва да се пазим от неприятности.

Не отговорих.

— Следващия път поне го остави да ми даде парите, преди да хукнеш да бягаш — рече.

Трябваше да завъртя цялото си тяло, за да го перна по рамото със свободната си ръка.

Продължихме по алеята, която водеше нагоре по хълма. Зад капаците зървахме светлината на камините и на лампите. Там, където алеята се вливаше в една по-голяма улица, отново бяхме заобиколени от хора, но след краткото произшествие на пазара вече се чувствах не толкова спокойна сред тълпата. Осъзнах, че онзи мъж беше първият човек, с когото бяхме говорили от бягството насам, ако не броим виковете на Алфа, когато крадяхме конете. Не бях мислила много за това как ще се върнем отново в света. Тук, по оживените улици на града, бяхме все още гладни и преследвани. Уханията на храна, които се носеха от разни къщи, само затрудняваха нещата. Поне не виждахме войници на Съвета, макар че на няколко стени забелязахме плакати: Войниците на Съвета защитават общността ви. Бежанци, вашият Съвет се грижи за вас. Избягване на данъците — наказуемо със затвор. Докладвайте нелегалните Омега училища (награда). Последният призив ни разсмя — употребата на писмени предупреждения в град, за чиито жители се предполагаше, че са неграмотни. Освен това забелязахме, че някои от плакатите бяха грубо надрани. Други — скъсани изцяло, с висящи малки парченца около пироните, с които са били забити.

Една голяма сграда доминираше склона на улицата, а прозорците й бяха отворени и от комина се виеше пушек. До вратата висеше лампа, а под нея, върху преобърната кофа, седеше жена и пушеше лула. Погледнах към Кип, който кимна и ме последва.

— Извинете, моля — започнах аз. Жената не продума, но отговори, като избълва кълбо дим от лулата. — Вие ли въртите хана? А дали бихме могли да поработим в замяна на малко храна и покрив? Само за една нощ?

Жената като че отново изрази съгласие с щедра порция дим. С всички сили се постарах да не се изкашлям. После тя се изправи, извади лулата от устата си и отстъпи назад върху странно изкривените си крака, за да ни направи път да влезем.

— Не е хан — рече тя, — но го въртя аз и мисля, че ще сте ми от полза.

Благодарихме й, прекрачвайки прага. Движеше се бързо, въпреки изкривените крака. Коридорът бе схлупен и осветен със свещи, но още в самото му начало жената изрита една врата към някаква стая и ни натика вътре.

— Хайде. Сваляйте тези парцали, и двамата.

Този път Кип пристъпи напред.

— Не такава работа. Съжалявам, изглежда, не сме се разбрали правилно.

Жената само се разсмя, когато той се опита да се промъкне покрай нея, хванал ме за ръка.

— Не ставай глупав. Това не е бордей. Но ако смятате да се приближите до кухнята ми в този вид, май наистина не сме се разбрали правилно. А сега влизайте вътре, готвачката ми ще ви донесе малко вода.

Вратата се захлопна. Кип ме погледна.

— Не е заключена. Да си вървим ли?

Поклатих глава.

— Мисля, че е свястна. Усещам, че е наред, имам предвид мястото.

— Но не знаеш какво е?

Поклатих глава.

— Докато ни дават храна, почти не ми пука.

Чухме заповед на висок тон зад вратата и само минути по-късно една млада жена с червена кърпа на главата влезе с кофа и я изсипа в кръглата дървена вана, която стоеше до камината. Върна се още три пъти и при последното влизане подхвърли на Кип един сапун.

— Шефката каза, че ще ви трябва, и така като ви гледам, права си е.

Мисълта за истинска баня беше толкова съблазнителна, че не можахме да дочакаме водата да се стопли докрай. Кип ми подаде сапуна и демонстративно седна с гръб към ваната, докато се събличах и влизах в хладката вода. Беше достатъчно дълбока, така че ако притиснех колене към гърдите си и се облегнех назад, можех да потопя цялата си глава под водата. Изплувах и известно време се излежавах така, но костите ми болезнено опираха в твърдите стени на ваната, така че се захванах с къпането. Сапунът не се пенеше добре в хладката вода, но аз търках, докато кожата ми порозовя накрая и почистена от пластовете мръсотия сякаш не беше моята. Изтърках и косата, докато не взе да скърца в ръцете ми.

Вратата отново се отвори, аз си ударих главата, докато залягах ниско във ваната, за да прикрия ръката си, но този път момичето не влезе, а само подхвърли две кърпи и вързоп с дрехи и остави вратата да се хлопне.

— Ще ми подадеш ли една кърпа? — изсмях се задавено, докато Кип любезно се придвижи на страничен ход към хавлията, оставайки с гръб към мен дори когато ми я метна.

— Оо, моля ти се. Не си този, от когото трябва да крия тялото си. — Излязох от ваната и се увих в кърпата. — Знаеш, че имам две ръце. А и не мисля, че останалото ще е кой знае каква изненада.

— Извинявай — измърмори той, но продължи да гледа настрани, докато ровех в чистите дрехи, които момичето беше оставило. След като си облякох риза и панталони, се наложи отново да поискам помощта му — трябваше да вържем ръката ми, което направихме със старата ми риза, преди да я покрием с плътен пуловер.

Кип взе другата кърпа, пристъпи напред и погледна във ваната.

— Съжалявам, че водата е толкова мръсна — рекох смутена. — Но поне трябва да се е постоплила малко.

Въпреки шеговитите ми подмятания отпреди малко постъпих като него и стоях с гръб, докато не се съблече и не се изкъпа. Но дори само звуците бяха странно интимни. Чувах всяко плисване, всяко отъркване на крайници във ваната. После дори шума от кърпата по кожата му и на дрехите, плъзгащи се върху тялото му.

Жената с лулата влезе, без да почука, докато си обувахме обувките. Огледа ни отвсякъде.

— Това вече е друго. А сега идвайте с мен в кухнята. Оставете мръсните дрехи тук. Ще ги изперем. И като начало по-добре се отървете от тези конски косми, докато някой не е започнал да задава въпроси.

С Кип се спогледахме, докато излизахме след нея от стаята. Тръгнахме по дълъг коридор и стигнахме до помещение, от което се чуваха характерните за кухня звуци. Над един голям огън висяха и вдигаха пара два котела. Втори огън, където върху метална решетка бълбукаха по-малки котлета, а момичето с червената забрадка режеше моркови — ножът й барабанеше скоростно по дъската за рязане.

Жената ни огледа невъзмутимо.

— Мисля, че вие двамцата добре ще поработите днес. Но ми се струва, че няма да свършите много, ако преди това не хапнете нещо. Ако въобще си спомняте как се прави. — Изглежда, възприемаше кльощавите ни тела като лична обида. Докато говореше, грабна парцал, вдигна капака на единия от по-големите котли, сипа яхния в две купи и мушна вътре по една лъжица.

— Като приключите с това — рече, като ни напъха по една купа в ръцете, — може да измиете ей тия картофи. Макар че и един от тях не е толкоз мръсен, колкото бяхте вие, като дойдохте тук.

Тя излезе. Седнали на ниската пейка до стената, ядяхме толкова бързо, колкото ни позволяваше парещата гозба. Макар стомахът да ме заболя от неочаквана атака от храна, поглъщах парченцата зеленчуци като невидяла и изблизах паницата до дъно. До мен, с купа между краката, Кип правеше абсолютно същото.

Младата жена взе купичките. Под червения шал се виждаше едно-единствено око в средата на челото. Кожата й бе тъмнокафява, а самата тя беше малко по-пухкава от възрастната жена. Представи се като Нина. Кип също се представи, а аз казах, че съм Алис. Не ми се стори толкова неестествено, колкото си мислех, че ще бъде. През първите месец-два в селището бях свикнала да ме наричат „племенницата на Алис“ и дори в края на живота ми там всички продължаваха да наричат дома ми „къщата на Алис“.

Нина ни показа картофите — два чувала на половината на моя ръст, подпрени на стената. Клекнала над кофата с вода, бях отчайващо несръчна заради ръката, пристегната около стомаха. Не можех да търкам картофите с една ръка, така че с Кип в крайна сметка си поделихме работата — аз държах картофа и го въртях, докато той го търкаше с малка четка, после го плакнех в кофата. Работехме експедитивно, а купчината чисти, бели картофи растеше. Храната и топлината от огнищата ме приспиваха, но се радвах на простотата на тази задача, на усещането за работа в екип с Кип, сякаш бяхме двете половинки на едно тяло.

Нина продължи да си върши работата без приказки, затова си спестихме въпросите, които ни измъчваха. Шумовете на кухнята компенсираха липсата на разговор и атмосферата не беше неловка.

Най-сетне Кип се осмели да попита какво представлява мястото. Нина повдигна вежда.

— Не знаете ли?

Поклатихме глави.

— Нали не сте си мислели, че цялата тази храна е за мен и за шефката? — разсмя се тя.

Кип отново поклати глава.

— Но наоколо няма други хора, а и не ми прилича на хан.

— Не и платен, не. — Тя избърса ръце в престилката си. — По-добре елате да видите.

Последвахме я в задния двор. Докато го пресичахме, отгоре до нас долитаха звуците на нощния град. До страничната стена на сградата Нина се обърна към нас и преди да отвори една врата, притисна пръст към устните си. Повечето от свещите, закрепени в скоби по стените, бяха изгаснали, но две все още отдаваха последната си светлина. По цялото протежение на стената бяха спретнато подредени легла и кошарки. Рамо до рамо с Кип вървяхме покрай реда от креватчета. Всички спящи бяха деца, най-голямото вероятно на около дванайсет, а най-малките — още бебета, всички отпуснати в абсолютната безпомощност на съня. Някои лежаха по гръб, с отворени устички, като малки птичета. В леглото най-близо до мен едно малко момиченце изрита чаршафите, сви се на кълбо на една страна и засмука пръст. На всяко лице, което се виждаше, имаше белег.