Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огненото слово (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fire Sermon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2018 г.)

Издание:

Автор: Франческа Хейг

Заглавие: Огненото слово

Преводач: Майре Буюклиева

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Печатница: Артлайн Студиос

Редактор: Мира Белчева

Художник: Стефан Вълканов

ISBN: 978-619-193-048-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6412

История

  1. — Добавяне

Глава 30

Припомних си шума от залата с контейнерите, как ме беше изненадал. В силоза беше същото, само че по-силно. Озовахме се в едно огромно помещение със спираловидно стълбище по едната стена, водещо до малка платформа близо до покрива. Около стените бяха наредени машините. Стотици, помислих си първо. Но когато вдигнах лице да проследя пътя им до тавана, установих, че са хиляди. В основата на стените, на пода, жужаха огромни черни кутии, а от всяка излизаха стотици кабели, които се простираха като паяжини нагоре към машините, покрили целите стени. От тавана висяха Електрически лампи, но на 200 фута надолу, където стояхме ние, не достигаше много светлина. Малкото, която стигаше до нас, падаше на сложни, виевати шарки, заради кабелите, които кръстосваха цялото помещение. След прохладата навън, горещината в силоза беше потискаща и статична. Внимателно докоснах една от машините, металната кутия беше гореща.

Кип вече държеше ножа в ръката си.

— Значи просто започваме да режем жиците?

— Не. — Огледах се. — Искам да кажа, че няма да навреди, но няма да е достатъчно — ще могат лесно да оправят такава повреда. Трябва да стигнем до сърцето — вътре в системата.

— Откъде би започнала? — Той вдигна глава и взе да се върти бавно с насочен нагоре поглед и да оглежда огромната маса метал, тук-таме пронизван от кратки мигащи светлинки. Но аз не помръдвах, очите ми все още бяха фиксирани върху най-високата точка — платформата в края на стълбището. Жиците, които излизаха оттам, бяха на дебели снопове, овързани заедно, оформяйки масивни клони от кабел.

Кип проследи погледа ми нагоре по стръмните стълби и въздъхна.

— Веднъж. Не може ли да ни е лесно поне веднъж? — Усмихнах се унило. — Но поне може да направим някоя и друга беля, докато сме още долу — добави. Хвана за опит най-близкия кабел, отскочи и изпусна ножа, когато присветна синя дъга. — Нали каза, че не би могло да навреди?

— Е, не говорех буквално. — Погледнах нервно към моя нож. — Може би просто трябва да издърпаме кабелите.

— Не — възрази той, вдигайки ножа. — Само се стреснах, иначе съм добре. Така ще причиним повече неприятности. — Сряза един кабел, опнат над него. Двата края се разделиха с гневно съскане.

Обиколихме набързо огромното пространство, режехме и дърпахме всичко наред. Там, където се налагаше нещо да изтегля и то поддаваше след известно съпротивление, се сещах за тръбата, която неразумно издърпах, когато открих Кип.

Той, застанал до мен, използва ножа си, за да отвори капака на една от машините. Капакът падна на пода и металът издрънча по бетона. Вътре имаше миниатюрна версия на самото помещение — устройства, свързани с жици в последователност, която първоначално изглеждаше хаотична, но всъщност прецизно изчислена. Започнахме да действаме с ножове и ръце, на свой ред машината реагира с пушек, светлинките в основата замигаха тревожно, а после спряха окончателно.

След като никой не се появи въпреки дрънченето и искрите, станахме по-дръзки. Кип развъртя майсторски едно продълговато парче от разбит корпус като лост и го заблъска по контролните панели на машините. Благодарение на парчетата стъкло под краката ни бяхме още по-шумни. Въпреки че пушекът вече беше започнал да впива ръце в гърлото ми, бях изненадана колко много ме забавлява разрушението — да разбивам кутиите на машините и да разкъсвам крехките им, оплетени вътрешности.

Най-сетне приключихме с обиколката на залата и тръгнахме нагоре по спираловидното стълбище, режейки всички достъпни кабели по пътя си. По-тежките издрънчаваха с приятен за ушите звук, когато се блъскаха в машините от противоположната страна. Пушекът от разрухата на долния етаж горе не се усещаше много, макар че все още се стелеше по пода, но колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-леко дишахме.

Когато се приближихме до върха, спрях и протегнах ръка да задържа Кип зад мен. Присвих очи, а после ги затворих. Над нас се извисяваше платформата, която се простираше на почти двайсет фута от стената и закриваше една трета от покрива. Под основата й се събираха всички кабели от помещението в една крайна точка. Погледнах нагоре, където стълбището се вливаше в пода на платформата, точно до стената. Изотдолу различавах единствено квадратния отвор, ярко осветен от светлините горе.

— Там горе има някой.

Той повдигна вежда.

— Щом ни остави да направим всичко това, предполагам, че не се готви за бой.

Поклатих глава.

— Невинаги е така просто. — Забелязах, че си шепнем, крайно безсмислено предвид цялата патърдия, която бяхме вдигнали през последните десет минути. — Не мога да преценя. Усещах я толкова силно, толкова дълго време. Това място просто лъха и на нея, и на Зак. Но все пак мисля, че може би е тя.

— Изповедничката?

Кимнах.

— И сега какво? — Беше на крачка под мен. Ръката му се плъзна по парапета до моята и ме стисна леко.

— Не мисля, че можем да приключим с всичко, без да се качим горе и да се срещнем с нея лице в лице.

— Никога не съм мислил, че ще жадувам за присъствието на Пайпър и Зои, но не мислиш ли, че трябва да се върнем тук с тях?

Поклатих глава.

— Кас, сигурен съм, че си като дива котка в боя, но като казваш „да приключим“, не смяташ ли, че би било по-добре, ако имаше повече… нали се сещаш, бунтовници от онези, дето хвърлят ножове?

— Не. И без това им докарахме достатъчно неприятности — не можем да ги изложим на такъв риск. Твърде голяма част от съпротивата зависи от тях. Така или иначе, с Изповедничката играта е на ниво съзнание, не мисля, че може да се бие по-добре от някой от двама ни. И като казах „да приключим“, нямах предвид да стигаме до кръвопролитие. Имах предвид просто… — замълчах, опитвайки се да му го обясня. — Имах предвид, че всичко започна от нас. И през цялото време усещах нея, как ме търси. Повече дори и от Зак. Не можем да продължаваме да бягаме от нея. Всичко това — посочих аз към отрупаната с машини зала под нас, — тя е в сърцевината му. Не можем да приключим с него, без да се изправим срещу нея. — Плъзнах ножа обратно в калъфа на колана си.

Той остави своя в ръка, но застана до мен. Спираловидното стълбище вече толкова се стесни, че двамата стояхме притиснати един до друг едва пазейки равновесие, но бях щастлива да го усещам до себе си. Изкачихме последните няколко стъпала и пристъпихме на платформата.

По стената, до една затворена стоманена врата, имаше огромно контролно табло, пред което в стол на колелца седеше Изповедничката. Очите й бяха затворени, но виждах как се стрелкат под трепкащите клепачи, докато ръцете й играеха по таблото, натискайки бутони и набирайки кодове. Около челото й беше опасана метална лента, стоманен ореол, от който се отделяше една-единствена жица, свързана с централния панел.

— Това ли е тя? — прошепна Кип до мен.

Кимнах.

Без да бърза, Изповедничката завъртя стола си и застана с лице към нас.

— Чудех се кога ще те видя отново.

Отворих уста да отговоря, но забелязах, че дори не ме погледна. Все още вторачена в Кип, тя се изправи, махна металната лента, присви очи и бавно се усмихна.

— Предполагахме, че ще има някакво увреждане, но е странно да го видя лично. И е по-зле, отколкото осъзнавах. Ти май наистина си празен лист, а? Забележително.

— Какво знаеш за Кип? — обадих се аз. Гласът ми отекна от покрива на силоза.

— Кип… така ли ти викат сега? — Тя пристъпи към него, докато не скъси разстоянието помежду им само до няколко крачки. — И аз някога имах друго име. Толкова отдавна, че едва си го спомням. Доста подобно на теб, разбираш ли.

— Ти нямаш нищо общо с него. — Втурнах се напред и грабнах металната лента от ръцете й, скъсах кабела и я метнах върху платформата. Шумът беше невъобразим. Нещото отскочи и се удари в далечната стена, преди да рикошира обратно на пода с едно финално, кънтящо дрънчене.

Изповедничката не помръдна, само вдигна ръце и сви рамене.

— Можеш да изпускаш па̀рата колкото желаеш. Изключих високоволтовото напрежение, когато заформихте малкото си купонче долу. Да режете кабели с течащ ток с ножове и голи ръце — истински късмет е, че не се убихте. Карам на резервни генератори. — Думите й нямаха никакъв смисъл за нас, но тя не обърна внимание на озадачените ни физиономии. — Оставих ви достатъчно волтаж за малкото шоу с фойерверки, ей така, да не сте без нищо. И разбира се, за да се добера до интеркома и да повикам брат ти, да го уведомя, че сестрата чудо се е завърнала. — Тя погледна над ръба на платформата към пушещия погром долу. — Повечето щети са повърхностни, между другото. Компютрите са голямо предимство, разбира се, но повечето от важните неща се случват тук. — Тя се потупа по главата, а после ме погледна. — Но ти го знаеш, естествено.

— Няма нужда да ни даваш още една причина да те убием — обади се Кип.

Тя се разсмя.

— Повярвай ми, няма да искаш да направиш това.

Махнах ръка към конзолата и машините, струпани долу.

— Как можеш да причиняваш това на собствения си вид?

— Не е по-странно от Алфа, който се замесва със съпротивата на Омега.

— Нищо няма да ти кажем за тях — заяви Кип.

— Ааа, имаш предвид вашата приятелка Зои — близначката на Пайпър. Да, знаем за нея. И съм сигурна, че местонахождението й, както и неговото, ще е едно от нещата, които разпитващите ще изтръгнат от вас съвсем скоро. Но не говорех за нея.

С Кип се спогледахме с празни погледи.

— А колкото до „моя вид“ — продължи тя, — ти, най-много от всички хора, би трябвало да знаеш, че това не се отнася за ясновидците. Омега ни презират, защото не сме деформирани като тях. А Алфа се боят от нас — ние сме като тях, но по-добри. Не сме с никоя от двете страни.

— Аз съм — отвърнах.

— И къде по-точно? С родителите си ли, които с радост се отърваха от теб? Или с мижавото ти селище, в което едва оцеляваше, когато вашите те изритаха? Или с острова може би? Макар че ако ти пукаше за него, е странно, че заряза хората като добичета на заколение.

— С мен — обади се Кип. — Тя е с мен. И с Пайпър и Зои.

Изповедничката се засмя леко.

— Колко сладко. Но ти не си точно една от тях, нали, Кас? Струваш много повече от всеки един от тях. Този Пайпър поне би трябвало да е осъзнал какво можеш да представляваш за тях, иначе щеше да ти види сметката още щом се добра до теб, за да се отърве от Зак. — Тя наклони леко глава, докато се взираше в мен. — Макар да започвам да се чудя дали не съм те надценила. Дали всички не сме те надценили. Сигурна съм, че си имаш своите моменти. Предполагам, че на теб трябва да благодаря за евакуацията на повечето островитяни, може би и за пожара в Ню Хобарт. Но съм изненадана от невежеството ти по някои въпроси. Изглежда, все още не си впрегнала способностите си.

Беше се приближила още повече към нас, но както винаги, менталното й присъствие беше най-тежко. Пресметливостта зад безизразните очи, опипването отвътре, което ме караше да стискам очи.

— Ти си разочарование, Кас. Като тези машини. Излиза, че не са онова, на което се бяхме надявали. О, да, те са страхотни за съхраняване на информация. Всичко е вътре. — Тя посочи неопределено към редовете с машини долу. — Сигурно си виждала архивната зала в Уиндъм, преди Зак и аз да я преместим в компютрите тук. Съдържаше информация, но абсолютно неизползваема. Сега, ако ми потрябва нещо, става на мига — машините са феноменално добри. Помислете само колко чиновници биха ни трябвали, да търчат насам-натам с милиони папки само за да могат да проследят нещо дребно. С компютъра всичко е синтезирано в една система. Като жив организъм. Мога да набирам в него, мога да си взаимодействам с него, да използвам информацията така гладко, сякаш мисля. Ако бяхме си останали със старите архиви, никога нямаше да успеем да постигнем това, което постигнахме.

— Каква трагична загуба щеше да е!

Изповедничката напълно игнорира Кип.

— Но компютрите все пак имат… как да го кажа… ограничен капацитет. За сложни неща — предсказания, дедукция, просто не могат да се мерят с човешкия мозък. Ще го правят, някой ден, и може би са го правили в Преди. Макар да се съмнявам, че някога биха се доближили до онова, на което е способен един ясновидец. Но това, което са постигнали по онова време — не е за вярване.

— О, съвсем сигурна съм, че всички сме видели какво са постигнали — рекох.

И отново не обърна внимание на прекъсването.

— В Преди цялата тази информация, цялата сила навярно е съществувала в една-единствена машина, не по-голяма от един от тези генератори. Още не сме стигнали дотам, а е двойно по-трудно заради секретността. Хората все още не са готови да прегърнат ползите. Вината е наша вероятно, пазихме табуто може би твърде ревностно и твърде дълго. Затова, засега поне, работим с малкото, с което разполагаме. Без много шум. А за наистина сложните неща — насреща съм аз.

— Можехме да използваме и теб, ако беше работила с мен. Можеше да си част от всичко. А сега аз, с достъп до цялата тази информация — няма много неща, които да не съм в състояние да направя. Много повече от онова, което направих на острова. Помисли. Някакъв Омега подстрекател на изток, който създава проблеми на Съвета за данъците, със собствена охрана от войници на съпротивата? Можем да проследим неговия Алфа близнак, който е с друго име и работи на южния бряг, за половин час, а за половин ден този близнак може да получи нож в гърлото. Алфа от Уиндъм се кандидатира срещу брат ти? Ще се изненадаш колко бързо ще се оттегли в провинциалната си вила, щом близначката му се окаже под наш контрол. И още по-хубаво — можем да предскажем горещите точки. Имаме си алгоритми, които следят всичко, ден по ден, по начин, който беше невъзможен преди. Следим кои градове имат ниски нива на регистрация или нередовен сбор на данъци. Пристигаме предварително, изтриваме цялото място от лицето на земята, преди да се окажем с бунт в задния двор. Зак се е съсредоточил върху контейнерите, но без това тук нищо нямаше да е възможно.

— И защо тогава е толкова незащитено? Защо ние двамата успяхме да влезем с танцова стъпка директно вътре?

— Нямаме интерес, а и не държим да променим това. Членовете на Съвета и войниците са еднакво ужасени от табуто. Никой не иска и да знае за тази инсталация. Всъщност знаят, но не и цялата истина. — Тя посочи към долния етаж. — Генераторите долу и в другите силози осигуряват Електричеството за половин Уиндъм — повечето сгради на Съвета са вече свързани под някаква форма, а и Съветът знае за контейнерите. Лицемери — достатъчно доволни да ползват Електрическите лампи в личните си покои, дори да затварят в контейнерите собствените си близнаци, но не смеят да нарушат табуто публично. Не смеят. А и не виждат потенциала, за да го развият.

— Но ние с брат ти имахме по-широк поглед към нещата. Планове да го доведем до логичен край. Затова си мълчахме, това е наше лично постижение. Ако започнем да задълбаваме върху сигурността, всички ще искат да разберат защо.

— Логичен край — повторих аз. — Всички ние в контейнерите, искаш да кажеш. А ти и твоите Алфа другарчета да си живеете живота, сякаш никога не сме съществували.

— Много е мелодраматични, нали? — обърна се Изповедничката към Кип. — По-сложно е от това. Помисли от логистична гледна точка — милиони Омега, с които трябва да се справим. Дори с последните ни експерименти с масовите контейнери, все още стои проблемът с огромната инфраструктура, която ни трябва. Няма да стане от днес за утре, макар и на Зак да му се иска. Затова се фокусираме върху тази база данни, върху стратегическото затваряне в контейнери, това са ключовите ни цели за момента. И разбира се, в другия край на везната, целите с ниска стойност в експериментални стадии. Отне ни три години здрава работа само за да направим първите контейнери действащи. Изстрадахме тежки загуби в процеса на разработка.

Ти си изстрадала тежки загуби? — Кип внимателно се беше приближавал към нея през цялото време. Ножът беше в ръката му.

— Тя има близнак, Кип — прошепнах аз, докато го дърпах за ризата отзад.

— Както и всички онези хора, които е избила. Тя е системата. Ако я премахнем, изключваме всичко. Само помисли какво ще постигнем. Това беше планът, заради който дойдохме тук.

— Не. Когато дойдохме, не знаехме, че системата е човек.

— Тази не може да се брои за човек.

— Това чувстват Алфа към нас — отвърнах аз. — Не можем да бъдем такива.

— Трябва.

Той се втурна напред. Аз го последвах, без да мисля. Чувствах собствения си пулс, толкова ускорен, че можеше да се мери с трясъците, когато Кип събори Изповедничката на пода, а столът се удари в конзолите. Беше върху нея, с коляно върху гръдния й кош, но тя хвана ръката му и с две ръце изви китката, насочвайки ножа обратно към него. Единствената му ръка не можа да издържи на силата и се наложи да се претърколи, за да избегне острието, след което тя се озова върху него. Огледах се. Ножът на колана ми беше твърде смъртоносен. Върху цялата платформа, направена от стъкло и метал, столът беше единствената алтернатива. Изръмжах неволно, когато го вдигнах, после замахнах назад и го стоварих върху главата на Изповедничката.

Първо си помислих, че без да искам, съм ударила и Кип. Изповедничката се свлече тежко настрани, а главата й се удари в пода и отскочи. Кип направи същото — раменете му се отпуснаха върху пода, челюстта му се затвори, когато тилът му срещна металната повърхност. Но не се връзваше. Столът дори не го беше докоснал. Видях как бе уцелил Изповедничката от едната страна на главата, след което излетя в другия край на платформата, където сега лежеше, лепнат за вратата, с въртящи се колелца.

В настъпилата тишина, след като и двамата бяха в безсъзнание, внезапно осъзнах какво съм изпускала до този момент. Изкристализира в съзнанието ми, като лицето на Кип, което изплува от мътилката на контейнера преди няколко месеца. Чудех се дали не съм го знаела през цялото време, както беше с предупреждението на майка ми за Хранилището.