Фьодор Абрамов
Братя и сестри (5)

Четвърта глава

В неделя от сутринта Анфиса и три колхознички прехвърляха сено в конюшнята, което още от зимата беше определено за сеитбата. Те вече привършваха работа, когато от ъгъла на конюшнята изскочи едрата, с бяло в едното око Марина Светкавицата, наречена така заради изключително бързите й крака. На младини тя продаваше от време на време тайно водка и често, за да угоди на запилите се мъже, за един ден отиваше до районния център и се връщаше — около седемдесет километра дотам и обратно.

Като стигна до жените, Марина спря рязко, така че подметналите се поли на старата й омазнена шуба раздухаха от земята ситното сено.

— Невести! — с грозен глас занарежда тя, като се тупаше по бедрата. — Леле, какво ли няма по тоя свят… Степан се е побъркал…

— Как така се е побъркал?

— Побъркал се е бе, казвам ви. На, честен кръст, побъркал се е. С очите си го видях — прекръсти се Марина. — Впрегнал се посред бял ден в една шейна, крачи по пътя като таласъм… гологлав… Пред магазина локва, а той право през нея с ниски валенки… Ужасия! А на шейната накамарено — самовари ли не щеш, легени ли — и всичко лъщи. Пък аз, глупачката, го питам: „Накъде си се запътил, Степан Андреянович?“. А той ни дума. Забил очи в земята — и като зацепил!

Светкавицата си пое дъх и се отпусна на шейната.

— Ей до какво води войната. Да не дава господ на стари години син да загубиш! А че и тая тяхна дива ставровска порода, знаете си я вие. Да си се побъркват там у дома си, ама не…

Потресени, жените стояха като вдървени — коя с вила, коя с гребло в ръка. Анфиса научи още снощи за страшното нещастие, сполетяло старците, но не намери време да отиде до тях.

— Какво замръзнахте, глупачки? — развика се изведнъж на жените Марина и скочи от шейната. — Тичайте към управлението.

И преди те да се опомнят, хукна първа към пътя, развяла широко полите на шубата си…

Първото нещо, което видя Анфиса, беше огромната тълпа, задръстила уличката пред управлението. Влажният вятър развяваше пъстрите женски забрадки, запретваше езиците на ушанките по главите на старците. А по пътя и пътечките тичаха ли, тичаха хора…

По високото открито стълбище с бели перила и дървени стълбчета — също народ, а най-отпред, в цялото си величие — Харитон Лихачов. Той подвикваше нещо на тълпата, заплашваше някого гневно със зачервен юмрук, сочеше с ръка ниско под себе си.

Съвсем объркана, Анфиса се запровира към стълбището и чак тук долови думите на Лихачов:

— Това е най-чист патриотизъм, другари! На такава шейна самият Семьон Михайлович Будьони може да обикаля фронтовете!

Най-после Анфиса се провря отпред. Пред очите й се премрежи нещо ярко, пъстро. На калната поледица пред стълбището имаше лека, малка като играчка шейна, натоварена догоре с пухкави кожуси, а върху тях грееше празнична конска амуниция с медни украшения. И колкото и да беше угнетена и потресена от случилото се, Анфиса неволно се загледа в това чудо. Черните струговани плазове с шини са извити към капрата във фигурки; високата седалка е в резба на цветя, ритлата и щитът са нашарени със зелено — сякаш копа прясно сено трепти върху калната поледица.

— И да знаете, другари — гърмеше Лихачов, — щом и такъв старорежимен собственик предава всичко… — Лихачов се прокашля ядосано заради невниманието си и се поправи: — И да знаете, руската сила няма мяра и Хитлер ще е капут по всички линии! Ясно ли е? — Той тикна кубанката към тила си. — А пък ако има там нещо по международната обстановка, то нашите съюзничета…

— Да се покаже Степан Андреянович…

— Моля…

Лихачов мръдна вежди недоволно, но отстъпи встрани:

— Героя на деня ли? Това може.

Едва сега Анфиса видя свата си, когото Лихачов бе загърбил. Тя изохка.

Буря не можеше да превие така дърво в гората… Главата му заскрежена, сякаш цяла нощ беше стоял на студа, ръцете му увиснали…

„Какво правят тия хора? Ще замръзне човека“ — едва не се разплака Анфиса, като видя, че старецът е само по риза. Без да сваля очи от него, тя понечи да мине напред и да го наметне с ватенката си, но наоколо стана така тихо, че неволно замря на място. Всички чуха задъхания шепот на навелия се над стареца Лихачов:

— Хайде, Ставров, кажи защо и как намисли тая работа? Ама по-вълнуващо! Ясно ли е?

Степан Андреянович трепна и вдигна глава. Бавно, с измъчени очи огледа хората, сякаш чакаше от тях да опровергаят случилото се. Но никой не каза нищо. Жените плачеха безмълвно, тихо. За да не се разридае, Анфиса захапа края на забрадката си.

Вятърът издуваше памучната шарена риза на стареца, рошеше оголената му космата гръд. Но той не чувстваше студа. Десетки немигащи просълзени очи го гледаха, в тях имаше толкова мъка и състрадание, че нещо у него трепна и се пречупи. Изведнъж го достраша за тези хора, с които бе преживял целия си живот. Пристъпи крачка напред, вдигна ръка, сякаш се стремеше да ги предпази от беда, но в тази минута зърна шейната…

Потрепери земята под копитата… Шейната литна като пъстър вихър, понесе се към незнайни далнини, разпилявайки след себе си ромонещ, приятен звън на камбанки…

Степан Андреянович политна, закри очи с ръка и като мъкнеше тежко краката си в ниски, прогизнали от влагата валенки, заслиза по стълбата.

Анфиса разкопча в движение фланелата си, разблъска хората, устреми се към свата си, но някаква жена я превари и метна на раменете на стареца своята шуба. Хората се отдръпнаха пред Степан Андреянович и той бавно, като се крепеше на внука си, се затътри по пътя, изпровождан от тъжните погледи на земляците си.

Тълпата не се разотиваше. Ниско над хората пълзеше пухкав облак. Хвърляше върху тях черна сянка и медната амуниция пламтеше в шейната още по-ярко, като мангал с разжарени въглени.

Лихачов проклинаше бясно в себе си този дяволски старец, който така разстрои хората, и въртеше очи като пребит.

Изведнъж нагоре по стълбите енергично затропа с ботушките си зачервената Настя.

— Ние с мама… — звънливо извика тя, — ние с мама решихме да внесем във фонда за нашата скъпа Червена армия. Ние даваме телица… И мама кани всички стари колхозници да последват примера й, а аз — комсомолците… Това е! — И пак така бързо, както се появи, Настя изтича обратно по стълбата.

— Щом работата е такава… — оживи се Лихачов, зарадван от неочаквания обрат. — Кой е следващият?

От пътя се понесе буен смях.

— Какво става там? — развика се Лихачов, сякаш го заляха със студена вода.

— Я гледайте Малчугана! Води дзвизката си — за победата! — весело отговори някой и се захласна от смях.

От всички страни се понесе:

— Ха да те видим сега, немецо, дръж се!

— О хо-хо-хо! Как му дойде на ум…

— Цялата армия ще нахрани…

В това време Митенка Малчугана вече приближи до стълбата и извика с петляно гласче:

— Път сторете, хора! Сторете път на животинчето!

До шейната на Степан Андреянович той спря, бавно и съсредоточено завърза за задницата й дребничката мършава като него овца, която в Пекашино всички знаеха и наричаха Митенковата дзвизка.

— Ти ли? — втренчи в него сърдит поглед Лихачов.

— Аз я! — кимна Малчугана и преди Лихачов да се опомни, каза, доколкото можеше твърдо. — Приемай, председателю… Давам за Червената армия всичката си живинка.

През целия ден до късно вечерта носиха в управлението кожуси, полушубки, докарваха овце. И кой знае, може би Харитон Лихачов щеше да стане най-добрият председател на колхоз в района, за срам и яд на Пронка Фролов, ако не бяха се случили нови събития…