Фьодор Абрамов
Братя и сестри (36)

Тридесет и пета глава

Лукашин излезе от болницата като пиян. Пред входа седеше майката на Настя, заприличала за една нощ на старица. Той седна до нея и стеснително я прегърна през раменете. — Нищо, нищо — успокояваше я той, а пред очите му все още беше тъмната болнична стая със спуснати пердета. Тежка миризма на лекарства, самотно легло в ъгъла, глухи стенания…

Лукашин прокара ръка по лицето си и разкопча стягащата го яка на рубашката.

В двора на болницата беше тихо и безлюдно. Старите възлести борове, обградили като зелена стена района на болницата, стояха неми и неподвижни като часовои. Отвъд боровете кипеше многогласният, нажежен от августовското слънце работен ден. С шум и грохот премина камион, по нивята тракаха жетварки, в далечината някой викаше с прегракнал глас: „Донеси вода бе, дявол такъв! Я се поразмърдай!“. Лукашин не знаеше какво да каже и само галеше потръпващите рамене на старицата.

И изведнъж зърна една младичка, ослепително бяла брезичка. Тя стоеше самотна сред двора, избягала далече напред от закоренелите борове, и тъничка, висока, се надигаше като че ли на пръсти към ласкавите лъчи на слънцето.

Прикри очите си с длан. Не, това не се издържа…

— Ами на баща й как да пиша? — хълцаше майката. — Ще се побърка от мъка. Та тя ни е най-обичната, най-ненагледната… По-рано, кога учеше в района… Доде си той от работа, едва се държи на крака… „Какъв ден е днеска? Събота ли е?“ И тръгне да среща своята Настенка… Ох, боже, каква мъка… Ама вие защо мълчите — сграбчи го тя изведнъж за ръката. — Какво ще стане с нея? Никой не казва истината.

Какво можеше да й каже? Лекарите бяха убедени, че животът на Настя не е застрашен. Но очите?

Припомни си далечното детство. Селската улица, боса старица с платнена торба, която напипва пътя с тояга… И майка му, която го плаши, за да стои мирен: „Ще те науча аз тебе, ей сега ще повикам Екимова… нека те напъха в торбата“.

„Не! Не!“ — потрепери от ужас Лукашин.

Скочи и забърза към портичката, като тропаше силно с ботуши по дървената настилка.

Секретарят на районния комитет го посрещна с упрек:

— Как можахте да не опазите такава девойка?

— А на фронта всички ли ги опазват? — втренчи се злобно Лукашин в Новожилов.

Дишаше шумно, приближи до масата и седна в креслото.

— Виж какво, секретарю — каза той, без да го гледа. — Дошъл съм да уредим сметката. Не мога повече.

— Какво не можеш?

Лукашин се наежи:

— Не мога, казвам, повече да се размотавам с женорята из тила. Време ми е да се връщам на фронта.

— Така… — сухо каза Новожилов. — Пожарът, види се, още ти бучи в главата.

Лукашин взе думите му за намек. И веднага цял се изчерви.

— Знаеш ли какво? Не пожарът, а съвестта ми бучи! Не като при някои други. Седят си — не са и помирисвали барута.

— Та за кого казваш, че не е помирисвал барута? — тихо, като едва се овладяваше, попита Новожилов. — Доизкажи се.

Лукашин рязко се обърна.

— Да не мислиш, че няма да се доизкажа? — изгледа той неприязнено пълната фигура на Новожилов.

Новожилов се отпусна тежко върху масата и задиша като сгорещен кон. Подпухналото му лице посиня. След това рязко се изправи и като не сваляше от Лукашин тъмните си разярени очи, хрипливо изкряска:

— Кучи сине! На тлъстините ми ли завидя! А знаеш ли ти, че от двайсетата нося под сърцето си куршум? Тил… Като че ли не виждаш как живеем! Хората работят до изнемога. До последен дъх! И кои? Тия именно жени и деца, които вие защитавате на фронта. Разбра ли?

Лукашин вдигна протестиращо ръка.

— Не, почакай, изслушай ме. Постави се поне за минутка в моето положение. Идеш в някой колхоз — децата гладни, жените изсъхнали от недояждане и преумора. А ти вземеш, че изгребеш до дъно всичко, до последното зрънце. За фронта. Някоя няма нищичко ни вкъщи, ни на гърба си, а ти й разправяш за военен заем… Давай! Давай! Агитирам аз веднъж така. А една жена шушне встрани на друга. Я глей, вика, какъв врат е налял. Нашите мъже, вика, кръвта си проливат, а тоя през цялата война с езика си ще воюва. Какво ще речеш, а? И какво би направил ти? Ще я арестуваш ли? Или ще почнеш да се оправдаваш: не, не ям аз даром хляба! Ако искаш да знаеш, аз пред тази жена на колене съм готов да падна. Приживе паметник бих й вдигнал. Я кажи! От Пекашино колко души са взели на фронта? Шейсет. А нивите засети ли са? Прибирането на сеното привършва ли? Разбираш ли какво значи това? Все едно че жените отново са родили шестдесет мъже… На фронта ти изграждаше отбраната, а ние тук знаеш ли какво правехме? Хора ковяхме! Да, да! Председатели на колхозите няма, бригадири няма. А нали районът трябва да се ръководи? Разбираш ли — всичко отначало! Чудя се по някой път, как тая наша жена намира сили да влачи всичко? Помниш ли как е казал Ленин: всяка домакиня трябва да може да управлява държавата…

— Всяка готвачка — поправи го Лукашин.

— Нека да е готвачка. Тук е цялата работа. Тези думи съм ги запомнил много отдавна, а ги разбрах както трябва едва сега. Едно време, като ти се случеше жена да те ръководи, гледаш я с презрение. Безобразие, мислиш си, свършиха ли се мъжете. А представяш ли си какво щеше да стане сега, ако двадесет години не бяхме готвили тази именно жена да бъде навсякъде? Ето какво всъщност не взе предвид тоя луд Хитлер.

Замълчаха.

Новожилов дишаше тежко, чак гърдите му свиреха, и бършеше с кърпа избилата едра като град пот по челото си. Лукашин седеше неподвижно, стиснал упорито зъби. Нито единият, нито другият можеше да заговори пръв.

Телефонът иззвъня и това оправи всичко. Новожилов в миг си възвърна увереността, хвана слушалката и се обърна към Лукашин вече твърдо и делово:

— Та ето какво. Поразпалихме се — стига толкова. А сега върви и си гледай работата. И те моля, занапред не се перчи със своя патриотизъм.

… Смътно си спомняше как излезе от районния комитет, как вървеше по горския път… Огледа се — наоколо му дебели, непознати борове. Къде се намираше, къде се бе озовал? Не, не си струваше да се връща. Тази затънтена буренясала пътечка все щеше да го изведе някъде. Скоро напреде му се замяркаха пролуки, повея прохлада. Излезе на сечище, по което бяха наболи млади борчета.

Седна до една фигура от насечени стари дървета и отново се замисли.

Да, време е да си даде сметка за всичко. Не може повече така. И тази неврастенична нападка в района, и тези постоянни укори на съвестта — сякаш бе виновен пред всички жени, пред дечицата. Откъде идва това? И защо? Нима безделничи? А нагърбил ли се е с нещо, което да не е по силите му? Да, да, в това е цялата работа. Твърде леко си живее той… Признай си честно — колко пъти си оставал гладен през последните седмици? Нито веднъж. Тебе те жалят, грижат се за тебе. В един колхоз ти дадат хляб, в друг — масло, идеш в районния център — там пък чай, захар. А жените, които агитираш? Колко от тях са се наяли до насита поне веднъж това лято? Ами децата? Кое от тях е близвало захар? Не, комунист е онзи, който може да каже: и аз умирах като вас и дори повече; и моят търбух се гърчеше от глад, както и вашият; вие ходехте боси, дрипави — аз също. Изпих с вас цялата чаша на мъки и страдания — във всичко и докрай.

И отново си припомни с мъка онова, което се случи вчера. Как можа? По същото време, когато обгорилата девойка се мятала в безсъзнание и се борела със смъртта, когато майка й се е задавяла от сълзи, той… Кучият му син! Цялата нощ мечта за Анфиса, за своята любов. А сутринта хукна като хлапак на среща. Да, хиляди пъти бе права Анфиса, като го посрещна със студен, негодуващ поглед. Време бе да сложи край на това. А Новожилов не бе прав, дяволите да го вземат — мястото му е на фронта!