Фьодор Абрамов
Братя и сестри (33)

Тридесет и втора глава

Сенокосът беше в разгара си, а и нивите вече зовяха хората. Впрочем в Пекашино жътвата започна още щом класовете се бялнаха. Прибере се късно вечер от сенокос стопанката, нажъне наръч ечемик от своя участък, изсуши го през нощта на печката, а сутринта стане, очука го, смели го на хромела, замеси там някаква питка и хайде с нея на ливадите. И колкото и тежки да бяха новините от фронта, хората малко се посъвзеха — дочакаха все пак новия хляб.

Но скоро и тази радост прегоря от суховея, който дойде заедно с август. В Пекашино настъпи жега. Росата не блестеше в утрините, потоците и рекичките пресъхнаха, а листата на дърветата клюмваха по пладне, попарени от жегата. В знойните, нажежени до бяло небесни висини по цели дни се мяташе пепелявосив ястреб и пищеше пронизително и тъжно: „Пи-ит… Пи-ит…“.

Горите се забулиха в дим, миришеше на изгоряло — сякаш войната бе стигнала до Пекашино.

В душите на хората се прокрадваше суеверен страх. Ами ако изгорят и картофите, последната им надежда? Тогава какво им оставаше — да легнат в гроба?

Надяваха се на Илинден — рядко беше на своя ден Илия да не гърми и трещи. Но тази година прогърмя някъде по хоризонта, тресна ялова мълния — и край. Едва на третия ден се изля малко облаче, ала така буйно, че тия, дето бяха край село, побягнаха като луди. Но когато се изкачиха на възвишението, слънцето отново блесна, а в селото дори и прахта не бе се вдигнала. Тъмната синева, раздирана от мълнии, се оттегляше към целините.

И все пак този ден Лукашин бе истински щастлив. Днес за първи път опита да вземе греблото. Олюлявайки се от умора, той смъкна вкъщи мократа си риза и падна на кревата като мъртъв.

Събуди го зловещо чукане по прозореца:

— Горим! Горим!

Изскочи на стълбището шашардисан. Слънцето блесна до болка в още сънените му очи. Тревожно биеше желязното клепало: Бум! Бум! По пътя притича с викове и стенания раздърпана жена:

— Пожар! Пожа-а-ар! О, горко ни…

Лукашин се втурна към пътя.

От север, над гората, кажи-речи на два разкрача, се виеше на огромни тежки кълба гъст бял дим.

„Ами че това е Сухото блато! Хектарите на победата!…“ — с ужас си помисли той и в миг си представи мащабите на надвисналото бедствие. Хлябът, хлябът е в опасност!

Откъм задните дворове, някъде при конюшнята, изцвили кон. Механично, без да мисли, Лукашин измъкна от оградата един кол и направо, през улици и пътечки, хукна натам. Няколко жени, конярят Ефим и Анфиса впрягаха пред конюшнята Партизан. Лукашин едва успя да скочи отзад на колата — жребецът пое в галоп от място.

Мостът се разтресе и затрещя, след тях се разнесе писклив, пронизителен детски плач: „Ма-мо-о…“.

Прах, борове, миризма на изгоряло… Като навлезе в целините, колата се замята насам-натам: на всеки сажен — завой. Впил ръка в разтоката, Лукашин подскачаше като топка и удряше гърба си в нечие горещо тяло.

„Бум, бум, бум!“ — носеше се из селото.

По пътища и пътечки тичаха хора, викаха нещо. Проблясваха ослепително от слънцето брадви и лопати…

И изведнъж — трясък, викове и охкания и Лукашин падна в канавката, като си удари силно рамото.

Когато скочи на крака, жените и старчето Ефим, увиснали на стърките, задържаха жребеца. А той, целият мокър, пръхтеше и отстъпваше назад, диво виреше гривестата си глава и вдигаше високо огромните си предни крака, свити в коленете. Стърките изпращяха…

— Ремъците, режете ремъците! — завика Анфиса.

Лукашин се втурна да помага. Но в този миг стана нещо невероятно. Във въздуха се мярнаха голи колене и в същата секунда той видя Анфиса върху жребеца.

Жените отскочиха встрани.

Страшен грохот, прах… Между храстите се развя бялата забрадка на Анфиса.

Зашеметен, задъхан, Лукашин огледа мястото на катастрофата: легналата на една страна каруца, счупеното колело…

След това хукна по пътя, като гълташе прахта и се къпеше в пот, изпревари някого, някой изпревари него…

Ушите му бучаха, нещо дразнеше гърлото му. Черна димна завеса забули половината небе, закри слънцето. Притъмня. И само отблясъците на невидимото, скрито отвъд горичките пожарище, които пробягваха с трептене по върховете на дърветата, разсичаха тази тъмнина, а отстрани изведнъж припламваха в пурпурни сияния ивици жита с клюмнали класове. И по целия път в нарастващия тътен и пукот на пожара той сякаш дочуваше жалния, молещ звън на класовете: спасете ни, спасете ни… Къде, къде бе виждал същото? В паметта му изплува миналогодишното лято, осиротелите села, пожарищата, неожънатите ниви. Ужас обзе Лукашин: ами ако не спрат огъня? Всичко ще изгине — и жито, и хора, и село.

Капнал от умора, целият мокър, той премина потока и се изкачи тичешком на височинката. В лицето го лъхна душна, знойна вълна. И в същия миг ослепителен блясък рязна очите му.

Но онова, което видя след това, го ужаси.

От дълбините на гората напредваше с боботене и пращене огнена стена. И пред нея — няколко малки черни фигурки, първите притичали до пожара хора. Те се мятаха между стволовете на дърветата, шибаха със смърчови клони, отстъпваха, засипани от облаци искри, и отново се хвърляха към огъня.

— Назад! Назад! — развика се с всички сили Лукашин. — Гората, гората трябва да се сече!

Като се задъхваше и давеше от дима, той се хвърли направо през ечемичената нива в най-силния огън.

След няколко минути по цялата окрайна на гората се чуваха яростни удари на секири, лопати. Бясно цвилеха завързаните до потока коне. Стари, могъщи смърчове пламваха като факли и върху хората, задушаващи се от дима и горещината, се сипеха мириади искри и падаха разжарени парцали, главни, кора.

Лукашин заедно с някакви жени и юноши отмъкваше настрани клони, храсталаци, заемаше се с пъновете — правеше всичко, което можеше да се прави с една ръка. Постепенно в него започна да се пробужда командирът. А какво става по фланговете? Не са ли ги забравили в суматохата? Прикривайки лице с ръка, той изтича до края на нивата и като заплиташе крака в ечемика, хукна наляво. Но там вече се разпореждаха юнашката Степан Андреянович и Трофим — изпод секирите им хвърчаха розови трески. Мишка Пряслин се въртеше край тях като дявол и потушаваше напиращия огън със смърчов клон.

Лукашин хукна към Сухото блато. Натам не се виждаха ни небето, ни гората. Всичко беше забулено в дим. Огънят вече наближаваше края на гората. Грохотът и пращенето бяха ужасяващи. Сгромолясваха се смърчове, гърчеше се храсталакът, лудо пламтяха с розови езици току-що пресечени пънове. Шепата жени, старци и юноши се бореха като обезумели с яростната стихия.

После зърна Марфа. Беше сама в края на гората, там, дето тя граничеше със Сухото блато. Как се беше озовала точно тук — дали случайно или някой я бе изпратил, но Лукашин веднага разбра: това е най-опасното място — прехвърли ли се огънят в Сухото блато, с нищо не можеш го спря. За миг само ще пламнат десетки хектари. Огънят сякаш също разбираше това и с диво настървение напираше да излезе на открито, скачаше от едно дърво на друго.

Всичко около Марфа трещеше и бучеше, смолата кипеше по стволовете, от храсталака се сипеха върху й обгорели листа. А тя, огромна, цялата пурпурночервена, с черни, изскочили изпод смъкналата й се забрадка коси, размахваше над главата си върлина и с пъшкане и охкане помиташе около себе си всичко, което й попаднеше. Едно високо и тънко борче не отстъпваше — върлината не стигаше до върха му. Тогава Марфа захвърли върлината и се вкопчи с две ръце в гладкия му ствол. Борчето заскърца, изви се като дъга, но не се пречупи.

— Какво си зяпнал? — изхриптя Марфа.

Лукашин се опомни, изтича до пъна, издърпа секирата, върна се и удари по ствола. Остра, режеща болка парна болната му ръка, но той удържа секирата. След това поваляше борове и смърчове, сечеше храсталак, отмъкваше настрана повалени дървета, отдръпваше се, отстъпваше под напора на огъня…

Мина сигурно цяла вечност, докато изправи най-после гръб. Хората все още се бореха с огъня. Но покрай нивата от край до край се проточваше просека с бялнали се по нея току-що отсечени пънове. Натъкнал се на преградата, огънят догризваше затаено и злобно остатъците от клони и блатен храсталак. И тогава той изведнъж разбра: устояхме! Поиска да извика, да ободри изнемощелите хора, но едва можа да помръдне вцепенените си спечени устни. В гъстия задушаващ пушек започнаха да се надигат един след друг като призраци хората. Проблясваха секири, лопати…

Скоро всички се събраха в края на Сухото блато, където до скоро се бореха с огъня Марфа и Лукашин. Тук се дишаше по-леко — от блатото подухваше и отнасяше дима към нивите.

Жените изтупваха пепелта и саждите от себе си, оглеждаха дрехите и обувките си, изтриваха мръсотията от лицата си, приказваха, охкаха, чудеха се по женски и всяка преживяваше отново това, което се бе случило с нея:

— Пък мен така ми се взе акъла, че хукнах с греблото — толкова да изумея…

— А ние с Василиса тичаме и плачем: нашите сълзи горят… Пролетес зърно по зърно сме го сбирали.

— На мене пък като ми се надул корема — не мога да тичам…

— Ох, а ние, невести, а ние! Като скочи Анфиса на коня, изтръпнах. Какъв е луд само! Ще я убие, рекох си. Ама и ти, Анфисюшка, как можа да го яхнеш?

— А като минавахме по моста — душиците ни в петите стръсква. И аз току се хванах за Иван Дмитриевич. Ти усети ли?

— Ама и тебе, Варка, си те бива, право на целта. Знаеш за кого да се хванеш.

— Леле, жени, я ми вижте шала, вижте го… Ох, пусто да опустее дано! Целият е изгорял.

— Я зарежи шала. Нали ти не си изгоряла.

— Че как тъй? Тоя шал братовчед ми го е подарил, още кога се жених. Толкоз години да го пазя в сандъка, та баш вчера да го извадя!

— Абе къде е Фьодор Капитонович, никакъв се не види? Богатството си ли пази?

— Добре че хората се случиха в село, а то иначе…

Лукашин едва се държеше на крака, вглеждаше се и се вслушваше в охкащите и ахкащите жени. Те бяха изцапани, раздърпани, опърлени. По бледите им, изплескани със сажди лица се стичаха сълзи. Почернелите им спечени устни бяха се подули. Гледаше ги, слушаше простосърдечните им наивни думи и сърцето му преливаше от обич и нежност към тези измъчени, не знаещи цената си хора.

 

 

— Ей, чие гърло е пресъхнало?

Всички се обърнаха към гласа.

От храстите при потока излезе Мишка Пряслин. Мокрото му лъснало лице се усмихваше блажено, от мръсната му брадичка капеха капки.

Черен като обгорял пън, Трофим Лобанов облиза пресъхналите си устни и без да каже нито дума, се помъкна тежко към потока. След него се понесоха в надпревара и другите.

Натрупаха се един връз друг край ямичката, изрита от Мишка в обраслата с мъх лъка. Щастливците, които бяха стигнали първи, гребяха с шепи черната плесенясала каша и пиеха жадно. Другите зад тях напираха, притискаха ги…

Трофим разблъска жените, пльосна се по корем и мушна в кладенчето цялата си глава.

— Този пък пощуря — като невидяло! — развикаха се отвред. — Жени, я го измъкнете…

Варвара хвана със смях Трофим отзад за панталоните и го задърпа. Той се опъваше, риташе, ръмжеше с утробен глас:

— Махай се, кобило такава!

— Ама че глупаци — засмя се Мишка, който наблюдаваше блъсканицата отстрани. — Струпаха се като овце. Като че ли не виждат колко вода има наоколо.

Започнаха да развиват с ръце и крака, да разчоплят мъха, да правят нови ямички.

Когато утолиха жаждата си, хората почувстваха тежката умора. От потока до височинката се изкачиха, като едва влачеха крака. Да имаше как да се отпуснат направо тук върху мъха и да не мръднат.

Всъщност огънят не беше съвсем угасен. Като погълна боровите и смърчови иглици и листата, той се прехвърли на обгорелите, изсушени стволове на дърветата, които не бяха успели да изтеглят при изсичането. Към хората пак полетяха сажди, искри, главни. Гъст тежък дим отново закри слънцето. Някъде вляво все още пращеше и тътнеше. Там сигурно огънят се бе прехвърлил през просеката. Но това не беше вече страшно — мочурливият поток беше сигурна преграда. Вдясно огънят се промъкваше към Сухото блато. Замириса силно на горящ торф.

Лукашин погледна тревожно към Степан Андреянович:

— Блатото може ли да се запали?

— Не ми се вярва. Макар и да му викат Сухото, северният му край е мочурлив.

Започнаха бавно да прибират секирите и лопатите — вече можеше да си вървят вкъщи.

— Какво се е разлетяла тая проклетница… — пробуча изведнъж недоволно Марфа.

— Коя, къде? — заоглеждаха се жените.

— Я глейте, невести — изумено каза Варвара, — птица…

И наистина на стотина метра встрани от хората над върха на висок и тънък като мачта бор, израсъл в края на блатото, се виеше някаква голяма сива птица. Тя ту падаше като камък към върха, ту излиташе нагоре, разперила широко крила.

— Има нещо там, току-така няма да лети.

— Я виж, Мишка, твоите очи са по-силни — побутна Варвара Мишка.

Но Мишка и без нейната молба бе опънал шия и се вглеждаше напрегнато във върха на бора.

— Нещо се чернее… — неопределено каза той.

— Ами че на това дърво й е гнездото бе, жени! — плесна с ръце Даря. — Ех, че място си е избрала, глупавичката…

Милозливата Василиса поднесе към очите си края на забрадката:

— Гледай я ти, живинката безсловесна… Да продума, не може, ала нали е майчица — децата си в беда не оставя.

Близо до бора прелетя и с трясък се разпиля горяща главня. Сивата птица се замята още по-тревожно около бора. Изведнъж тя се стрелна към хората, прелетя над главите им, но толкова ниско, че Лукашин почувства миризмата на птиче перо.

— Боже, жени — въздъхна Даря, — я как вика хората на помощ.

— Абе хора… та бива ли… ще изгорят — засуети се Варвара.

— Трябва да се отсече! — тръсна глава Трофим и почна да вади секирата от колана си.

— Не ставай глупав! — развикаха се по него жените. — Дървото ще падне — и какво?

Трофим се отдръпна назад докачен.

— Стълба няма… да имаше сега една стълба — можеше да ги свали човек.

— Какво толкова ви взе акъла тази птица, малко ли изгоряха днес — започна Софрон Игнатиевич да уговаря развълнуваните жени, но не довърши.

Мишка Пряслин хукна към бора с всички сили.

— Мишка, Мишка, къде? Върни се! — развика се Ана. Мишка дори не се обърна. Дотича до бора и се закатери нагоре. Но стъблото беше гладко, тънко и след няколко прехващания краката му се хлъзнаха и той се намери на земята.

— Мишка, Мишка, да не си посмял! — отново завика Ана.

След миг, обгърнал здраво с ръце дървото, Мишка отново се закатери по ствола. Сега сивата птица кръжеше точно над главата на Мишка. Излиташе нагоре, като махаше тежко с огромните си, отдолу бели крила, спускаше се ниско, правеше един-два кръга над главата на момчето и отново литваше към върха. „По-бързо! По-бързо!“ — сякаш молеше тя. И Мишка пълзеше ли, пълзеше нагоре.

Вдигнали глави, хората не сваляха очи от него.

Изведнъж гъста пелена дим скри момчето.

— Ми-и-ша-а… Ми-и-шка-а-а!

Ана се хвърли напред, но някой я хвана.

— Хора ли сте или не сте! За птицата ви е жал, а за мене?

Когато димът се разнесе, всички въздъхнаха с облекчение. Свит на топка, Мишка продължаваше да се катери по ствола. Спря за миг, пое си дъх, махна на хората, сякаш за да ги успокои, и отново се закатери нагоре. До върха оставаха около три метра. Но какви метри бяха това! Под тежестта на тялото тънкият бор се превиваше, люлееше… А наоколо бушуваше яростна огнена лавина.

— Слизай! Слизай! — развикаха се всички едновременно. Изглежда, че едва сега всеки разбра на каква опасност се е изложило момчето. Достатъчно беше една искричка да падне на ризата му и то щеше да пламне като свещ пред очите им.

Към върха отново се издигнаха кълба дим. В пурпурните отблясъци на пламъка се бялнаха зловещо подкрилията на птицата.

— А-а-а! — запищя Ана.

Настя грабна секирата и се хвърли към бора. След нея се устремиха и другите, като чупеха с трясък клони по пътя си. Сечаха, отмъкваха настрани храсталака, тъпчеха огъня с крака, бъхтеха с греди, нахвърляха мъх с лопатите.

— Е, мина страшното — каза Лукашин, когато отклониха огъня на около десетина сажена от бора.

После потърси с очи Настя. Тя стоеше до един изтляващ храст и все още гасеше огъня с клон от смърч.

— Браво, Настя!

Момичето вдигна глава, усмихна се стеснително и отново затупа с клона, като вдигаше около себе си цели снопове искри.

Мишка беше вече на върха.

Хората се бяха струпали под бора, гледаха нагоре и споделяха възхищението си:

— Стигна ги все пак… Ей това се вика юнак!

И изведнъж страхотен вик разцепи въздуха:

— Ааа а-а…

Разперила широко ръце, по новата просека тичаше Настя, обезумяла от болки. По гърба й се мятаха огнени езици.

— Легни! Легни! По гръб! — завика Лукашин.

Той затича да й пресече пътя, но заплете крак в някакъв корен и падна. В момента на падането видя как нечии ръце хванаха девойката и я превиха към земята.

Когато приближи до хората, които се бяха навели над Настя, долови с ужас миризмата на изгорено месо. Тя лежеше, покрита с мръсни дрешки — с лице към земята, подгънала неудобно оголен над коляното крак. Тялото й потръпваше конвулсивно, тя стенеше… Беше в безсъзнание.

Жените хлипаха тихо. Лукашин закри очи с ръка и също се разплака.

А в това време под бора стоеше самотен, измъчен Мишка. Ризата му висеше на парцали, ръцете му бяха издраскани, одрани до кръв. В едната си ръка държеше старо каскетче, което току мърдаше от напъханите вътре пиленца. Сивата птица уморено летеше над него, като почти докосваше с крила сплъстената му от потта коса. Но Мишка не виждаше, не чувстваше нито кървавите драскотини по ръцете си, нито протестиращите тласъци на пиленцата, които се опитваха да излязат на свобода, нито измъчената птица майка, която облъхваше с размаха на крилете си като с ветрило потната му глава. Блед, без капчица кръв по лицето си, той стоеше с широко отворени от ужас очи и не смееше да помръдне.