Фьодор Абрамов
Братя и сестри (14)

Тринадесета глава

Всеки човек си има повратен ден в живота. Така беше и с Ана.

Това се случи през един летен празник в родното й село Слуда две-три години преди колективизацията. Открай време пекашинските момци се държаха предизвикателно със слуденчани, но откакто между тях се появи юнак Ваня, слуденчани нямаха мира. Този юнак Ваня се стовари върху им като гръм от ясно небе. Докато беше жива майка му, юнак Ваня никакъв го нямаше. Знаеха само, че вдовица една от Пекашино има син, кротък къдрав мечок, дето сам се впряга в каруцата със снопите, защото си нямат кон. Но майката умря и момъкът сякаш от верига се отскубна: пропи се, из целия окръг се прочу като пръв побойник. Особено си патеха от него слуденчани, които си имаха отколешна вражда с пекашинци — заради ливадите ли или за нещо друго, точно никой не можеше да каже. Но както и да бе, дойдеше ли празник — почваше и боят, и то такъв, че понякога се стигаше и до ножовете и секирите.

В началото на боя Ваня обикновено си стоеше кротко настрани, боеше се да не халоса някого до смърт, но почнеха ли слуденчани да вземат връх, той се втурваше в купчината тела и разхвърляше като кученца всички, които му паднеха под ръка. Слуденчани чакаха случай да си разчистят сметките с юнак Ваня и накрая дочакаха.

В онзи летен празник Ваня дойде в Слуда сам. Беше здравата пиян, с червена риза, разпасан, разгърден, помъкна се безцелно из селото, като се кандилкаше от една страна на друга.

От ъгъла на първата пресечка върху него се нахвърлиха момци и мъже, повалиха го и започнаха да го налагат с каквото им падне. Ваня се изтръгна, скочи на крака, измъкна един кол от оградата и се спусна след слуденчани страшен, окървавен. Гони ги през цялото село, а после, без вече нищо да разбира, се нахвърли върху тълпата жени и девойки, които се разбягаха с вик и писък.

И изведнъж, на няколко крачки от себе си, зърна дребничка мургава девойка в червена рокличка с бели ширитчета, с леки хромови ботушки с високи токове.

— Хайде де, удари ме! — предизвикателно каза тя и прекрачи напред. — Безсрамник! Налял очи — и морето му до коляно.

От мургавото леко побледняло лице го гледаха с гняв и презрение черни очи.

Без да сваля поглед от нея, с лениво движение Ваня захвърли встрани кола и изведнъж се разсмя. Тя беше толкова малка и тъничка — това сърдито пиленце, че той можеше да я вдигне на едната си длан.

— Ох ти, севдо писана — каза той с пиянска усмивка и протегна ръце да прегърне девойката.

Девойката се отдръпна и плю в лицето му. Тълпата, която ги бе наобиколила в това време, ахна. А Ваня замига слисано, изтри лице с длан, после разтри очи, сякаш искаше да се убеди дали всичко това не става насън, и бавно, усмихнат някак виновно, закрета напред.

След него се понесоха присмехулни викове:

— Пишман юнак! От момичето се уплаши!

— А вие какво сте се разцвилили? — тропна с крак Анка срещу момците. — Радвате се, че един дангалак разгони цялото село!

Ваня се обърна, погледна още веднъж девойката и пак се усмихна стеснително, по детски.

Оттогава зачести в Слуда като вярващ в църква и тръгна подир Анка като няма, неотделима сянка. Пак пиеше и се забъркваше в побоищата, но видеше ли Анка, ставаше по-тих от водата и по-нисък от тревата.

Скоро момците спряха да задирят девойката. На никого не му се искаше да отнесе юмруците на Ваня. Тъжни дни настъпиха за Анка: тръгнат момите на разходка с момците, целуват се и се прегръщат, а тя все сама и сама — само някъде отзад крачи като безмълвен страж Ваня, не сваля от нея ревниви очи, но и не смее да се приближи.

Анка търпя — търпя, но веднъж не издържа:

— Кога най-после ще ме оставиш на мира, непрокопсанико? — развика се тя. — Ходя, сякаш съм прокажена, хората бягат от мен като попарени… Каква съм ти аз на тебе — да не съм ти жена?

Същата вечер Ваня довтаса със сватове. Бащата на Анка, къдрокос мургав здравеняк, погледна с уважение широките рамене на жениха, високата му издута като камбана гръд и даде знак на дъщеря си, че е съгласен.

— Ама защо тъй, татко — замоли се тя разплакана, — че за такъв ли таласъм да ида… Та тоя пияница още първия ден ще ме продаде за пиене…

— От днес нататък капка няма да сложа в уста! — глухо каза Ваня.

— Не ща и да чуя! — упорстваше Анка. — Та мигар съм му прилика, татко? По-добре да не съм жива, отколкото с такъв…

Баща й разпери безпомощно ръце:

— Е, момко, ще прощаваш. Драг си ми, ала да почерням момичето си не искам — едничка ми е тя.

Изчервен от срам, Ваня изхвръкна от къщата, но на прага се спря, обърна се към Анка и твърдо подхвърли:

— Щом съм рекъл — така ще бъде!

Същата нощ изчезна от Пекашино. Мина месец, два — снегът навея къщата му до прозорците, а от Ваня — ни вест, ни кост.

И изведнъж се обади. Един ден през пролетта Анка получи по пощата пакет. В него имаше вестник. Анка нищо не разбираше, разгъна го. От първата страница на „Северна правда“ я гледаше познато лице. Под портрета прочете: „Най-добрият сплавач по Уст-Пинега другарят Пряслин“.

— Виж го ти с какво решил да ме купи — кипна Анка и скъса вестника.

Скоро се върна и самият Ваня. Слезе на пекашинския бряг с нов елегантен костюм, с хармоника. И като гръм го тресна новината: Анка се жени.

Хукна Ваня към Слуда, ала там вече всичко свършило. От двора на Анкиния баща се разотиват последните гости.

— Ех ти, глупчо такъв… — посрещна го посръбналият на сватбата баща. — А казваше уж: „Щом съм рекъл — така ще бъде“. Пихме вече за Анка, току-що я отведоха във Видрино. Пък тя, глупако, си мислеше за тебе.

Скръцна Ваня със зъби, застена. От двора излизаше последният кабриолет. Хукна към него, изхвърли отвътре слисаните сватове, скочи на капрата и подкара като луд.

Какво стана после, не се знае точно — за това не обичаха да си спомнят нито женихът, нито роднините му. Но на другия ден рано сутринта, целият в синини и цицини, с разкъсано сако, юнак Ваня пристигна като герой пред своята къща и внимателно свали от кабриолета дребничка мургава женичка, която едва стигаше до мишницата му.

— Ама че двойка — мечка и буболечка… — ахнаха пекашинци.

… Сговорно си заживяха младоженците. В приетия срок Анка роди син, а след него децата се нанизаха като маниста.

Ваня умираше за своята Анка, глезеше я, както можеше. Върне се някой път от коситба на личния участък, а Анка с годинака Мишка в ръце, па като ги грабне и двамата и така със смях на един дъх ги изкачи на стръмното пекашинско възвишение.

— На късмета си е паднала… като че е кукла… — завистливо ще подхвърли някоя пекашинка.

И тъй, с този безобиден прякор влезе в пекашинския свят жената на юнак Ваня…

 

 

Когато престъпи прага, Анка се изненада от непривичната тишина. В гъстия мрак, разкъсван от червеникавата светлина на газената лампа, се белееше гладко вчесаната Лизкина главичка, наведена над масата. Поскърцваше перо.

— Защо е така тихо днес? Къде са децата?

Лиза трепна. Невзрачното й широкоскулесто личице със зелени очички в миг просия:

— Пък аз не те и усетих.

Тя скочи пъргаво от масата и шляпайки с босите си крачета по пода, затича към майка си.

— Децата, викам, спят ли? — пак запита Ана, като се ослуша.

— Че какво ще правят? Напиха се с мляко и се качиха на печката. А ти защо се забави? Чаках те, чаках — Семьоновна издои кравата.

Ана приближи до пейката пред печката и седна.

— Е, слава богу, че поне кравата няма да доя.

Притисна гръб до топлата печка и блажено затвори очи.

— Чакай да ти сваля ботушите. Ще ти дам валенките от печката. Напекли са се.

Топлите чевръсти пръсти на дъщеричката й зашариха по лицето й, заразвързваха шала.

— Не бързай, още работа ме чака. Нека само минутка да поседя така. Съвсем съм се вкочанила днес.

— Как няма да се вкочаниш! Я какъв северняк духа — ужас. Петруха Васин счупи стъклото в нашата класна стая — едва изтраях. Надежда Михайловна казва: да се възстанови. Майка му ще му одере кожата. Сигурно от техен прозорец ще трябва да го свали… Къде може да се намери сега стъкло.

Топлината се разлива по гърба на Ана като вълна. Бодрото приглушено гласче на дъщеря й я унася като котешко мъркане.

— Бригадирът днес кара ли ти се?

— Че за какво да се кара? — отговори Ана отпуснато, със затворени очи.

— Казват, че тия дни те е навикал нещо. Стар дивак!

Ана се намръщи недоволно:

— Я остави тия приказки, глупачке. Може ли такова нещо?

— А той защо се кара? Кавгаджия такъв! Сина му убиха, а старата сега…

— Я да млъкнеш!

Ана се отдръпна от печката и закопча фланелата си.

— Къде е Мишка? Запалих банята на идване, да донесе барем вода.

— Къде може да е? Като че ли не знаеш. Улиците мери.

В тъмния ъгъл до вратата върху дървения креват захленчи, заплака Татянка.

— У, да ти се не знае, усети те — закани й се с юмрук Лизка.

— Добре, добре, дай я тук — каза Ана и разкопча ватенката си.

Още щом се озова на коленете на майка си, момиченцето жадно, с две ръчички се впи в гръдта й, но скоро пусна и заплака.

— Вземи я — уморено каза Ана. — Ще ида да нагледам банята.

— Пореви си, пореви си, лигло — нареждаше Лизка, като поемаше детето. — Готова е да изяде майка си…

Когато се върна от банята, къщата приличаше на мравуняк. Ясно — прибрал се е! Мишка, който се търкаляше с по-малките си братчета на пода, стана и седна на столчето.

— Не те е срам! Майка ти и на нивата блъска, и банята пали. Мигар ще ти изсъхнат ръцете, ако пренесеш вода?

— Пак занарежда… Отде да знам, че си се захванала с банята?

— Безсрамник неден — застъпи се за майка си Лизка, като се надигна от пода с мокър парцал в ръце. — Не ме гледай такъв, не ме гледай — няма да ме уплашиш. Ама вече ще пишем на татко… Нали, мамо?

— Добре, хайде стига. Приготвяйте се за банята.

Дечурлигата се заблъскаха, хвърлиха се към прага да дирят дрехите и обувките. Развикаха се, задърпаха се: „Мойе йе“. „Не, мойе йе.“ „Дай ми го.“ Забравена от всички на пода заплака Татянка.

— А ти какво се мъдриш като кум? Специална покана ли чакаш?

— Няма да дойда! — промърмори Мишка и отвърна очи.

— Как така няма да дойдеш? Искаш да потънеш в мръсотия ли? И миналия път се измъкна.

— Няма да дойда и толкоз. Дотегна ми!

— Дотегнах ли ти? Ще те науча аз тебе…

В гнева си Ана грабна ремъка от закачалката и се устреми към скочилия от столчето Мишка, но в момента, когато замахна, погледът й попадна на брадичката на сина й — и ръката й трепна.

Надраснал е майка си. Тя гледаше изумено застаналия пред нея висок, дългорък, някак непознат й юноша, извил сърдито черни очи настрани. Трябваше дори да отдръпне малко глава назад, за да разгледа лицето му. Цял бащичко! Само очите и мургавостта нейни…

Изведнъж й хрумна смътна догадка:

— Пък ако искаш, влез пръв, в най-горещото, а? Докато ние се приготвяме, ще се изкъпеш…

Забеляза как светнаха очите му.

— Аз за минутка, ей сега!

Хлопна вратата, вратницата…

Да, така е — срамува се от майка си.

Лизка, която наблюдаваше от началото тази сцена, гледаше майка си с широко отворени очи. Беше засегната до дъното на душата си. Така ли? Цяла вечер хайманува, а сега на него най-горещото!

— И аз ще ида с него.

— И аз, и аз — развикаха се малките.

Ана не можа да сдържи усмивката си:

— Ама че го измисли, глупавичката ми. Нека се измие сам.

Насмешливата усмивка на майка й окончателно смаза Лизка. Устните й затрепериха и тя заплака:

— Ти мене хич не ме жалиш. Все Мишка, та Мишка, а той? Нищо не ти помага. Аз и пода измих… Надежда Михайловна и днеска попита: Имаш ли си, Лиза, друга рокличка? А ти уши риза на Мишка…

— Ох, ти си ми още по-голяма грижа — въздъхна Ана.

— Съвсем не съм ти грижа — още по-силно заплака Лизка. — Мислиш ме за най-глупавата. А хората ми викат умница. И одеве Семьоновна, като доеше кравата… Каква си, вика, Лиза, къщовница…

— Недей, недей… — Ана привлече към себе си момиченцето, прегърна го. — Умница си ми ти, най-хубавата си ми… Виж я пък тая мама: момиченцето измило пода, а тя дори не забелязва. Мишка нарочно изпратих преди другите. Да не ни пречи. А без тебе къде мога се оправи?

… Като изкъпа едно след друго малките, Ана ги изпрати в къщи с Лиза и остана сама в банята да изпере бельото. После го просна над камъка — да изсъхне до сутринта — и чак тогава се повлече към къщи.

Децата вече спяха. По масата съдове, лъжици. Надникна в едно гърненце, в друго — нямаше мляко, изяде няколко студени картофчета и едва се довлече до леглото. Легна, замушка одеялото под децата и придърпа до себе си Татянка.

„Мишка се срамува от майка си“ — спомни си отново тя и в същия миг всичко се завъртя и люшна пред очите й.

Присъни й се Иван, тяхната младост. Ту виждаше как крачат всред високата дъхава ръж, ту изведнъж се озоваха сред разцъфтяла ливада. И така изнемогна от жегата, че не можеше ни ръка, ни крак да помръдне. А Иван я прегръщаше, галеше.

„Иване, Ваня, децата ни са големи…“ „Те спят, спят“ — смее се Иван. „А Мишка, Мишка — уплашено шепне тя. — Чуваш ли го, чуваш ли как тропа?“

Тук се събуди. Беше съмнало вече. На прозореца чукаше бригадирът.

— Идвам, идвам… — отговори Ана и се надигна от леглото.