Фьодор Абрамов
Братя и сестри (27)

Двадесет и шеста глава

Докато трупаха сено по далечните райони, под възвишението край селото залягаха Степан Андреянович и Настя.

Отначало им идеше да зарежат всичко: нямаше кой да работи. По цялата лъка край реката от сутрин до вечер се мотаеха няколко жени. Пък отгоре на това взе, че се счупи и косачката. Наложи се да викат от Синелга Мишка Пряслин — за няколко дни той окоси със своята машина цели версти.

На сгрибането изведоха всичко живо — и старите, и децата. Престарялата баба Еремеевна, която вече не си помнеше и годините, качиха на една талига и я закараха до ливадата — краката й не държаха да ходи надалече, но ръцете й все още можеха да държат греблото.

На двадесети юли щастието се усмихна на Степан Андреянович и на Настя. През нощта от Росохи пристигна групата на Софрон Игнатиевич и на другата сутрин излязоха вкупом на лъката, без да чакат разпореждане от управлението.

Край село стана шумно както преди войната. Вярно че някои от работничките трябваше да ги дириш в краката си — току-виж, загребал си ги заедно със сеното, но затова пък беше весело и многолюдно. По-младите жени се бяха поиздокарали: отколе си беше тъй — когато събираха сеното край село, обличаха се като за празник.

Работеха без почивки — бързаха. От сутринта още започнаха да се реят, преплитат облачета, легна задуха като в баня. Ниско над главите се стрелкаха дъждовници и децата викаха и току подскачаха нагоре с греблата, мъчеха се да ги свалят! Мокри, потни, гонени от приближаващия дъжд, жените тичаха от копа на копа, загрибаха в движение снопчета сено и го трупаха върху копите. Ако някой зазяпал се малчуган се замотаеше в краката на майка си, тя го плесваше вървешком по врата и го поучаваше: „Не лапай мухи, я се виж колкав си“.

И все пак не успяха да приберат всичкото сено. От набухналия облак рукна дъжд.

Събирачите на сено — и млади и стари — се разпиляха, кой накъде види: едни се мушнаха под копите, други — под храстите. Марфа Репишна, младоликата Даря, Варвара и още няколко жени, разпънали забрадките над главите си, хукнаха към най-близкия зарод — напластена нависоко и нашироко дълга копа. Запъхтяната Марфа дотича до една разпиляна купчина сено, придърпано до зарода, и се строполи върху него като мъртва. Другите започнаха да се нагласяват около нея, като триеха мокрите си лица, отърсваха се, вадеха сламките от врата си. Преди да седне, старата Василиса се прекръсти и каза развълнувана:

— Дъждец таман за гъби. Дай боже барем гъби да се родят.

Само Варвара не бързаше да се пъхне в задухът на сеното. Тя стоеше под дъжда, вдигнала мокро, по детски щастливо лице и блажено протягаше разгорещеното си тяло.

— Невести, невести! Ох, че е хубаво — напяваше тя от удоволствие. — Ще се умия като с роса. Гледайте, гледайте! — зашепна тя изведнъж изумено, като присядаше и се тупаше по мокрите бедра. — Бригадирът ни… Не се наработи тоя човек!

Около съседния зарод, на стотина сажена от жените, въртеше вилата и довършваше копата Степан Андреянович — гологлав, с разпусната риза. Нагоре току политаха огромни, рошави сгрибки сено. Около него се въртяха пъргаво Мишка Пряслин, Настя и Наденка, която вече цяла седмица не изпускаше из ръце греблото.

— Ей, бригадире, хайде на почивка! — развика се Варвара.

— Ама че го рече, като че ли го не знаеш Стьопонка какъв е! — понадигна се Марфа и отново се отпусна на сеното.

— Знаем го, знаем Стьопонка — с уважение каза Василиса. — Лани ги помолих за една брестова кошница — над стълбите им виси окачена. Дай ми я, думам, Макаровна, да ида за ягоди. „Не, рече, няма да ти дам тази кошница.“ „Свиди ли ти се“, питам я. „Не, дума, в тази кошница аз сина си съм родила.“ Че как тъй викам в кошница? „Ами тъй, дума, от ливадата се връщах и там отвъд село край блатото го родих. В тая кошница го донесох в къщи.“

— Ох, каква мъка! — въздъхна Даря. — Сам се трепеше до съсипия, че и жена си искаше да умори.

— Не думай тъй, Дарюшка — живо се застъпи за Степан Андреянович Василиса, — чувала ли си как се е изправил той на крака? Бащиния никаква не е имал.

Варвара се вслушваше с нежелание в разговора и се мръщеше: ей сега ще ги занареждат едни от скучни по-скучни… Тя изви гръб, изпъна рамене, та чак костите й изпукаха, и като притропа игриво с крака, запя:

Я върнете ни мъжете —

пък ни грижа не берете…

— Варваро, бясна кучко — сънливо измърмори Марфа, — пак ли те прихвана?

Набожната Василиса стана и строго сви сухите си устни:

— Безсрамница! Днес е петък — от бога страх няма! — Тя раздвижи с мъка старите си крака, тръгна към другия край на зарода и се закръсти вървешком.

Варвара се поклони след нея с най-сериозен вид, както послушница се кланя на игуменката, и първа прихна да се смее. Жените се размърдаха, заусмихваха се. Сърдита, зла, Марфа рязко се надигна (не я остави, усойницата, да подремне) и седна:

— Ох, Варуха, Варуха… Какво толкова ти харесват тия мъже, та цял живот се лепят за тебе. Жена като всички жени. Сал дето те не свърта на едно място — като че имаш въгарец в задника си.

— Хлябът си е хляб, Марфинка, ала на всеки самун слабостта му е различна — отвърна Варвара сред одобрителен смях.

— Върви на майната си, многознайнице!

— Аз, Марфинка, знаеш ли каква съм? — не отстъпваше Варвара. — Река ли, и дявола ще развеселя. Не вярваш ли?

Тя направи крачка към Марфа, хвърли се изведнъж върху нея със смях и на шега я катурна по гръб.

— Давай, давай! — развикаха се жените.

Като се мяташе в сеното, Марфа смъкна от себе си Варвара, седна върху нея и цялата зачервена, задъхана, засрамена, започна да я налага по задните части.

Варвара пищеше задавено, извиваше се под Марфа, риташе с крака.

— Варка, Варка, безсрамнице… — молеше я задавена от смях Даря. — Не си разголвай кълките — ще подплашиш моя старец.

Най-сетне Марфа си изля яда и пусна Варвара. Тя скочи пъргаво и заопипва страните си.

— Е, доволна ли си сега? — ухили се Марфа.

— И още как, Марфа Павловна! Ни един мъж не ме е прегръщал така, Марфушка! — възкликна Варвара и отново тръгна към нея: — Защо господ не те е направил мъж?

Марфа размаха ръце с истински ужас:

— Защото ме е съжалил. Иначе ти би висяла постоянно на врата ми.

— Аз и без това ще си вися.

И Варвара обгърна врата на Марфа, притисна към нея мокрото си тяло. Марфа я отблъсна лениво и без желание, после изкриви гнусливо устни и каза уморено:

— Я ме остави, лепко такава! Откак се помня, такова не ми е идело на ум, а сега вече ми е минало времето.

Тя се замисли и сви мрачно вежди:

— Дай ми на мене да дочакам края на войната, пък да се напия на чай с бял хляб… Колкото ми душа иска! — добави тя с ожесточение.

В настъпилата тишина някой въздъхна:

— Може и с ръжен…

— Не, с бял! — упорито повтори Марфа и изгледа жените така, сякаш беше готова да разкъса всеки, който се осмелеше да я лиши от тази надежда.

И те закимаха с глави в съгласие:

— С бял, Марфинка, с бял…

— Варка, Варка — дръпна я за полата Даря. — Нали за мъж си се затъжила — ей го, иде.

Жените запротягаха любопитно шии: какъв ли пък номер е намислила Даря. Но когато вляво от техния зарод видяха идващия по ливадата Николаша Сьомин, се засмяха добродушно:

— Я вижте, я вижте как наперено крачи!

— Вирнал главичка като петел.

— Защо не — какво парче налапа само.

— Ама пък и тя — какво ли намери в него? Цял живот работи в ковачницата, а освен катинар и ведро…

Николаша вървеше спокойно, с пълно пренебрежение към дъжда, който отдавна вече беше смирил първоначалната си ярост, вървеше като на показ — кривнал глава на една страна, мокрите му хромови ботуши блеснали от цяла верста, а под късото му сако, наметнато небрежно върху костеливите му рамене, се подала контешка бяла риза с пъстра шевица по края. Той, разбира се, знаеше, че гледат към него и се силеше, както се вика, да обере точките.

— Хей, годеника! Я свий насам! — завикаха на различни гласове жените.

Николаша разпери ръце, посочи кожената чанта — няма как, един вид, — бързам по машинни работи, но когато жените се развикаха отново, благоволи да се отзове — свърна към зарода.

Едва приближил, Даря разкри в усмивка белите си зъби и изтърси:

— За тебе приказваме, Николай. Чудим се и се маем как можа да прелъстиш такава девойка.

Николаша се опита да прикрие самодоволната си усмивка и отговори с тона на опитен човек:

— Какво да се прави — любов…

— Тъй, тъй, Колка — намигна му Варвара, — то любовта не е шега работа.

— Ама и ти, Николай, не си от дъжд накапан: знаеш къде зимуват раците. Не се полакоми за нашия зелник, ами към чиновничка те потегли.

— Пък и той не е някой сбутаняк — майстор човек е. Я глей каква чанта има.

— Коскоджа ми ти канцеларска чанта е това, глупачке, не ги разбираш ти тия работи.

Николаша стоеше на едно място, пристъпваше от крак на крак, въртеше ту на една, ту на друга страна главата си с мокри, редки косички и беше много доволен. Той приемаше всичко за чиста монета.

— Ще вдигате ли сватба сега или тъй ще я карате? — разпитваха жените.

— Сватба ли? Че те откога я правят. Нали тъй, Никола?

— Брей, че хора, да ви не падне човек на езика… — заклати глава Николаша, сдържайки доволната си усмивка, и макар че можеше да слуша сума ти време как си чешат с него езиците, все пак реши да не губи достойнството си — прехвърли на другото рамо чантата, инструментите вътре издрънчаха, изопна се и пое по работата си.

Жените го изпратиха с очи и отново се заеха да одумват.

— Ама пък и мъж си избра Альона. А като беше навирила нос, то не беше перчене, не беше чудо…

— Че какво пък? По-добре да е такъв. Барем ще си го държи под чехъл.

— Нали не й е прилика…

— Нищо — разсъди трезво мургава слаба жена, — ще се народят дечица — па като й увиснат на ръцете. Едно време аз пращях от пълнота, а я ме вижте сега — станала съм само кожа и кости.

— Ама и нашето тегло си го бива! — нажали се нейната съседка. — Раждаш ги в мъки, ден и нощ им трепериш, а като ги отчуваш — за нищо вече те не бива. Пък дойде ли война — тежко ни и горко! Като се размислиш някога ей така — и на последния звяр вземеш да завиждаш.

— Не си ти първата, дето им завиждаш — живо я прекъсна младоликата Даря. — Чувала ли си как жените ходили да търсят справедливост? — погледна тя усмихнато, но и малко предпазливо към Марфа.

— Кажи де! — размърда се Варвара.

— Та тъй! — засмя се Даря. — Станала тя една такава работа. Разбунтували се жените по цялата земя. „Повече няма да раждаме! Докога ще търпим такава несправедливост?“ Ала кому да се оплачат? На господа сал, рекли си… Но я се опитай да стигнеш до него. Седи си той на небето — и молитвите баш не достигат дотам. Мислили, мислили и намислили: кула трябва да се построи. Градили, редили — кулата чак до небето стигнала. Колко му е на такава тайфа да го свърши. Добре, ами кой сега ще се качи догоре? Всички вкупом ли? Никоя кула няма да ги издържи. Спорили, карали се — избрали за председател Дунка. Оперена женичка била тя, като тебе, Варка. Качвала се, качвала се нашата Андотюшка, та чак до господа — бога стигнала…

— Василиса! — развика се Варвара, като се надигна. — Бързо идвай — по божите работи захванаха…

Мургавата невеста, която доскоро се оплакваше от женската участ, се засмя и смушка Варвара по хълбока. Другите зашъткаха:

— Млъквай, дяволице, не я прекъсвай!

— Та казвам, стигнала Дунка чак до господа. — Даря отново погледна присмехулно към Марфа. — Зарадвал се господ: за пръв път жив човек дошъл на небето, не знаел просто с какво да я нагости — та райски ябълки ли не щеш, та какви ли не лакомства… И за земята почнал да пита — разпитва. А Дунка дъха си не може да събере, пък сърдита, намръщена… Аха, мисли си тя, не ме заглавиквай ти мене, не съм се катерила аз току-тъй до тука, ами дай по работата: „Я кажи, господи, дума му тя, защо си подредил така несправедливо тая работа? Кога е за зверовете — пазиш ги, от всяка грижа за децата си ги избавил, а на наште глави колкото си стоварил — бял ден не виждаме.“ А господ, нали затова е господ, си знаел накъде клони Дунка. „Ами глей сега, пиленце, дума й, то нали знаеш… те зверовете веднъж в годината се покриват. А вие, безсрамници, по колко пъти на ден съгрешавате? Я, дума, си кажи за себе си!“ А Дунка — ни гък. „Искаш, вика й, да бъде като при зверовете ли? Добре, тъй да бъде! Това мога да сторя.“ А на Дунка свят й се завило. „Почакай, дума му, господи, почакай — да се посъветвам с жените.“ Па се навела надолу, отдето дошла. „Жени, развикала се тя, чухте ли какво предлага господ бог? Да се съгласявам ли?“ А те в един глас отвърнали: „Дунка, не се съгласявай! Условията са неприемливи“.

Последните думи на Даря потънаха в бурния смях. От близките копи занадничаха любопитни.

Марфа изгледа всички строго:

— Разбесували сте се, кобили! Въртиш го тоя език като фурнаджийска лопата! — нахвърли се тя върху Даря.

Дъждът беше вече спрял, отново напече. Степан Андреянович пак се завъртя около своята копа.

След малко, когато жените се поуспокоиха, Варвара забеляза съвсем сериозно:

— Ама признайте си, жени, че е права…

— Тъй зер! То аз кога не съм била права! — уверено каза Марфа.

Варвара наведе лукаво — смирено глава:

— Аз викам, че председателката, Дунка, е права.

— О хо-хо-хо-хо-о-о! — отново се захласнаха от смях жените.

Разгневена, разпалена, Марфа грабна един дълъг прът:

— Акъл нямате! Барем от нея се засрамете… — По ливадата, залята от ярко слънце, тичаше към тях Настя.

Като я видяха, жените изведнъж млъкнаха. Дори Варвара се помъчи да изглежда сериозна и започна да върти на пръст косите си.