Фьодор Абрамов
Братя и сестри (44)

Четиридесет и трета глава

На другия ден повикаха Анфиса в селсъвета да даде сведение за жътвата. След пладне заваля и тя трябваше да седи и да чака близо три часа без работа, докато спре дъждът. Когато на връщане стигна до своето село, над Пекашино от единия до другия край се виеше дим — хората използваха лошото време и палеха баните си.

Вкъщи намери писмо, мушнато в халката на вратата. От Григорий… И много се зарадва — жив е, значи. Каквото и да бе, все пак половината си живот беше преживяла с него…

Григорий пишеше, че бил през цялото време на фронта, получил два медала и орден Червена звезда, а сега е ранен и лежи във военна болница.

„Лежа ли, лежа сега и ме е налегнала такава мъка — чак на живота се не радвам. Другарите тук все за жените и дечицата си приказват. Одеве съседа ми подава снимка, гледай, вика, каква жена имам само. А жена му какво, като всички, че дори и малко кривогледа с едното око. Ех, мисля си, да можеше ти, мили другарю, моята Анфиса да видиш… Фисонка, успокой мене, глупака, напиши за всичко, както си е, Фиса, и как се чувстваш… Тукашните сестри казват, че за гражданството с храната е зле, така че ти, Фиса, не се измъчвай да гладуваш — вземи от сандъка двата ми костюма, та ако някой има жито, ще го замени за тях. Пък аз, не бой се, като се оправя, ще си дойда в отпуска, а може и съвсем да ме отпишат и тогава ние с тебе ще си заживеем…“

Анфиса седя дълго неподвижно, облегната на масата. По бузите й течаха сълзи. Мислеше за своя неудачен живот, за младостта си, която Григорий така безразсъдно погуби. И ето че отново ще й върже ръцете.

„Не, не — поклати тя глава, — късно, Гришенка, късно ти е дошъл ума в главата…“

Сега тя не се сърдеше на мъжа си и не го кореше. И като си каза така, изведнъж почувства странно облекчение. Сякаш се смъкна от плещите й някакъв товар, който бе носила с години.

Стана и отвори прозореца. Над Пекашино се издигаше дъга. По чистото промито небе плуваха, леки като лебеди, последните облачета. От мокрите покриви се вдигаше пара. На хармана глухо потракваше вършачка и оттам долиташе сладък мирис на овършано зърно. А под прозореца весело ромонеше и я освежаваше приятно оцеждащата се от покрива вода. Тя падаше в прелелия чебър и ромонът й отекваше в душата на Анфиса като нечий познат, ох, колко много познат шепот.

Забравила всичко на света, тя се вслушваше развълнувана в този нежен глас, който ту заглъхваше, ту зазвучаваше по-силно в душата й, и изведнъж се засмя тихо:

— Чуден човек… в луничките се загледал…

И й се поиска ужасно още сега, в същата минута, да види Лукашин…

След половин час тръгна по улицата, издокарана, вчесана гладко. Новината за писмото, което бе получила, бе обиколила вече цялото село. По пътя си срещаше жени — боси, с подпретнати поли, с ведра в ръце или с кошчета мокра трева на гръб. Те спираха, гледаха дълго след нея и въздишаха завистливо:

— Писмо е получила, я виж — от радост като че по земята не стъпва.

— Като ален мак е разцъфтяла.

— Ама и тя колко се изпренада, женички.

— А моя Егорушка не ще пише вече… лежи в черната земя…

Тя вървеше, навела глава, усмихваше се и не смееше да вдигне очи. Срамуваше се от тези жени, измъчили се да чакат някаква вест от мъжете си, и й се струваше, че те се досещат къде отива сега, кого търси.

На входа у Марина трябваше да се опре на спонеца — така се разтуптя сърцето й.

Марина беше сама вкъщи. Беше седнала на пода с кошница между коленете и пробиваше малини.

— Къде ти е квартирантът?

— Къде? Знайно къде — замъкна го Варуха в нейната баня… Върти край него опашка, та съвсем се е забравила. А тоя моя е един такъв наивен… Ама ще й скъся аз пътечките!

„Нищо не разбираш ти, Светкавицо — усмихна се в себе си Анфиса, — сбъркала си адреса.“ Но ревниво — сърдечното отношение на старицата към нейния квартирант, думичките „тоя моя“, произнесени с някакво особено чувство, изпълниха Анфиса с нова радост.

Какво да прави сега? Да седне да го чака ли? Не, не!

Чистичката, стегната къщичка на Варвара с бели рамки на вратите и прозорците блестеше под лъчите на залязващото слънце като играчка.

Още отдалече видя в рамката на отворения прозорец рубашката на Лукашин. Беше седнал с гръб към нея и подпрял глава на ръката си.

Когато стигна заруменяла и задъхана в уличката, веднага забеляза мокрите, блестящи коси на Лукашин и тъмните влажни петна по гърба му. Взе от земята малко камъче, огледа се стеснително и го хвърли към гърба на Лукашин. Но той дори не се помръдна. От стаята се разнесе веселият, кръшен смях на Варвара. Анфиса влезе бързо в пруста, като оправяше вървешком косите си, отвори вратата и се вцепени…