Фьодор Абрамов
Братя и сестри (17)

Шестнадесета глава

Засяха, отдъхнаха горе-долу и зачакаха лятото, но сега започна най-страшното: откъм полето пак задуха севернякът. Свирепи слани попариха първите зелени злакове, ожариха до черно нежните завръзи по дърветата. В полето беснееше небивал вятър — над нивите се виеха стълбове прах. По стръмнините на Широкия хълм издуха почвата до камък — настървени птици кълвяха откритото зърно.

От рева на гладния добитък човек можеше да се побърка. Какво ли не правеха, как ли не се бъхтиха хората, за да спасят животните! Ден и нощ сечаха шубраки, косяха ракитак, отдираха мъх от стари пожарища, изправяха с въжета измършавелите крави, привързваха ги към яслите и все пак те грохваха.

Вечер, когато над черния горски хребет отвъд реката се издигаше месечината — огромна, кървавочервена, ужас обхващаше хората. Някъде откъм горичките долитаха на ята гладни врани и кръжаха над оборите чак до сутринта, огласяйки селото със зловещите си крясъци.

Дълголетни старици, които не помнеха през живота си такава напаст, шепнеха суеверно:

— Ще загинем… иде краят на света…

Анфиса слушаше всичко това и не можеше да успокои хората с нищо. Нея самата я утешаваше Степан Андреянович, който все още се крепеше:

— Нищо, то си е тъй, с шуба сееш, по риза жънеш.

Така мина седмица.

И една сутрин, когато отчаяните хора бяха загубили всяка надежда, че лятото ще дойде, севернякът внезапно стихна. През оловната мътилка плахо и неуверено надникна синьо око небе. После в далечината, отвъд белите развалини на манастира, глухо избоботи — над селото плъзнаха тъмни тежки облаци. Пълзяха бавно, кълбяха се заплашително и властно чак до хоризонта. Над Пекашино притъмня, всичко притихна. Дори гладният добитък се смълча в очакване. И изведнъж оглушителен грохот разтърси земята…

Навред по селото се хлопаха врати, вратници. Хората, навлекли каквото им бе паднало под ръка, тичаха навън, поставяха чебърите под потоците вода и си подвикваха радостно едни на други под буйния дъжд. По разпенените локви тичаха като жребчета босоноги дечица, прекарали цялата пролет вкъщи.

Започна краткото северно лято.

След няколко дни Лукашин, който се настани задълго в Пекашино в ролята и на постоянен пълномощник на районния комитет, и на фронтовак отпускар (всички го жалеха), излезе в полето. Това, което видя, приличаше на чудо.

По влажните, димящи с лека пара ниви с изкълвани тук-там кълнове, отстрани на пътищата и пътечките, обточени с нежна зеленина, по съживените горички — навред шестваше ликуващо лято. И не се интересуваше нито от войната, нито от човешките горести.

Дърветата се бяха разлистили: събудилите се комари, макар и да не досаждаха още с бръмченето си, се виеха на стълбове над угнилите купчини ланшен тор; по клонките се чистеха птички, които сменяха перушината си — към влажната земя летеше бял пух. Всичко, всичко приветстваше закъснелия празник на лятото. Дори и младата борова горичка, студена и равнодушна към радостите като истински сибиряк, беше разперила срамежливо розовеещи свещички, посипани с бяло брашно.

В краката на Лукашин току подскачаха ококорени непохватни жабки и шляпаха по корем в топлите локвички, гъмжащи от най-различни водни гадинки.

Край старата хралупеста върба, израсла точно на кръстопътя, Лукашин спря, привлечен от необикновения шум отгоре. Над жълтите мъхнати реси, увиснали нагъсто от черните изкривени клони на грохналото дърво, се трудеха огромен рояк тромави диви пчели, наричани по тия места медуници, излетели явно за първи път от хралупата. Пак тук под върбата, напечени от слънцето, весело сновяха насам-натам неуморните работливи мравки, заети с изграждане на стопанството си.

Подухна ветрец и по лицето на Лукашин се посипа топъл меден прашец. Две-три ресички паднаха в средата на мравуняка. Лукашин загледа с любопитство каква тревога се вдигна в мравешкото царство. Около ресичките закипя яростно сражение. В помощ на смелчагите, влезли първи в боя, бързаха от всички страни, като се катереха едни връз други, все нови и нови пълчища мравешки поданици, бог знае кога и как призовани, и скоро оглозганите скелети на ресичките бяха прибрани надеждно в мравешката къща.

Неясни мисли, далечни, някъде от друг свят спомени присвиха сърцето на Лукашин. Но наоколо беше така чудесно, толкова хубаво, че скоро отново го завладя тържеството на битието.

В буренясалия усоен ручей поизми ботушите си, после бавно, като вдишваше боровата прохлада, се изкачи на хълма и замря на място.

Забулена в зелена мъглица, пред него трептеше и искреше на слънцето млада брезова горичка. Обхвана го несравнимо с нищо чувство на целомъдрена чистота, на възторжено удивление и дори на плахост. И друг път бе изживявал такова нещо.

Малко преди войната му се случи да посети Кавказ. Морето беше приказно, снежните върхове излъчваха розово сияние, кипарисите се извисяваха към синьото небе. От всяка клисура напираше буйна сочна зеленина, въздухът бе толкова гъст и ароматен, че човек си мислеше — само с него може да утоли глада си. А северната земя, обляна в слънце, му се стори толкова бедна и жалка. И все пак от време на време, много добре помни това, току му домъчняваше…

Когато в прохладното здрачно Подмосковие се замяркаха през прозорците жълти горички сред зелени ливади, той разбра — липсваха му тъкмо тези, тъкмо такива обикновени брезички. И всичките му съседи по вагон, които по целия път непрестанно се възхищаваха на красотите на Кавказ, изведнъж се поумириха, притихнаха и като него не отместваха поглед от прозореца.

Слушал беше или може би бе чел някъде, но беше запомнил поверието, че до идването на русите в Сибир уж нямало брези. И сега, като съзерцаваше развълнуван тези жизнерадостни снежнобели дръвченца, той си представи пътищата на руския човек по земята, отбелязани с брезови горички.

Такъв си е той, нашият човек — не се е извил още първият дим от комина, а гледаш — някъде току до прага се полюшва на вятъра тънколиста бреза. И където и да е, в който и чужд край да захвърли съдбата руския човек, дори и в далечните топли страни, където няма зима, душата му тръпне в хлад и студ без тебе, бреза…

Някъде в горичките глухо и неуверено изпробва гласа си кукувица и замлъкна.

„Малко годинки ми отброяваш днес“ — помисли си Лукашин.

Но кукувицата промени сякаш решението си и след това дълго и щедро пророкува своите предсказания.