Фьодор Абрамов
Братя и сестри (3)

Втора глава

Още от стълбите на управлението Анфиса чу отсечените удари на секирата — в мразовития въздух те ечаха над цялото село. Веднага се досети: воюва сватът Степан в плевнята си. Винаги правеше така — и скръбта, и радостта издялваше със секирата.

От къщата на Степан Андреянович, двуетажна грамада с малка странична пристройка, водеше към улицата стръмна настилка от широки греди, обградена с перила. По нея в миналото докарваха сеното и сламата чак до плевника.

Другите стопани отдавна вече бяха изгорили на дърва тези настилки, а новите къщи се строяха изобщо без тях — за една крава и на ръце можеш да пренесеш сеното. Но Степан Андреянович си я поддържаше грижливо. Като се изкачваше към плевника, Анфиса дори забеляза, че някои прогнили греди бяха подменени с нови. Винаги й бе харесвало колко добър стопанин е старецът, а сега, през войната, когато без грижовната мъжка ръка постройките овехтяваха и се рушаха пред очите на човека, тя поглеждаше с удоволствие към дома на свата всеки път, когато минеше край него — всичко си беше здраво, солидно, правено за вечни времена.

През отворената врата с насмолени спонци лъхаше на току-що надялани трески и изсушени брезови метли. И тук всичко беше солидно, направено с мерак. Само по секирите дори можеше да прецениш стопанина. А на секирника висяха не по-малко от дузина. Колкото са секирите в една къща, толкова са, казват, и ръцете.

Широко разкрачен, в ниски валенки, зарити в трески и стърготини, Степан Андреянович извиваше брезов плаз. Непокорното дърво скърцаше, не се поддаваше и караше стареца да се извива ту на една, ту на друга страна.

— Чу ли каква радост ни споходи?

Плазът светкавично се изметна назад. Анфиса понечи да се притече на помощ, но старецът силно напъна напред и плазът бавно, със скърцане влезе в процепа.

Степан Андреянович заби бързо клина, изправи се и като дишаше шумно, тръгна към Анфиса с радостно блеснали очи. Както винаги — и в студ, и в пек — той беше гологлав. В гъстите му червеникави коси, подстригани по старчески в кръг, просветваше малка стружка.

— Честито ти голяма радост, свате. Дойде най-после вест, а?

— Голяма е, свате, много е голяма. Откак е почнала тая война — ни кост, ни вест… Чуваш ли, вратата хлопа — кимна Степан Андреянович към тъмния ъгъл под стълбата, която водеше за страничната постройка. — Направо се съживи, а като беше легнала, та не помръдваше. Ризата на сина окачи в стаята… Пък ти поседни, свате. — Степан Андреянович измъкна от ъгъла малка шейничка и двамата седнаха. — А твоят още ли не е писал?

— Не — сухо отговори Анфиса. — Кажи сега как е Василий Степанович? Здрав ли е?

— Слава богу, здрав и читав. Ама в кви ли не сражения е бивал. И на окупираните земи, и при партизаните, и през фронта минавал, кво ли не е изпатил. Ама пък глей само, веднага още в обкръжение попаднал, та и нямало как да прати писмо… А за немците кво пише, Анфисюшка — страхотия! Мъчат хората ни — от татарите по-лошо… Я ела да влезем вътре. Да пийнем чай. Намерих тия дни малко захарчица. Нали сме рода все пак. С майка ти по кумство се родеехме. Рядко беше в празник да не ни навести, покойната…

— Ще намина, ще намина. Ама друг път. Кравата още не съм доила. Цял следобед висях в управлението.

— Заседавахте ли?

— Ох, то нашето заседание — въздъхна Анфиса. — Пролетта ей я на — напира в полето, а ние, все едно че не виждаме. Не се стърпях, обадих се. Пък Лихачов като се развика… А знаеш ли, свате, Фьодор Капитонович какво е намислил? Да оставим на угар далечните целини… Пък аз им викам, че намерили време да развъждаме трънаци из нивите. Има ли съвест тоя човек…

— Да-а — проточи неопределено Степан Андреянович.

Над главите им зашумяха метлите, полюшнати от ветреца. През една пролука на покрива се показа плахо и неуверено първата звезда. Анфиса стана от шейната:

— Щях да забравя, свате… Ще излезеш ли утре на сено с жените? Разправят, че реката май прогизнала. Къде ще се оправят без мъж?

Степан Андреянович се почеса по врата:

— Кръста нещо… току ме кърши…

— Кръста ли? — Анфиса огледа потъмнелите стени с накачени по тях бели плазове. — А за горското стопанство можеш дене и ноще да майсториш шейни…

— Стискам зъби и майсторя. Нали трябва да се яде.

— А колхоза да върви по дяволите, тъй ли! Жените и без това ми казват: На нас душите ни вадиш, а свата си жалиш… Поне заради сина си…

— Не е по роднински това, свате — каза обидено Степан Андреянович.

— А да се стоварва всичката работа на жените, това по роднински ли е?

Когато се прибираше по заледения път, Анфиса се размисли. Никак не беше доволна от себе си. Какво я беше прихванало днес? С всички се изпокара. Защо помрачи радостта на стареца?

Синият здрач над селото се сгъстяваше. В къщите не палеха светлина — цялата зима изкараха без газ. Само тук-там из уличките припламваше борина — светеше си някоя стопанка, неуспяла да се оправи по светло с къщната работа. Отвъд реката се надигаше месечината — огромна, огненочервена — и сякаш отблясъци от далечен и страшен пожар падаха върху белите руини на манастира, върху тихите околности на северното село, залутано сред вековните гори.

 

 

В къщи Анфиса издои кравата, похапна на тъмно и чак тогава запали малкото газениче.

Под прозорците силно и тъжно запяха частушка:

Границата немска ние

със елхички сме закрили,

та германските фашисти

да не стрелят в наште мили.

Девойките вървяха една до друга, хванати под ръка, а зад тях, разпръснати като телци след стадо, подтичваха сегашните ухажори.

„Клети момичета — помисли си Анфиса, като придръпна перденцето, — няма дори с кого да се поразходите.“

После седна отново до масата и зачете един предълъг въпросник, който й връчиха още сутринта в управлението. Чуден ред въвеждаше тоя Лихачов. Всяка седмица бригадирите трябваше да дават писмени сведения.

За извозването на тора, за ремонта на селскостопанските машини и оръдия (сеялки, плугове, брани), за процента на кълняемост на семената… За наличната работна сила (мъже, жени, юноши)…

Тоз пък да не е полудял? За една седмица ли порастват хората? Но що можеш стори — наредено ли е, пиши!

Последните думи дописваше с прозяване, като се бореше със съня. Когато започна да се съблича, дочу под прозореца леки, скриптящи стъпки.

— Може ли, гледам, че свети?

В тъмнината блеснаха на прага като звезди две очи. Без да чака отговор, Настя изтича до Анфиса и я прегърна със студени ръце. Анфиса долови лъх на пролет, на гора.

— Ох, ще ме вледениш! — започна да отблъсква тя девойката с престорена строгост.

— Ще те вледеня ли? Чакай да видиш сега…

И Настя налетя със смях да прегръща Анфиса, да притиска до лицето й помръзналата си буза.

Като потръпваше и се дърпаше, Анфиса се освободи от прегръдката и метна на раменете си мека вълнена жилетка: беше й неудобно да стои пред момичето полуразсъблечена, макар че то почти всяка вечер навестяваше своята приятелка. И все така — ту „видяла, че свети“, ту „да си отдъхне“…

— Ти защо не си в клуба? — попита учудено Анфиса, като разглеждаше девойката. Беше облечена във всекидневната си памуклийка, с която ходеше на работа, със сиви валенки, обшити на бомбетата с кожа.

— Какво ли пък има там? Прах и пушек от борина. — Настя приседна на стола и смъкна на врата си бялата пухкава забрадка. — Знаеш ли къде бях? На целините. Мама ме прати за вейки — няма с какво да си подметем стълбите. А там… една луна, една поледица. Хвърчах като че ли с крила… Фисонка, знаеш ли какво? — зашепна изведнъж Настя с притихнал, тайнствен глас. — Пак дойде писмо. Иска да му пратя снимка…

Изчервена цялата, тя бавно вдигна очи към Анфиса:

— Да изпратя ли?

Анфиса не можа да сдържи усмивката си. Ох, Настя, Настя, ама че любов си си измислила. Очите на момъка не си видяла, може и да няма какво да му гледаш. Но какво да се прави — къде ги сега момците? Макар и с писмо, все пак е любов…

И тя отговори живо:

— Прати, прати. Защо да не пратиш.

Настя й се усмихна с благодарност.

— Само че не знам — заговори тя след малко със същия доверителен глас, — не знам коя снимка… Иска ми се, знаеш ли, онази, дето съм с плитки. Само че там съм боса. Не е добре, нали?

— Че какво му е лошото? Краката ти да не са крадени? Нека им се възхищава.

— Ех пък и ти, Анфиса Петровна… — Настя поклати глава засрамена.

После скочи пъргаво:

— Да вървя — утре ще ставам рано… Пак ти разбутах съня.

— Нищо, ще се наспя. Как върви работата на далечните целини? — попита Анфиса вече на прага. — Много тор ли е изкарал Клевакин?

— Фьодор Капитонович ли? — безгрижно се усмихна Настя. — Къде ти, Анфиса Петровна! Тук купчинка, пък е-хе някъде си друга. А при Поликарп и толкова няма — голо-голишато…

— Не може да бъде! — хвана Анфиса девойката за ръце.

— Мислиш, че лъжа ли — обиди се Настя. — Иди си виж сама.

Анфиса пусна ръцете на Настя.

— Ще си останем, значи, без жито… Поликарповата бригада винаги е спасявала положението.

Настя гледаше Анфиса с широко отворени очи, без да диша. Разбра всичко. В далечните ниви без тор и плевели няма да порастат. Къде й бяха очите? А отгоре на всичко е и комсомолски ръководител… Трябваше да знае: Поликарп боледува цяла зима. А онзи, колхозният ентусиаст, управлява бригадата вместо него.

Тя закрачи бързо из стаята. На масата трепна и замига пламъчето на газеничето.

— Знаеш ли какво — каза Настя решително, — ще отида да намеря Лихачов.

Анфиса махна безнадеждно с ръка:

— Мислиш, че ще намериш сега нашия Харитон?

— Ще вдигна на крак цялото село. Ще взема една пръчка и ще чукам наред по всеки прозорец.

— Я остави тази работа. Жените днес цял ден са се трепали да карат сено — през Синелга са газели…

Настя плесна отчаяно с ръце:

— Ами ако рукнат утре потоците? Мигар не разбираш, Анфиса Петровна?

Анфиса смръщи вежди:

— Дали да викнем момчетата и момичетата — одеве минаха към клуба.

— Ами разбира се!

Настя грабна от закачалката Анфисината жилетка, забрадката.

— Да вървим, Анфисонка, тебе по ще те послушат.

 

 

Мишка Пряслин изтича по стълбището на своя дом, отвори внимателно вратата и пипнешком, като броеше скърцащите подови дъски в пруста, стигна до стаята. В къщи беше тъмно, от печката лъхаше на борови подпалки, на съхнещи дрехи. От близкия миндер просумтяваха спящи дечица.

— Прибра ли се, скитнико? Пак не си си научил уроците.

Мишка не обърна никакво внимание на мърморенето на майка си, която се бе надигнала в кревата, мина припряно зад преградата, напипа котлето с изстинали картофи и пъхна няколко в джоба. Едва намери ръкавиците си до печката под вратичката.

— Абе ти пак ли хукваш навън?

— Не, ще си лягам — тросна се Мишка. — Ти разбираш ли — задъхано зашепна той, като приближи на пръсти до майка си, — всичките ниви на Поликарп са голи… Преди малко дотърча в клуба Анфиса Петровна — всички, вика, да вървят да изкарват тор.

Мишка се изпъна, отърси от себе си сънливата топлина.

— Преоблечи се. С какво ще идеш утре на училище?

— Ами…

— Преоблечи се ти казвам. Ще взема да пиша на баща ти… Съвсем се изхаймани.

— Пиши му пък, клеветница такава. Все с баща ми ще ме плашиш…

От Пряслини до конюшнята имаше цял километър и това, от което се боеше Мишка, се случи. Когато стигна до конюшнята, вече нямаше коне.

Конярят Ефим се пошегува хапливо:

— Не си пъргав като баща си, момко. Той си беше винаги и във всичко пръв… Щом си се успал, запрягай бика.

Почти разплакан от срам, Мишка излезе от конюшнята с проклетото говедо. Край ковачницата чу толкова познатия тропот на подковани копита. Стрелна се като вихър и едва не събори шапката от главата му, върху шейната се посипаха като дъжд ледени грахолки. Покрай него прелетя Партизан, облян целият в лунна светлина. Върху шейната, опънала юздите, се беше извила като дъга Дунярка.

— Подремнал си си малко, Мишка, а? — извърна се тя присмехулно към него. — Пък аз отивам за втори път.

Мишка поиска да й кресне нещо много обидно, но от Партизан нямаше вече и следа… Ето кой пак му мина път! Целият живот на Мишка върви с краката нагоре все заради тази чума. Що срам бра само напоследък! „Пряслин е на бой като юничка, ама е със зелена главичка…“ И го нажулиха, не го приеха в комсомола… И баща й е същият. Вървеше си един път Мишка с момчетата, а той седи под прозореца и се хили: „Я се отбий да пийнем чай, зетко“. И се лепна това „зетко“ като репей на краставо куче. Ох, дано да го чукнат на войната тоя заядлив дявол, живот няма да има от него…

Хора и коне се бяха натрупали край обора като на панаир. Шум, смях, звънтене на вили, приятно шляпане на тор. Някой светеше с борина. Мишка видя Партизан още отдалече. Между ниските тумбести копчета той се извисяваше като лебед — бял, с гордо извита гривеста шия. Мишка закара бика в редицата и като пустосваше целия свят, започна да се промъква към шейните, на които товареха тора. Дунярка и тук командваше. Изфукваше се просто. Задържаше с юздата жребеца, който тъпчеше нетърпеливо с крака, и подвикваше:

— Товарете по-бързо! Кон е туй, а не някакъв си престарял бик.

— Как така се мина, Михаил? — попита го Анфиса: — Дунярка, дай Партизан на него. Не можеш се оправи с такъв звяр!

— Така ли — подсмихна се Дунярка. — После ще видим.

— Не се кахъри, Мишка — обърна се към него Варвара Иняхина. — Комуто не върви с биковете, нему в любовта му върви. Искаш ли, бонбонче, да те целуна?

Мишка се дръпна смутено назад. Дунярка се изкиска.

— Разбесняла си се, кобило такава! — сопна се Трофим на Варвара. — Скоро и на децата ще почнеш да налиташ!

— И тебе бих целунала, Трофимошка, ама ти е бодлива брадата…

Понесе се смях, гълчава — враните дори не са така шумни, когато грачат на студ.

Мишка изтича към своята шейна за вила — какво друго можеш да очакваш от жените, когато си развържат езиците? — и започна заедно с товарачите да отлепва тора.

От обора той все пак тръгна с кон. Отстъпи му го Прасковя, която, както си знаеха жените, и на тръни да я насадиш, все тая, пак ще заспи по пътя. Кончето беше мършаво, едва се влачеше, и да го нашибаш с камшика — полза никаква, все така си креташе.

Скриптят плазовете по заледения път. По небето плува пълнолика месечина, наднича в очите на Мишка, разлива лунно сребро върху снежните поля, върху черните крайпътни храсти. Встрани — чак до средата на нивата — се люшка синята сянка на коня.

„Ех, да имах такъв кон — мисли си Мишка. — И от Партизан ще е по-силен. — Той гледа великана с огромна ушанка, с пръчка в ръка, седнал тържествено зад коня. — А още по-добре ще е аз да съм такъв. Сам бих изпотрепал всички фашисти!“

После дълго гледа Полярната звезда, която трептеше в ясното небе, и под връхлитащата го дрямка си мислеше: „Ако тръгна така все на юг направо — направо и да вървя много дни и нощи, може би ще стигна фронта…“.

Шейната тръсна в една дупка и Мишка вдигна натежалата си глава. Пред него се чернееше Попов ручей. В един миг се разсъни. От приказките знаеше, че в Попов ручей има таласъм. Хората разправяха, че в старо време тук се обесил някакъв мъж и оттогава всяка нощ по късна доба из ручея кръстосва на железен кутел Баба Яга и търси душата на клетия човек.

Отвъд Попов ручей започна да среща коне без товар, профуча Дунярка, като извика нещо през смях. Скоро се показа и нивата, на която караха тора. Мишка разтовари бързо, скочи на шейната и зашиба коня.

На разсъмване излезе на второ място. Но Дунярка — дяволите я взели — го изпреварваше с цели пет коли. А отгоре на всичко му се и приспа. Какво само не прави Мишка — и тича след колата, и разтрива лицето си със сняг, а сънят все го оборваше. Най-накрая се изхитри: разтовари тора, седне в шейната, шибне няколко пъти коня и задреме.

Но веднъж, когато на връщане задряма, внезапно му се стори, че някой го вика. Събуди се и изстина от ужас: беше насред Попов ручей — от клонестите смърчове беше тъмно като в зимник. Отляво, от най-големия гъсталак, се чуваше задавен стон:

— Мишка-а, Мишка-а…

„За моята душа е…“ — сепна се той. Хвърли се по очи върху сеното, но преди това успя да шибне коня.

— Мишка, Мишка, помогни ми!

Гласът му се стори учудващо познат. Спря коня, понадигна се и страхливо се огледа. Встрани, далече от пътя, където ручеят се разливаше в блатиста поляна, нещо мърдаше върху снега.

— Мишка, не отминавай… Партизан затъна…

— А-ха, мръсна гад… — злобно изтърси Мишка. — Така ти се пада! — яростно шибна коня с юздата.

Но след малко изви обратно, като ругаеше Дунярка, както му дойде…

Точно при надолнището към Попов ручей (как не го забеляза преди това) съвсем скорошна диря пресичаше пътя. Така-а, ето как се е изхитрила. Стахановка! Но когато подмина храстите и наближи поляната, го обхвана нова болка и отчаяние: Партизан бе затънал в ледената каша чак до корема. Дунярка хлипаше и се суетеше пред жребеца, дърпаше го за повода. Заледените й валенки проблясваха на лунната светлина.

— Глупачка такава, за две пари акъл нямаш! В мочура си се навряла. Ще се вдървят краката на жребеца, тогава ще видиш!

Мишка бутна настрана Дунярка и взе повода.

— Хайде, Партизан, давай, давай!

Жребецът изпръхтя, облъхна го с пара, напъна се напред, но предните му крака отново затънаха.

— Край, мацуц… — махна с ръка Мишка. — Трябва да домъкнем вършинак, да го нахвърляме в мочура.

До обора стигнаха на разсъмване.

— По кои ветрища се развявахте? Заспахте ли, а? — развика се Трофим.

— А може и да са се либили? Отде да знаеш? — усмихна се Варвара.

— Ами тя… — намръщено погледна Мишка към Дунярка и изведнъж се закашля.

Дунярка стоеше оклюмана, жалка и ровеше със замръзналата си валенка калния сняг. По мургавите й смъкнали се бузи течаха сълзи. И съвсем неочаквано и за самия него Мишка промънка изведнъж:

— Сцепи се една сглобка на шейната…

 

 

Лихачов побесня, когато сутринта, като се връщаше от селсъвета, видя, че Партизан е впрегнат. Как? Армейският боен кон! Фондовата бройка! Колко пъти е казвано на този стар дръвник Ефим: никаква селскостопанска работа! Ама кой да слуша: видяха му гърба и бам — в шейната с тор, като последното добиче.

Лихачов беше страстен любител на коне — разбираше от тях не по-малко от който и да е циганин. Десет години беше ръководил конски обоз на горско промишлено стопанство и кажи-речи всяка година обновяваше своята кавалерия. Войната го изтика от мястото му, но не го и прие при себе си. Още като момче, когато веднъж ровеше в пясъка на старото стрелбище, се натъкна на интересна дяволия — тежка ръждива гилза с дълга ръчка. Гилзата не му трябваше — цялата беше ръждясала, запрати я встрани, но позеленелият меден патрон, който измъкна от нея, привлече вниманието му. Скри се от другарите си зад най-близките борове и започна лекичко да чука патрона в един камък. Взривът отнесе завинаги три пръста от лявата му ръка.

През есента на четиридесет и първа година, когато в района започна невиждано пробиране на кадрите, назначиха Лихачов за председател на колхоза. Десет години е бил началник, знае командата, това малко ли е?

На новата длъжност Лихачов не промени навиците си. Всяка сутрин, преди да тръгне за управлението, се отбиваше в конюшнята. Когато минаваше покрай дръгливите космати кончета, които стояха умърлушени на течението, той хапеше неспокойно устни, но когато в далечния закътан ъгъл, чул стъпките му, изпръхтяваше белогривестият красавец жребец, суровото лице на Харитон грейваше в усмивка…

Разтреперан от гняв, Лихачов понечи да отбие коня. Но зад Партизан се показа втора, трета шейна, после видя тълпата жени пред обора и мисълта му изведнъж прие нова насока. Тези дни в районния комитет бяха дали категорични инструкции за тора!

Лихачов оцени бързо обстановката, подкара по-силно коня си към конюшнята, скочи в движение от шейната и тръгна към жените.

За голяма изненада на Анфиса той не се нахвърли да я хока.

— Това е вече по военному — одобрително каза той и тикна кубанката към тила си.

След това огледа купищата тор, изпъстрени с мокър сняг, и насочи камшика към Анфиса:

— Минина! Под лична отговорност! За два дни тия Казбеки да са на нивите!… — вирна се камшикът по посока на целините. — Защо не са изкарани всички хора? Не знаеш ли какво значи сега наторяването?

Лихачов огледа строго заровилите се в тора хора и тръгна към управлението на колхоза, изправен, препасан стегнато с ремъци, като поскърцваше с хромовите си ярко блестящи ботуши.

Там заповяда най-строго на Малчугана да не пуска никого в канцеларията, седна на масата и извади листове за писане.

След два часа, като бършеше потта от сипаничавото си лице, той препрочиташе:

За вестник „Пинежки колхозник“

Ще дадем на страната

героични военни добиви!

Колхозниците от колхоз „Нов път“ се отказаха нагледно от самоуспокояването, а така също и от мирновременните си настроения, както ни учи другарят Сталин. През нощта на 16 април под енергичното ръководство на председателя др. Лихачов те решително се преустроиха на военна нога и предприеха екстрено извозване на тор свръх плана. Защото, както ни учи „Северна правда“, торът е залогът за високи военни добиви. А високите добиви са необходими за победата на героичната Червена армия над кървавото куче Хитлер. Колхозниците от „Нов път“ също така единодушно са решили да заместят Украйна — житницата на Съветския съюз, над която сега издевателстват временно фашистките изверги, и да засеят всички площи до последната педя. Горепосоченият патриотичен подем на колхозниците от „Нов път“ и нагледното преустройване на военна нога бяха осигурени благодарение на активната масова и политическа работа сред колхозниците, а така също и на постоянното опиране на председателя — др. Лихачов, на актива и на масите.

В същото време има сведения, че в „Червен партизанин“ др. Фролов не е осигурил тор на далечните ниви. Срамота, др. Фролов, че отгоре на това и знамето държиш! Кого заблуждаваш? Родината!

Другари председатели! Облягайте се по-здраво на актива и на масите! Изкарайте тора, преди пътищата да се размразят! Да дадем на страната героични военни добиви! Следвайте др. Лихачов!

Патриот