Фьодор Абрамов
Братя и сестри (26)

Двадесет и пета глава

Анфиса прочете сведението и погледна изпитателно изпохапаното от комари лице на Прасковя:

— Не сте се май много постарали.

— При нашто разбирателство не мож се много развъртя.

— Какво пак делихте? Тревата ли?

— Хем наистина тревата. На какво прилича това, Анфиса Петровна? Ние още от тъмно се трепем на общото, а той — в храстите — Прасковя се озърна предпазливо и се приближи съвсем до председателската маса. — Бригадирът направо се е забравил. Първите два дни покоси с нас — нищо, а после, дума, рематизмата го присвила. Е, присвила го, присвила. С всекиго се случва. Полежи в къщурката, докато ти помине. Само че неговата рематизма не е като на другите. Оная заран си забравих бруса, та трябваше да се върна от ливадата. Пък по пътя откъснах и клонче червено френско грозде. Рекох си: ще зарадвам стареца. Къде ти! Стигам аз до къщурката, гледам, шапката му се мярка между храстите, а на рамото му коса. Бре, божке ле мой, накъде е тръгнал с тая коса? А той премина горичката — знаеш я, дето е отвъд къщичката край потока, беше едно време на Степан Андреянович, че като размаха косата. Гледам, там вече и копа натрупана. Ей я е рематизмата му каква е!

На другия ден, яхнала една кротка кобилка, Анфиса пое към Росохи. А пътят натам — пази боже, тежък, непроходим. В Пекашино така си и казват: „Не си ли бил из Росохи, не знаеш що е ад“. Лете до Росохи можеш да стигнеш само на кон или на леки смърчови шейни влачки, които се правят специално за превозване на зърно и продоволствие. През целия път конят гази до коляно в кал, меси горската тиня, като пристъпва с напъване и гръмко шляпане. И това е по сушаво време. А в дъждовно лято е истинско тегло. Блатният път се разкисва като желе. Конят току затъва в невидими ями, изплува върху заблатени иглолистни храсталаци, които се разстилат на цели езера. Ако пък премине буря, прегради пътя, задръсти го с повалени дървета — да се пукнеш, ни напред можеш мина, ни да свърнеш встрани.

Тази година беше суха, добра за сенокоса. На някои места — особено по старите, от години некосени тучни ливади — беше приятно да вървиш. Но Анфиса беше притеснена. Изтормози я този Кърт. От вчера е председател, дето се вика, а не минава седмица да се не сблъска с него. Предчувстваше тя, че не току-така настоява да го пратят на ливадите. Пък и новините, новините от фронта! Как да ги каже на хората?

Председателят на селсъвета, който се бе върнал наскоро от войната като инвалид, побесня, когато тя го попита какви са сега новините.

— Все новините, та новините! Да взема да измислям ли, а?

После се поуспокои малко и махна с ръка:

— Напира, проклетникът.

В Росохи стигна привечер.

Развълнува се много, когато зърна къщичката, подала се между храстите на склона. Колко години не беше идвала тук. Сигурно двадесет. Да, за последен път идва още като момиче.

Почувствала близостта на жилище и хора, измъчената и изплескана с кал кобила изпръхтя и замята глава. Анфиса вървеше по неокосена ливада — тревата стигаше до коленете й. Тя се оглеждаше, спираше поглед на познатите места и с мъка ги разпознаваше. Колко храсти само — осеяли бяха цялата ливада. А къщурката се беше снишила, килнала се на една страна. Край Калинкин извор поспря коня и въздъхна. Едно време идваха тук по жегата за изворна вода. Нямаше ги вече ни пътечката, ни изворчето. Елшакът и върбалакът стигаха чак до небето.

До къщурката, срещу соловарната, между две плътно прилепени пънчета, пушеше тънък дим — кибрит сега трудно се намираше, затова поддържаха огъня денонощно. На дървени куки висяха черни, опушени котлета, чайници, върху масата, скована от дебели талпи, имаше лъжици, съдинки, брестови захлупци.

Анфиса дълго раздвижва изтръпналите си крака, после свали юздата на кобилката, разтри я с трева, спъна я и я пусна из ливадата. Постоя още малко, поогледа се и тръгна към хората.

От къщурката пътечката изведнъж се спускаше към рекичката, обрасла гъсто от двете страни с храсталаци, често я пресичаше, криволичеше край полуостровчета и ниски, залети от водата места. Анфиса вървеше през наскоро окосена ливада, броеше копите, които бяха все още свежи, непочернели отвън, и често мушкаше ръка в тях, проверяваше сеното по миризмата. И колкото повече навлизаше в дъхавата окосена ливада, толкова по-ясно се чуваха свистенето и звънът на косите. Скоро прегази по плиткото рекичката, разтвори храстите и видя косачите.

Най-напред крачеше спокойно и съсредоточено Софрон Игнатиевич, гологлав, разпасан, с извадена над панталоните риза, и обръщаше откосите, след него с широк замах косеше Марфа Репишна, зад нея вървеше Варвара с игрива, танцуваща стъпка, препасала бяла престилка, а подир Варвара — Даря, Аграфена…

Развълнувана от тази гледка на задружен труд, Анфиса не издържа и се промуши напред:

— Е-хей!

И едва тогава, като огледа още веднъж с радостни, широко отворени очи цялата ливада, тя забеляза Фьодор Капитонович. Той ситнеше с дребни крачки по края на ливадата близо до храстите и мереше с двуметровия пергел окосената площ. Беше облякъл предвидливо бяла платнена дреха против комарите.

Нещо неприятно бодна Анфиса в сърцето, но в този миг жените я видяха и из цялата ливада се понесе:

— Невести, я вижте кой е дошъл!

— Че това е Анфиса бе! Нашата Анфиса! — захвърлиха те косите и хукнаха към нея.

Още отдалече, без да поздрави, Марфа забоботи:

— Кажи сега какво става на фронта?

Радостта, която Анфиса почувства като ги видя, изведнъж изчезна.

— Бият се… — каза тя.

— То се знае, че не пасат овце. Ама как се бият?

— Все тъй.

— Отстъпват, значи? Че накъде повече? То и Русията си има край! — и Марфа рязко се върна назад.

— Да беше попитала поне нещо за вкъщи! — подвикна след нея Анфиса.

Марфа се обърна и сви гневно вежди:

— Мигар още ми стои къщата? Мигар не е отлетяла? — Тя грабна косата, плю на ръцете си и настървено и с пухтене се вряза в тревата.

— Ама че смахната — поклати с укор глава Варвара. — Все така прави: развика се, разкрещи се. Не може с добро, като хората. Какво е виновна Анфиса, че немецът настъпва? Няма нищо! — намигна тя и се позасмя. — То Марфушка е само кибритлия, ала излее ли си яда, от памук по-мека става.

Анфиса почна да раздава писмата.

Варвара пое писмото, отмаляла от радост, започна да изтрива ръцете си о престилката, после го разтвори, прочете първите редове и вдигна влажните си щастливи очи към хората:

— Невести, пък моят Терьошка… пак го наградили. Ох, като си дойде Терентий Василиевич — не мож го позна, ще се възгордее, как ли ще се приказва с него?

— И сега ли няма нищо за нас? — попита с усилие Даря.

А встрани, без да пита нищо, заплака горчиво и безнадеждно слабичката и бледа Павла:

— Господи, не мога повече. Откак е отишъл — ни вест, ни кост. Не знам вече какво да мисля.

В това време се приближиха Софрон Игнатиевич, Фьодор Капитонович, а зад тях тежко дишащата Марфа.

Поседнаха наблизо на окосеното.

— Ха кажи сега какво става по света! Разказвай — измърмори Марфа, без да поглежда някого, но вече примирено.

— Тъй, тъй, Анфисюшка, за всичко разкажи. Както си е, така го кажи, не го таи — примоли се Аграфена. — Че ние тук сме като в затвор. Отвред гори, гори — жив човек няма. По колко пъти ставам нощем, па изляза навън, гледам къмто село, ослушвам се. Мисля си — дали не стрелят някъде. Може, викам си, немецът и до нас да се е довлякъл… Ей на докъде стигнах.

— Я остави тия приказки! — прекъсна я Анфиса. — Ще се побъркаш така! Ние сме на края на света — какъв ти немец по нас?

Грозното ъгловато лице на Аграфена светна:

— Режи ме, Анфиса, режи! Още по-здравата ме нарежи! Та да ми се не въртят такива глупости в главата.

Анфиса разказа, доколкото можа, за новините от фронта и от село, после огледа всички строго и каза:

— Сега пък вие казвайте, скъпи труженици.

Никой не заговори. Седяха с наведени глави и мълчаха.

— Е, на мълчание ли ще си играем? — отново попита Анфиса.

— Него питай — кимна Марфа към бригадира. — Какво си се лепнала за нас.

Фьодор Капитонович, който отдавна вече наблюдаваше под око председателката, реши: „Знае“ и подкара направо:

— Лоша ни е работата. Сговор няма, залъка от устата си вадим…

Не му дадоха да се доизкаже:

— От твоята ли уста вадим залъка?

— Ще го извадиш, кога си видиш ушите, първо зъбите ще си строшиш!

— Дванайсета година вече подяждаш колхоза — виждаме ние, не сме слепи.

— Ама така де, Анфиса — ние тук се претрепваме от работа, а той за своята крава…

— Тъй си е — за едни умирачка, а за други лапачка!

Дълго още викаха, наддумваха се, а след това жените отрязаха като с нож — сменяй го!

— Е, щом е така… — каза Анфиса — ще го сменим.

Фьодор Капитонович се беше подготвил за всичко, но такова нещо не беше очаквал. Той остана един миг като треснат от гръм, после скочи на крака, замята се, размаха ръце:

— Мене ли ще сменяте? Ти ли си ме избрала? От първия ден още на колхоза… За мене във вестниците са писали, награди са ми давали. Че за такова нещо… Ти от пролетта още ми имаш зъб — кожичките не можеш забрави…

Побледняла, Анфиса го изгледа от горе до долу.

— Ти руснак ли си или не си? — едва прошепна тя.

— В района ще ида, ще ви науча аз вас как се гаври със стария човек.

И Фьодор Капитонович забърза към къщурката с изненадваща пъргавина.

 

 

След вечерята Софрон Игнатиевич улучи сгоден момент и направи знак на Анфиса — да идем малко настрана.

По росната пътечка стигнаха до реката и поседяха на сух вършинак. Софрон Игнатиевич откъсна едно клонче и го подаде на Анфиса — пази се от мушиците. Наведе се, почна да си свива цигара и дълго секва с огнивото огън.

— Ти, Петровна, не биваше — заговори най-после той глухо, — не биваше да правиш тая работа.

Анфиса чакаше.

Софрон Игнатиевич жадно смукна няколко пъти поред и рязко хвърли цигарата, която се разпиля на искри.

— Не биваше, викам, да ме правиш бригадир. — Той помисли малко и решително се извърна с лице към нея: — Знаеш ли какъв съм аз?

— Какви са пък тия загадки сега. Слава богу, цял живот се знаем…

— Аз не за това. Е, с една дума… служил съм година при белите. Чувала ли си го?

От обраслото в побеляла остра четина лице я гледаха втренчено, без да мигат, уморени, измъчени очи.

— Гледай да не стане по-лошо, още не е късно. — Софрон Игнатиевич се извърна. — Така веднъж ме определиха за групов в гората. Знаеш ли какво стана? Едва не изхвърлиха от партията партийния секретар. А сега, сама виждаш — война е…

Дълго мълчаха. Над притъмнялата гора се издигаше бледа месечина, в храстите отвъд реката пръхтеше кон.

— Какво ли не се е преживяло — каза Анфиса.

— И все пак ти си помисли… не ща да си имаш неприятности.

— Добре, аз ще отговарям — каза Анфиса и стана.