Фьодор Абрамов
Братя и сестри (21)

Двадесета глава

Юни се случи рядко топъл и слънчев. По цели дни над Пекашино се синееше спокойно небе, бързо избуяваха посевите, растяха тревите.

В колхоза се готвеха усилено за сенокоса. Старците точеха и клепеха косите, правеха гребла, поправяха обувките. Онези, у които се намираше още брашно, сушаха сухари. В малката ковачница до блатото от сутрин до вечер пращеше ковашкото огнище, весело звънтеше наковалнята.

Неочаквано за всички Мишка Пряслин стана незаменим ковач. Оказа се, че момчето има златни ръце. Там, където „специалистът по тънката част“ Николаша Сьомин се потеше с часове над някаква глупава гайка, Мишка се справяше за няколко минути.

След работа, целият измазан със сажди, с килнато към тила каскетче, Мишка тръгваше бавно, с клатеща се походка към управлението. По пътя кимаше снизходително на връстниците си, без да спира, а ако срещнеше възрастен човек, започваше разговор с достойнство.

— Ама какво време само, Христофор Афанасиевич — казваше Мишка на някой немощен старец, като приемаше позата на врял и кипял стопанин. — Ако не завали — сума сено ще натрупаме.

Поласкан от вниманието, старецът отговаряше:

— Добре щеше да бъде, ала де ги работниците ни? Трева поганска косят сега.

— Нищо, старче! — успокояваше го Мишка. — Ще я видим някак тая работа. Ей на, монтирах от старотии една сенокосачка, ще измислим и още нещо.

— Тъй зер, момче… — напътстваше го Христофор Афанасиевич. — Не стигат ли силичките — напъни си акълеца.

В управлението на колхоза той се позавъртяваше сред хората, непременно правеше бележка на някой от бригадирите, че много пипкаво си носи инвентара за поправка в ковачницата, след това всеки път приближаваше до ведомостта за трудодните, окачена на видно място, гледаше със задоволство името си, срещу което всеки ден се прибавяше нова чертичка, и не можеше да скрие момчешката си радост.

През тия вечери в управлението се трупаха хора повече от когато и да било — все пак преди сенокоса те можеха да си поотдъхнат малко. Лукашин бе донесъл от районния център голяма карта на Съветския съюз и всички стояха с часове около нея. Почти неграмотните баби и старци въздишаха тежко, като гледаха как ден след ден червените знаменца ту тук, ту там се местеха на изток.

— Все напира и напира…

— Ужас, къде чак се е намъкнал.

— Кога най-после ще го прогонят тоя проклетник?

Веднъж Трофим Лобанов се загледа в картата със своите изпъкнали немигащи очища и попита Лукашин:

— Покажи ми къде е тук Ленинград!

— Ето го Ленинград. Защо питаш?

— Моето момче, Максимко, е там! — тръсна брада Трофим.

Оттогава Трофим всяка вечер приближаваше до картата и като се убедеше, че червеното знаменце на Ленинград си е на мястото, казваше високо, та проехтяваше из цялата канцелария:

— Е такъв е моят Макс. Не мърда, като вкопан в земята! Личи си веднага Трохиновата порода.

После кимваше строго към Софрон Игнатиевич и като тикаше късия си мазолест пръст в южната част на картата, гърмеше:

— А твоя Гришка такова… Цялата карта маскари…

Юни започна за Анфиса с онази паметна бяла нощ. Събуждаше се сутрин с чувството за някаква лека, обезсилваща радост. „Какво ли е пък това?“ — питаше се тя и само се усмихваше, без да си отговаря. Сега стана изведнъж взискателна към облеклото си. Вместо синята блузка, която почти не подменяше през последните две години, все по-често започна да облича по-свежа, пъстра.

„Пък председател съм… налага се… до района ходя…“ — оправдаваше се тя пред себе си.

И походката й стана друга — забързана и лека, а мургавите й бузи все по-често руменееха.

С каквото и да беше заета през деня, тя често се улавяше, че мисли с нетърпение за вечерта, че чака онези радостни и щастливи минути, когато ще останат двамата с Лукашин в управлението. Обичаше да го слуша как говори във вечерната тишина, да го гледа в очите — досега никой не беше разговарял с нея така.

Той й разказваше за войната, за фронтовия живот, за другарите си просто, без да скрива нищо. Разменяше мисли с нея върху победния бюлетин на Информбюро, ядосваше се, ругаеше, когато трябваше пак да връща назад по картата знаменца, споменаваше градове, отстъпени от нашите войски, и малко по малко мълчаливата карта, изпъстрена с хиляди непознати досега имена и криволици, оживя пред Анфиса и започна да придобива очертанията на огромната родна земя, разтърсвана от грохота на сраженията.

Срамуваше се, беше й неудобно от Иван Дмитриевич и все по-често започна да наднича във вестниците.

Понякога в разгара на разговора им на вратата на канцеларията се появяваше внезапно Варвара и ги оглеждаше подозрително с присмехулни очи:

— Все вестници ли си четем? Добре, добре, четете си! — усмихваше се тя нехайно и си отиваше.

След това Анфиса се чувстваше като човек, заловен на местопрестъплението, и дълго не можеше да се освободи от смущението.

Един ден Варвара я срещна на улицата и я поласка:

— Понесе ти на тебе председателството, Анфисюшка. Като че десет годинки смъкна.

Тя се обърка, не намери какво да отговори. Но когато остана сама, се замисли. Както и да хитруваше пред себе си през всичкото това време, трябваше да си признае, че не само искрените разговори я теглеха към управлението. Плашеха я и я смущаваха погледите на Лукашин, които чувстваше понякога върху себе си, и същевременно от тези погледи й беше необикновено радостно и приятно.

Не, не, казваше си тя, като изтрезняваше. Време ли е сега да се занимава с такива глупости? Какво ще си помислят хората за нея, как ще ги погледне в очите?

И вече й се струваше, че жените се досещат, че си шушукат зад гърба й, че Варвара не току-така намекна за годинките.

Вечерта Анфиса не отиде в управлението. Нарочно се преоблече в домашна пола и влезе в градината да плеви картофите.

Мина по обраслата с трева бразда внимателно с босите си крака, за да не я ожари копривата, стигна до крайния ред и се захвана за работа. С опитни пръсти почна да скубе бързо буренака и да го пъха в запретнатата престилка.

Из селото миришеше на дим: от тази пролет повечето стопанки започнаха да палят печките само вечер, пестяха през деня. От кладенеца долитаха женски гласове, смях.

„И откъде ти дойде наум всичко това? — мислеше си Анфиса. — Човекът си разговаря като с човек… До трийсет и петте стигна, та сега си се сетила за не знам какво си…“

И започна да й се струва, че всички тези особени погледи на Лукашин, които толкова я вълнуваха и смущаваха, всъщност тя си ги е измислила, че Лукашин сигурно изобщо не мисли за нея. Пък и какво ще мисли, когато семейството му е останало под немския ботуш? А тя, тя — сякаш е глупаво момиченце. Съвсем си е загубила ума! Но както и да се винеше и кореше, душата й беше неспокойна. Измъчваше се от някакво неясно очакване и постоянно поглеждаше към пътя.

Ароматът на тревите я замайваше, разрохканата, нагрята през деня земя излъчваше топлина, кръвта нахлуваше в лицето й и тя продължаваше работата си с голямо усилие на волята. В някои моменти беше готова да зареже всичко и да хукне към управлението и би го сторила, ако не я възпираше гордостта й.

И когато вече не се надяваше на нищо и нищо не очакваше, внезапно в уличката се разнесе познатото покашляне. Едва не извика от радост. Към нея идваше Лукашин заедно с Митенка Малчугана.

С пълна престилка бурени и без да обръща внимание на копривата, тя хукна към портичката.

— Посрещай гости, Петровна — замаха отдалече с ръка Митенка Малчугана. — Иван Дмитриевич е намерил отнякъде бонбони — да пийнем чай, а?

Анфиса тръсна буренака от престилката си и излезе от градината сгорещена, лъхаща на трева и земя.

— Заповядайте…

Срещна тревожния, питащ поглед на Лукашин и цялата пламна.

Не бяха успели обаче да се изкачат по стълбата, когато наблизо се разнесе вик:

— Убиха го… ох, убиха го!

И тримата се спогледаха с тежко предчувствие. Кого ли още осироти войната?

В този момент иззад къщата изскочи разчорлената като вещица Марина Светкавицата. Тя вдигаше прах с босите си крака, мъкнеше за врата дърпащо се русокосо момченце и нареждаше със страшен глас:

— Убиха го… посред бял ден го убиха…

— Че казвай кого де! — викна Анфиса ядосано.

— Моят петльо… бялото ми петленце…

— Ух, да се не видиш макар! Акъла ми изкара… рекох, че пак някой е загинал…

Задъханата Светкавица я стрелна гневно със здравото си око:

— Много те е грижа за мене старата, беззащитната… — като видя Лукашин, отново занарежда: — Миличък мой! Ти барем ме съжали!

— Я пусни Ванятка, Викуловна, пусни го — застъпи се за момченцето Митенка. — Той няма да избяга.

Лукашин отстрани мълчаливо ръката на Марина от врата на момченцето и го погали по главата.

— Добре, кажи сега… Какво е станало? — намръщи се Анфиса.

— Ох, мила, не питай — закърши ръце Марина. — Седя си аз вкъщи, миличка, ама тук под лъжичката нещо като ме присвива, присвива — място си не намирам. Я, думам си, да надникна — може пък да гори нейде нещо. И само дето открехнах вратата, чувам — отвъд в двора като крещят: „Бий белия, бий!“. И нещо току ме преряза. Колко им е, викам си, акъла — глей, че се претрепали. То като са хукнали все на война да играят. Из оняденка сал дет не утрепали Филка у Лапушкини. Отредили го за немски генерал…

Анфиса я прекъсна недоволно:

— Стига си дрънкала врели-некипели.

— Ама не, не, защо… — сепна се Митенка, който слушаше Марина със зяпнала уста. Той местеше сините си очички от едно лице на друго и в тях искреше такова неподправено, чисто детско любопитство, че Анфиса изведнъж поомекна и си помисли: „Наистина Малчуган…“.

— Тъй, отредили го Филка за генерал… — услужливо напомни Митенка.

Но Марина улови недоволния поглед на Анфиса и се върна на своята беда:

— Хуквам аз към задния двор, тичам, колкото ми държат краката. Ах вие, разбойници, викам с цяло гърло, какво правите там? А ей това кутренце — посочи тя към момченцето — стои и плаче. „Убихме, дума, Марина, твоя петел.“ Поглеждам аз към мястото на битката и що да видя — наистина моето петленце. Наоколо — перо до перо, а то, душицата ми, лежи на едната си страна и като пърха с едното си крилце, опънало главичка и жално — милно ме поглежда с бисерното си оченце… Взех го аз пиленцето ми, на ръце, а то вече предало богу дух.

По набръчканото като напукана земя лице на старицата капеха сълзи.

— Добре, успокой се — рече Анфиса, хвана леко Ванятка за брадичката и повдигна малко главичката му. — Кажи сега каква я забъркахте?

Момченцето засумтя, наду устни.

Митенка изпадна във възторг от мълчанието му:

— Няма да каже, ей богу, няма да каже. Това си им е военна тайна, знам аз. Нали е така, Ванятка?

— Така е — измърмори малкият, готов всеки момент да заплаче.

Анфиса сдържа усмивката си и се престори на строга:

— Как така няма да каже? Добре, на мен няма да кажеш, ами на Иван Дмитриевич ще кажеш ли? Знаеш ли какъв е той? — кимна тя към Лукашин. — Командир от Червената армия. На него трябва да се казват всички тайни.

Ванятка погледна недоверчиво под око към Лукашин, после погледна към Митенка: дали е така, не го ли лъжат?

— Не се съмнявай, Ванюшка. Така е — сериозно потвърди Митенка.

— Та защо убихте петела? — отново започна да разпитва Анфиса.

— Защото е бял…

— Какво като е бял?

— Пък и Сенка каза, че белите никога не побеждават червените. А когато белия взе да надмогва червения, Сенка вика: Трябва, дума, да помогнем на червения.

— Ама какъв червен и какъв бял?

— Ти поред, Ванятка, поред — съветваше го Митенка.

— Отивахме към конюшнята, а в задния двор на Марина се бият петли: единия бял — на Марина, а другия червен — на Василиса. Добре, ама червеничкия по-слаб, почна да отстъпва. Пък Сенка вика: „Белия няма никакво право. Това, дума, в ни един филм го няма“. А Костя Сьомин вика: „Белите, кай, са като фашистите — всякога вредят на народа“. И бутна малко белия. А белия като се разсвирепя, като побесня — очичките на Ванятка засвяткаха и той заприлича целият на боен петел — и като се хвърли върху червения петел, а той — като си плю на краката… Пък Сенка се развика: „Момчета, дума, бийте белия“. Ние го пернахме малко, а той взе, че вирна краката… — и Ванятка се разплака.

Лукашин клекна удобно и притегли момченцето към себе си.

Анфиса забеляза как трепери ръката му, прегърнала слабичките детски раменца. После той извади от джоба си шепа розови захаросани бонбони и ги напъха в мръсните ръчички на момчето.

— Ха така, видя ли, Ванятка! — каза Митенка Малчугана, зарадван искрено от този изход. — Я да вървим заедно, че децата може и да ти ги вземат.

Той побутна леко момченцето, хвана го за ръка и го поведе по пътя. Ванятка стискаше здраво бонбоните в мръсните си юмручета, обръщаше се често назад и се усмихваше на Лукашин с розовата си беззъба уста.

Без да помръдне, Лукашин го изпращаше с присвити очи и на лицето му бяха изписани толкова мъка и болка, че дори Марина Светкавицата, която явно се бе досетила какво става сега в душата на нейния квартирант, разбра, че е по-добре да се оттегли тихичко.

— Да — опомнил се сякаш, произнесе Лукашин. — Като моя Родка…

Отпусна се уморено на стъпалото и се хвана с ръка за главата.

Сърцето на Анфиса се късаше от жалост, но тя не намираше думи, с които да го утеши. Най-после приседна до него и го докосна по рамото.

— Искате ли да видите моя Родка?

Като мигаше често с овлажнелите си, станали необикновено топли очи, той извади от скритото джобче на рубашката си сива, оръфана по краищата снимка и я подаде на Анфиса, мъчейки се напразно да скрие вълнението си.

— Ето го моя разбойник…

Към Анфиса гледаше ласкаво умно лице на момче с високо като на баща си чело.

— Хубав, хубав е Родион Иванович!

— Че е хубав, хубав е — кимна Лукашин, — ама никак не му провървя. Разбирате ли… не можа да го опази баба му, простуди го като малък, та едното краче му остана превито. Такъв чудесен момчурляк, а половината си живот прекара по болници… Цялата ни надежда беше в Крим. Миналата година през лятото се канех да го заведа при един професор — бяхме се и уговорили. Но почна войната… Сега пък там са немците…

— Не се измъчвайте, нали е с майка си; тя няма да го остави без грижи.

Лукашин се усмихна горчиво:

— Каква майка? С баба си остана. — И в отговор на въпросителния поглед на Анфиса добави: — Жена ми умря наскоро, след като роди. Сам съм го отгледал… Отначало мислех да се оженя, но си рекох: ще иска ли мащехата да гледа болно дете? И си останах вдовец.

През нощта Анфиса дълго не можа да заспи. Беше й мъчно за Иван Дмитриевич, за болното дете, което страда заедно с баба си под издевателствата на немците, и същевременно от мисълта й не излизаха думите: „няма жена“…

Но настъпи усилената коситба и безбройните нови грижи и тревоги завладяха изцяло ума и сърцето й.

 

 

Докато се готвеха за сенокос по далечните ливади, изглеждаше, че управлението на колхоза е предвидило уж всичко: приготвени бяха необходимите коси и гребла, сковани бяха сума шейни влачки, осигури се горе-долу и обща прехрана (за това се наложи да молят за брашно назаем от съседните колхоз), но през последните дни както винаги изникнаха нови затруднения. Поради закъснялата пролет ливадите край някои рекички се оказаха толкова слаби, че косенето там трябваше да се отложи — и само това дори обърка всички планове за коситбата. Още по-зле беше с хората — както и да умуваха и да нагаждаха, не можеха да запушат всички дупки. Често подвеждаше дори и онази работна ръка, която се смяташе за сигурна: на една детенцето се разболяло в последния момент, друга трябвало да наглежда стар човек, трета нямало на кого да остави да й доят кравата — какво ще прави, като й прегори млякото? Пък и право казано, рисковано е да караш със себе си из горските пущинаци единствената си кърмилница: ами ако налети звяр? Четвърта пък на драго сърце щяла да тръгне, ала нямало какво да сложи в торбата — останала в къщи без шепа брашно. Дори Варвара Иняхина, дето беше с развързани ръце, както се казва, и тя се инатеше: „Омръзна ми да скитам по пръждомите, искам да съм си близко до къщи“.

Най-после на десети юли тръгнаха. Преди войната поемаха за ливадите като на дългоочакван празник — с песни и веселби. А пък хората? Мъжете и момците само дето не вдигаха къщите на главите си, а пременените девойки поскърцваха с новите си ботушки и тръпнеха в очакване на радостите, които им обещаваха срещите с либетата през кратките безсънни нощи…

А днес след шейните влачки, на които беше натоварен сиромашкият багаж, тътреха крака няколко старци. Едни страдаха от задух и започнаха да хриптят още след първите крачки, а другите бяха толкова остарели, че им прилягаше само да седят край печките, а не да мислят за сенокос. Вървяха и момченца и момиченца с жълто още на устата, и жени, неотдъхнали си от тежката пролет… Малки дечица тичаха след майките си, хващаха се за полите им, а те се навеждаха вървешком към тях и им даваха последни заръки. Завързани крави се дърпаха, извиваха глави назад към своите обори и извръщаха питащи лилави очи към хората: „Къде ни водите?“.

Анфиса изпращаше своето войнство, гледаше го и си мислеше: „Какво ли сено ще бъде? С какво ли ще храним добитъка?“.