Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Братья и сестры, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Фьодор Абрамов

Заглавие: Братя и сестри

Преводач: Елка Георгиева

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Издателство „Хр. Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1977

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Димитър Благоев“ — Пловдив

Редактор: София Яневска

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Георги Гърдев

Коректор: Ева Егинлиян; Бети Леви

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11192

История

  1. — Добавяне

Тридесет и седма глава

Нивята узряха едновременно по всички участъци, разхвърляни до немай-къде из Пекашино. Хората трябваше да се разпределят на звена. Степан Андреянович с Мишка Пряслин, който работеше с жетварка, с връзвачки Марфа Репишна и Варвара, се заби на най-далечния участък — Копанец. Първите дни вечер се прибираха — четири километра натам и обратно. После си направиха колиба и останаха да нощуват на нивата.

Надвечер на третия ден, откакто останаха на Копанец, дойде Анфиса:

— Зле е бабата ти, свате; добре ще е да наминеш да я видиш.

… Вкъщи се домъкна по тъмно.

— Дойде си… — дочу слаб глас от кревата. — А аз те познах по стъпките още под прозореца.

Степан Андреянович приближи на тъмно до кревата и се наведе над жена си.

Облъхна я дъх на топла житна прах, на слънце и синьо небе.

— Как си, майко?

В тъмнината блеснаха мътно очи:

— Дошъл ми е, види се, краят, Стьопа…

Той се отпусна тежко на края на леглото:

— Е, майко, залудо си приказваш. Да повикаме доктора, а?

Трогната от вниманието му, тя напипа в тъмното ръката му.

— За какво ми е доктор на мене? Има ли някъде лекарство против майчино сърце? — Не довърши, закашля се.

Откакто дойде съобщението за смъртта на сина им, по някакво неизречено съгласие те избягваха да говорят за него и всеки носеше мълчаливо в себе си своята мъка.

— Колко сте добри всичките… — виновно заговори Макаровна. — Залежах се аз — вързах ви ръцете. Всеки ден някой ще ме навести. Ту сватята Анфиса, ту Лизонка Пряслина. Чудесно момиче е тя — толкова е услужливо! Току дотича и ме пита: „Искаш ли, Макаровна, прясна водица?“. А на Митрий пък колко съм му благодарна — за близък човек така се не грижат.

Тя пое дъх и каза неспокойно:

— Да можех сега да ти сложа да похапнеш. А аз, гледай ме на, като труп съм се вдървила… За срамотите…

— Лежи си, лежи.

Очите му лепнеха за сън, в ушите му шумоляха ронещи се зърна. Стана, взе от закачалката някаква дреха, постла я на пода до кревата и полегна, без да се съблича.

— Изтрепал си се от работа, Стьопа — въздъхна тя. — Поскарах се и на Анфиса. Пък имайте малко съвест, думам й…

— Сега всички се трепят, майко.

— Че лошо ли съм казала. Само че на твоите години, сам видиш, по цели дни и нощи да си на нивата… Зърното е добро, дума Митрий, а?

— Добро е.

— А Копанец сигурно съвсем е пресъхнал? Как ми се иска да погледам още божия свят. Затворя очи и така в ума си обходя за един ден целия кър, всички ливади. С всяко храстче се прощавам… А краката ми не държат — като чужди са ми.

От пода се разнесе проточено хъркане. Налегна я тежък пристъп от задуха. Тя се уплаши да не събуди мъжа си, прикри уста с ръка и дълго кашля глухо и мъчително.

 

 

На сутринта той се събуди още при изгрев-слънце. Макаровна беше седнала в кревата и спуснала надолу слабите си жилести крака. Беше се хванала за ремъка, който висеше от желязната халка на тавана. Едно време на тази халка имаше брезов чатал с люлка, в която люлееха Вася.

— Днес май ми е по-леко. Като че ти ми донесе здраве.

Тази сутрин тя се уми с негова помощ и дори похапна малко. А когато росата навън се вдигна, го помоли:

— Да си такъв да ме изнесеш малко навън, Стьопа. Тъй ми се иска да погледам нивята и слънцето.

Утрото беше топло и тихо. Макаровна седи на стълбите до мъжа си и гледа развълнувана градината, в която картофите са вече прецъфтели, любимата рябина, свесила клони над старата баня, величествения тъмнозелен бор. Там в ниското, отвъд градините, са сините простори на лъките с чернеещите се по тях шапки на зародите, зад тях сребрее Пинега, а на другия бряг на реката, високо, високо на червения стръмен скат се издигат белите развалини на манастира. И всичко е толкова познато, толкова скъпо на сърцето, хиляди пъти пребродено… Как омайващо дъха на трева, нагрята от слънцето, на зрели восъчни жита! Точно в краката й, на тревичка пред стълбището се е разположило със своята цигулчица щурче и на нея й е приятно да слуша със затворени очи веселата му песен. После отново се заглежда в градината, забелязва неоплевената леха с лука, избуялия репей край обора и въздъхва виновно:

— Всичко съм изоставила. Още малко и целия двор ще обрасне в трева. Ти не се сърди, Стьопа, скоро вече ще се оправя и всичко ще подредя.

След това пак легна, а той остана при нея. От време на време тя отваряше очи, гледаше отпуснатите му рамене, големите му мазолести ръце, уморено легнали на коленете, и пак както вчера се почувства виновна пред мъжа си и пред всички, на които вече няколко седмици връзваше ръцете с болестта си.

— Ти си гледай работата, Стьопа. Аз ще си лежа.

— Абе трябва да отсека някоя друга вила — въздъхна Степан Андреянович. — Вчера моята се счупи, пък и Марфа ме помоли…

— Върви, върви. Не може без вили. Ама донеси и малко метлички. Дано листата не са окапали още, че нашето вече на нищо не прилича — няма с какво в банята да идеш.

Брезакът наоколо отдавна беше окастрен, та Степан Андреянович трябваше доста да походи по целините, докато се натъкна отвъд Калинкин пущинак на непипната туфичка гъсти листнати брезички. Бързо отсече две вили, окастри ги и се зае да нарязва клонки за метлички. Дали въженцето се оказа късо или се полакоми, но когато завърза снопа, на земята останаха още цял куп клонки — за повече от десетина метлички. Досвидя му се да ги хвърли на вятъра. А и брезичките около него така му се галеха, така потрепваха на слънцето с листата си.

„Я чакай да нарежа още — реши Степан Андреянович. — Денят и така и така е загубен, а надвечер ще впрегна коня и ще ги прекарам в къщи. Макаровна взе да се пооправя — ще ги пробере полека-лека, ще ги върже на метлички. Така и работа ще си намери, та да не й е скучно, пък и ще се поободри и поразвесели…“

И докато отсичаше младите брезички и кастреше с ножа клонки, си припомняше как през първата година от женитбата им той и жена му режеха ей така метлички. Макаровна, висока румена невеста, прибягва пъргаво от храст до храст, клонките пукат ли, пукат, а тя върти сръчно ножа — иска й се и метлички повече да нареже, пък и на мъжа си да покаже какво може. Вятърът запрята полите на сукмана й. Степан Андреянович гледа доволен белите силни колене на жена си („добра стопанка случих“), сече неуморно със секирата.

Събра прътите на едно място, разстла ги на редици по земята (за да не се запарят) и седна да си почине все още под впечатлението на спомените. Слънцето преваляше към пладне. Тихо шумоляха брезичките. Облегна гръб на ствола на едно дърво и скоро неусетно задряма. И още щом задряма, от вълните на съня отново изплува младата Макаровна.

Ето той и жена му пластят сено на близката ливада. Ох, какво сено само! Дъхаво, ситно, като чай. На запад прогърмява, задушно е и той бърза да смогнат преди дъжда. А наоколо гъмжило от хора и всички, кой знае защо, са спрели работа и гледат към тях.

„Ех, че невеста си има Стьопонка!“ — чува завистливи гласове зад себе си.

Драго му е от похвалата и току поглежда към пъргавата си жена. А тя, млада, напета, стои високо горе на зарода и сръчно подхваща с белите си ръце сеното.

„Е, ще преварим дъжда“ — радостно мисли той и се навежда за последните наръчи сено.

И изведнъж наоколо се разнася оглушителен смях. Вдига глава и гледа — на мястото на зарода пред него се извисява огромна копа цветя, всичките едни такива червени и небесносини, а на върха на копата стои Макаровна, огряна цялата от слънце.

Обхваща го ужас. Ами къде е сеното? С какво ще храни през зимата добитъка? А от върха на копата Макаровна все така се усмихва, протяга към него белите си ръце и го подканя: „Стьопа, Стьопа…“.

Той грабва отчаяно вилата, иска да повдигне сеното и не може. То се разсипва като плява. Опитва отново и отново и все напразно. Но какво става? Плувнал целият във вода от срам и мъка, той се обръща към хората, ала на ливадата няма никого. А откъм селото направо по окосената бодлива ливада, като ситни бързо-бързо с босите си краченца, тича мъничко русокосо момченце. Ами че това е Вася! Вася дотичва до баща си, взема от ръката му вилата и — боже мой! — детето леко подхвърля нагоре наръч сено.

„Стьопа, Стьопа, какво правиш?“ — чува отгоре пълния с укор глас на жена си.

Нещо го прободе остро в сърцето и той се събуди. Слънцето грееше право в очите му, по лицето му течеше пот. По това колко бяха увехнали листата на клонките разбра, че е спал не по-малко от час.

И да му се присъни такъв сън… Изправи се. Постепенно почна да го обхваща смътна тревога и безпокойство. Какво ли прави сега тя там без него? Изпопритеснила се е да го чака сигурно, може и да е жадна за водица, а той виж как е заспал. Толкова ли му беше тумнало сега за тия вили? Вместо да поседи днес в къщи. Та нали и тя се е затъжила да си поприказва с някого. Лесно ли е да лежиш по цели дни сам-самичък с мислите си… Снощи все питаше за Копанец, за житата, а той, ненаспал се дано, заспа като мъртъв.

Притесняваше се все повече и повече, бързо привърза снопа брезови клонки към вилите, метна го на гръб и почти затича към пътя.

„Нищо — успокояваше се той, — ще стигна, ще запаля банята. Прясната брезова метличка помага на всяка болест.“

Когато стигна до своята бивша целина, забеляза в посивелия малинов храст край пътя червени, огрени от вечерното слънце малинки.

„Е, добре щеше да бъде да си пийне след банята и чай с малини — помисли си Степан Андреянович. — Ама ха де, няма в какво да ги набера.“

Но така му се прииска да зарадва болната си жена, че спря, смъкна товара си на земята, свали фуражка и закрета към малиновия храст.

Топлите зрели малини се сплескваха във вдървените, несгъващи се пръсти, пръскаха ги с червен сок. Някои презрели плодчета се отронваха от дръжката още щом докоснеше храста. Той се навеждаше търпеливо, пълзеше в бодливия храст и все си представяше как ще се зарадва Макаровна на ароматните малини.

Когато стигна до къщи, над селото вече се бе доста смрачило.

— Федося, Феня… — побарабани той тихо на прозореца, за да й извести, че се връща.

Смъкна товара на стълбите, опря вилите на стената да съхнат, свали фуражката и отвори вратата.

— Феня, как изкара без мене? — зашепна той от прага.

Никой не му отговори.

— Спиш ли? Хайде, събуди се. Я виж, малинки съм ти донесъл.

Протегна напред фуражка и прекрачи на пръсти към кревата.

— Феня…

От възглавницата, там, дето лежеше неподвижно главата на Макаровна с восъчно лице, се вдигнаха с бръмчене рояк мухи.

 

 

Погребаха Макаровна на третия ден пред залез-слънце. Два дни и две нощи лежа в ковчега сред стаята и чака да дойдат дъщеря й и внукът й, които косяха някъде из далечните райони, да се прости с тях.

Изпратиха я възрастните и децата и тези, които работеха по-наблизо. Степан Андреянович сам водеше коня за повода. След ковчега, покрит с бяло платно, плачеше задавено дъщеря й Маря, до нея вървеше и я подкрепяше синът й Егорша. Те пристигнаха само половин час преди да изнесат ковчега от къщи и не успяха дори да се пооправят от пътя — вървяха с кални до коленете ботуши, в работните си дрехи, вмирисани на дим.

Трофим Лобанов учуди всички с неутешимата си скръб. Той вървеше отзад, клатеше рошавата си, посивяла от житна прах и плява глава и горчиво плачеше. Можеше ли да знае човек какво му беше на душата. Дали предчувстваше, че и на него не му остава да живее кой знае колко на този свят, или си спомняше изминалия живот, от който си отиваше още един близък човек… Кой знае.

Гробът беше изкопан на сухо, песъчливо място. Наоколо растеше млада борова гора; вечерният въздух беше напоен със силен аромат на смола. И скоро между обраслите в мъх, отъпкани от кравешки копита могилки израсна още една пясъчна могилка, а на нея се бялна стълбче с надпис:

Тук почива

тялото на раба божия

ФЕДОСЯ МАКАРОВНА СТАВРОВА

на 60 години

Хората постояха, повъздишаха, поклониха се за последен път доземи на покойницата и почнаха бавно и мълчаливо да се разпръскват по пътечките на гробището, като навестяваха пътем гробовете на близките си.

На другата сутрин, когато селото току-що се събуждаше, много стопанки, които палеха печките си, видяха побелял като сняг старец с преметната на гръб торба да крачи по безлюдния път. Носеше на рамо нови вили. Дългата му сянка се пречупваше, пълзеше по стените на къщите и в звънката тишина на росното утро дълго отекваха тежките му стъпки.