Фьодор Абрамов
Братя и сестри (15)

Четиринадесета глава

Сеитбата на зърнените култури беше към края си. През последните дни хората почти не лягаха: денем работеха на колхозното, а вечер и нощем се трепеха на личните си участъци.

Измъчените през деня коне трябваше да се теглят насила, пък и те не достигаха. Справяха се кой както може: едни впрягаха кравичката си, а които бяха по-силни, се сдружаваха; хванат се три-четири жени, впрегнат се в плуга и теглят. Но най-много се уповаваха на лопатите.

Анфиса тичаше при един, при друг, молеше ги — почакайте още ден-два, да свършим колхозното, ще помогнем и на вас. Но хората бяха сякаш побеснели: в задните дворове, зад гумната звънтяха и дрънчаха лопати, задъхваха се от напъване впрегналите се жени, бъхтеха се в тегличите слабички, шашардисани кравички. Дечицата — неопитни помощници — палеха огньове, печаха прораснали картофи, а денем заспиваха седнали на чиновете…

Степан Андреянович ден след ден отлагаше своя участък: бригадир е все пак, пък и колкав му е парцелът за две гърла — педя място под прозорците му, но най-накрая отстъпи пред Макаровна.

— Че може ли тъй — надумваше му тя всеки ден, като се върнеше от нивата. — Времето си минава, а у нас като в хан — да те е яд да погледнеш. Какво е виновна земята…

Цялата пролет Макаровна не си подаде носа от къщи. Докато Степан Андреянович се мяташе в треска, тя горе-долу се крепеше и се влачеше насам-натам, но щом се надигна старецът — същия ден легна.

Денем лежеше на леглото, по цели часове бълнуваше за своя Васенка. Понякога молеше мъжа си да я сложи до прозореца и по цял ден, докато не се върнеше старецът от нивата или не се отбиеше някоя бабичка, седеше сама до прозореца, гледаше към зеленчуковата градина, към поляната под възвишението, която бавно изпръхваше, към далечната студена Пинега.

Празно, тъжно стана в дома на Ставрови. Преди поне се чуваше гласът на Егорша, а сега и него го нямаше. Майка му го извика за сеитбата. Можеше да се справи и без сина, сама живееше, но Степан Андреянович не настоя: никога не бе го теглило сърцето към дъщеря му, а откакто я ожениха в чуждо село, стана му съвсем чужда. Срещаха се само на големи празници около трапезата.

Старецът крачеше уморено след плуга и не можеше да се познае. С каква радост и настървение се нахвърляше някога на своята градина: тореше я — изгребваше тора до последната лопата, как трепереше само над земята — прехвърляше едва ли не всяка шепа пръст през ръцете си. А сега — като че ли тя изобщо не съществуваше… На височинките често спираше, гледаше падналата ограда отвъд бора, килналата се на една страна баня. Всичко се разпада, руши се пред очите ти, трябваше да се поправя, но какъв смисъл имаше… Колко им трябваше на тях със старата? После се сепваше: Макаровна гледаше от прозореца — и отново браздеше градината.

Степан Андреянович се зарадва, когато на пътя отвъд градината се показа Мишка Пряслин. Вървеше с клатеща се походка, пъхнал ръце в джобовете, леко прегърбен — стесняваше се явно от високия си, не за годините му ръст.

„На баща си се е метнал — помисли си Степан Андреянович. — Я как върви — като че на люлка се люлее.“

Той спря коня и приближи до оградата. В белезникавия вечерен здрач (сега бяха белите нощи) му се наби в очи мрачното, сърдито лице на момчето.

— Трябва ни някакъв кон… да разорем личното… — измърмори под нос Мишка, без да поздрави и без да го гледа.

— Кон ли? Че в конюшнята няма ли?

— Какво питаш? Кой въведе тоя ред? Без твоята заповед конярят няма да даде.

— Сега ще даде. Засяхме вече, речи го. Ами как сте със семето, Михайло? — викна след него Степан Андреянович. — Да помогна нещо?

Мишка рязко се обърна и измери бригадира със студен, презрителен поглед:

— Няма нужда, знаем я твоята помощ. Не сме малки вече!

Степан Андреянович плюна и се ядоса: „Същински майчичко, кученцето му с кученце. Една педя е тя от земята, ала гордостта й — царска. Минава днес — навирила нос. Я глей, и момчето надъхала. Е, поскарах й се оня ден, поразпалих се… Че как иначе? Чакали я вкъщи, а вместо нея, ха де — Настя, пък отгоре на туй те хокат — нямаш жал към дечицата. А немеца много го е грижа за дечицата…“

Като изора градината, Степан Андреянович отведе коня в конюшнята и се отби в управлението. В канцеларията беше само Анфиса. Седеше до масата, подпряла глава с ръка, със стара ватенка, със забрадка — явно току-що бе дошла от полето.

— Е, председателю, готви черпнята, утре свършвам — опита да се пошегува Степан Андреянович.

— То, свате, и без почерпка главата ми се върти…

През открехнатата врата на счетоводството долетя тихичко хихикане.

— Пак ми обърка книжата. Не ми пречи, чуваш ли, не ми пречи — превзето мълвеше някаква жена и пописваше от удоволствие.

Степан Андреянович погледна питащо Анфиса.

— Счетоводителката Альона с кавалера си… Николай Сьомин. Гледам, че май е бременна.

— За срамотите! — поклати глава Степан Андреянович. — Хората воюват… Та нали май Петка й беше годеникът?

Анфиса махна отпуснато с ръка:

— Приказвах й. Не ще и да чуе. За работата, казва, изисквайте, но за другото не съм длъжна да ви се отчитам.

Степан Андреянович въздъхна и седна до масата. На лице Анфиса му се стори някак посърнала — под очите кръгове, носът се изострил — цялата синя — зелена.

— Ти, Петровна, да не си болнава, или пък… нещо не върви?

— И да не си болен, ще се разболееш! Ей сега звъняха от районния комитет, питат колко даваме над плана, а ние… ох!

— Че какво ние? Времето още държи. Пък и колко пустееща земя има.

Анфиса стана, притвори вратата към счетоводството и заговори шепнешком:

— На тебе пръв ще кажа, свате. То не само над плана, ами и това, дето е останало, не знам как ще го засеем.

— Че защо така?

— Зърно няма.

— Как така няма? Къде се е дянало?

— Там е работата я. Отидох одеве със склададжийката да изгребем последната ракла, бръкнах с ръка, а то семето на половин метър, отдолу дъска. А аз, глупачката, я приех от Лихачов за пълна.

— Ама за такава работа — почервеня Степан Андреянович — му е малко на Харитон да го съдиш!

— От него ще търсиш отговорност. В района пак си му вярват. Пак се разпорежда с обоза в горското промишлено стопанство. А и с какво ще докажеш?

— Тогава пък от Клевакин! Той се разпореждаше с всичко при Харитон.

— Ще се отметне… Ще рече: отде да знам аз, нищо не съм подписвал и край. Ох, че ме цепи! — хвана се Анфиса за главата. — Защо трябваше неграмотната жена да избират. Казвах аз на събранието, ала послушаха ли?

Вратата на счетоводството отново се пооткрехна. Чу се лениво потракване на топките на сметалото.

— Ако се съди по сърце — важно казваше „специалистът по тънката част“, — то нашата любов си е съвсем истинска. С мен няма да пропаднеш, Альона Северяновна. Специалността ми е такава…

Степан Андреянович скочи и блъсна вратата.

— И какво ще правиш сега, дъще? — попита той след малко.

— Знам ли, свате.

— Ами ако се дигнем, па право при районното началство? Така и така, ще речем — баш както си е, а? — предложи, след като помисли малко, Степан Андреянович.

— И това ми идеше на ум. Ала откъде у тях семена? Друго е сега времето. Пък и в съседните колхози всичко е изцедено.

— Тогава и аз не знам. Дали пък да обложим домакинствата? Нали е война — стискай зъби и стягай колана.

— Не, не бива така. Аз и да не засея своето — нищо, а другите какво ще правят без него!

Степан Андреянович отново се замисли, после вдигна изведнъж глава:

— А колко свое семе имаш, свате? Ще се събере ли един чувал?

— Горе-долу един. Два бяха, ала на Ана Пряслина дадох. „А, ето защо момчето ми виреше нос одеве“ — спомни си Степан Андреянович разговора с Мишка.

— А колко трябва, за да се досее? Седем ще стигнат ли?

— Абе и шест ще са достатъчни.

— Тогава виж какво… — Степан Андреянович изскърца със стола, наведе се над масата. — Твоят и моя чувал — ето ти ги два. Другото ще съберем шепа по шепа, зърно по зърно. Мигар някой ще откаже?

До пладне на другия ден бяха събрани осем чувала зърно за посев. Софрон Игнатиевич, Марфа Репишна, Варвара Иняхина и още неколцина колхозници отсипаха половината от семето си. Беше решено да не се взема от големите семейства, но малцина бяха онези пекашинци, които не отделиха нищо.

Фьодор Капитонович в началото се поуплаши, обходи един-два пъти хората от бригадата си, пустосвайки най-цветисто безразсъдния Харитошка, но накрая и той донесе непълна кофа зърно.

— Ти прощавай, Петровна, че не е кой знае колко — каза той в хамбара, като срещна погледа на Анфиса. — Толкоз има, толкоз давам… Ама дет има една дума — на харизан кон зъбите се не гледат, тъй викам аз.

В замяна на това на заседанието на управата Фьодор Капитонович пръв подсказа къде да хвърлят последните семена.

За три дни бяха разорани и засети няколко пустеещи ниви до Сухото блато.

Последната нива досяваха по тъмно. Избраха по-силни и издръжливи хора от всички бригади. Трябваше да изсичат с лопатите тежки чимове, да ги изтръскват и изнасят на слога. Над нивата лежеше гъста, дразнеща прах. Работеха мълчаливо, бързаха да се приберат — да измият в банята мръсотията, натрупана по време на сеитбата. Само Варвара Иняхина, която изобщо не можеше да издържа на мълчанието, току подхвърляше от време на време по нещо.

— Ех, къде да беше както преди — въздъхна тя, като се изправи, — сега цяла седмица щяхме да се веселим.

— Ти се оправи първо с картофите, веселбарке! — подвикна й Трофим.

— Че какво бе, Трофимошка — живо, без обида отговори Варвара, — като му обърнеш една чашка, картофите сами ще се наместват след ралото!

— Варвара, я се понагласи — изтърси Марфа, — мъже идват!

— Ама си и ти, Марфинка — уж се засрами Варвара, но като видя, че по пътя идват Лукашин и един непознат мъж, припряно взе да придръпва роклята си.

— Сигурно някое началство — предположи Степан Андреянович.

— От едно началство до друго има разлика! — не пропусна случая Трофим да жегне приятеля си. — Този е от голям калибър! Я глей как крачи — като че печати удря по земята.

— Това е Новожилов, новия секретар на районния комитет — усмихна се Анфиса и изтри ръце в престилката си.

Новожилов беше плещест и дебел, като застарял бор, израсъл на простор. Пълните му прасци напъваха до спукване кончовите на прашните му ботуши. Когато приближи, всички се загледаха в едрото му подпухнало лице, оросено с капчици пот.

— Е, другари, засяхте ли?

— Засяхме — сдържано отговориха колхозниците, като разглеждаха любопитно новото началство.

— Поздравявам ви, поздравявам ви! — Новожилов стисна здраво и делово ръцете на всички и се обърна към Анфиса: — А колко е над плана, председателско?

— Към четири хектара.

— Е, виждате ли — омекна изведнъж Новожилов, — а каква паника вдигнахте.

— То за засяването — засяхме — каза Анфиса, — но какво ще се роди… Земята тук е една — само дето се вика земя…

— Нищо — вдигна безгрижно глава Варвара, искайки явно да привлече вниманието на началството. — Като не израсте в земята, на сълзи ще стане.

— Така си е, на сълзи — мрачно се съгласи Марфа. — От гърлото си го отделихме, та го посяхме.

Новожилов стисна челюсти и огледа с тежък поглед зачимената нива.

— Не, другари! — каза той замислено. — Това не са само сълзи. Това е нашата сила. Колхозната сила, пред която Хитлер няма да издържи. Това са хектари на нашата победа.

Някой дръпна вече няколко пъти Анфиса за ръкава. Тя се обърна. По-бял от платно, пред нея стоеше Митенка Малчугана.

— Ивана Кириловича… Юнак Ваня убили…