Фьодор Абрамов
Братя и сестри (31)

Тридесета глава

Минаваше вече полунощ, а Фьодор Капитонович все още не си лягаше: няколко пъти излиза на стълбището, поглеждаше неспокойно към пътя, ослушваше се.

Най-после отвъд селото, там, дето блатото дими с лека пара, затракаха колела по настилката и скоро от гората се показа познатият кон на районния изпълнителен комитет.

След около пет минути кабриолетът стоеше в уличката пред Фьодор Капитонович, а той помагаше на една едра жена с охранено, сънливо лице да слезе от кабриолета и мило й говореше:

— Е, най-после да ни навестите. Забравихте ни вие, забравихте ни, Раиса Ниловна.

— Ох, съвсем ме разтръска — оплака се гостенката, като престъпваше тежко от крак на крак.

— Как няма да ви разтръска. Представям си…

Фьодор Капитонович оправи набързо коня и поведе гостенката към кухнята. Поля й да се умие и я сгълча:

— Защо не доведе и дечицата, Раиса Ниловна? Скоро и малинките вече ще узреят. Да си потичат барем на воля.

— Много настояваха. И малкият, и големият се изтрепаха да реват: искаме да идем при чичо Фьодор. Ама Петка има хрема, та не посмях да ги взема.

— Видиш ли, не са ме забравили, помнят дядото… Ама и дядо Фьодор ги помни. Сложил съм на студено и рибка, и масълце, пък и ранни краставички…

Децата на Федулов бяха слабостта на Фьодор Капитонович. Още в началото, когато се запознаха, приемайки подаръците, Федулов почне някой път да бърка в портфейла си, а Фьодор Капитонович ще го погледне строго и неподкупно и непременно ще добави: „Това е за дечицата. Те са цвета на нашия живот“.

Освежена, измита, гостенката влезе в стаята.

Подът боядисан, постлан с пъстри домашни черги, на прозорците бели дантелени перденца, фикуси; през отворения прозорец нахлуват нощни аромати от градината. Върху масата е поставен лъснат до блясък, тихо къкрещ самовар, най-различни лакомства: прясна риба, гъби, масло, зеленчук, ягоди — и всичко те кани да го сложиш в устата.

Раиса Ниловна се отпусна във виенския стол, който изскърца, и се разчувства:

— Каква благодат е у вас. А аз съм мъченица… Ще взема да зарежа всичко и да остана тука.

— Ама непременно! — суетеше се Фьодор Капитонович и не знаеше как да угоди на скъпата гостенка. — Аз съм приготвил и стаичката. По-рано от една седмица няма да те пусна, хич и не си мисли такова нещо, Раисюшка. Нека ме наказва Пьотър Созонтович.

— Кога най-после ще свърши тази война? Проклети немчоря! Втора година не съм била на лечение. И то при моето здраве — оплакваше се Раиса Ниловна, като се залови за прясната риба.

— Къде ти, и дума не може да става. Без отпуска… Представям си… То тукашната жена и понятие си няма. Ала културния човек — как тъй? Така е и при растенията: ряпата — безмозъчна твар, расте, където я боднеш, ала краставичката, доматчето — на тях топлинка им дай, слънчице. Лошо прави Пьотър Созонтович — осъдително каза Фьодор Капитонович. — За района се трепе, а за вкъщи си така да нехае.

— Тъй си е то, хич не го е еня за жена му. А сега и кравата се стовари на главата ми.

— Оле-ле-е! — тюхкаше се Фьодор Капитонович. — А Паладията за какво е?

— Полка ли? Избяга.

— Как така избяга?

— Ами ей така, избяга и това си е. Пристигна от нейното село една жена, съседка някаква, че като я подхвана: „Ти как я мислиш, вика, безсрамнице. Ние се изтрепваме от работа, а ти тук си караш кефа като господарка!“. Та си отиде. Отплати ни се за грижите.

— То тяхната признателност е една… А твоят какво гледа, защо не сложи ред?

— Моят ли? — Раиса Ниловна изтри пълните си румени устни. — Мухльо е моят! Иде си одеве от службата син — зелен. Ни пийна, ни хапна, тръшна се на дивана — думичка не мож измъкна от него.

— Че защо така? — тревожно запита Фьодор Капитонович.

— Мигар пък продумва. Цял живот се прави на много умен. Само едно му се изтръгна от устата: сложи ми мокра кърпа на главата. А после ми заръча да дойда при тебе. Хайде, жено, друсай се на талигата и си крепи кокалите… Ще взема да остана тук цялата седмица. Нека той, уважаемия, се понавира някой и друг ден под кравата… Ох, забравих, писмо ти изпрати.

Раиса Ниловна порови в чантата си и му подаде писмото.

Фьодор Капитонович приседна до прозореца, сложи си очилата и разпечата плика с треперещи ръце.

„Фьодор Капитонович, провали се работата. Останах малцинство. Около тебе също се мъти нещо. Пращай веднага писмена докладна с фактите, за които ми разказваше. Защото аз не разполагам с никакви документи. И те съветвам да дойдеш лично в района. Ти ще си кажеш, каквото трябва. Помагай, с Федулов няма да пропаднеш. Унищожи бележката.“

Фьодор Капитонович леко побарабани с пръсти по перваза.

— М-да — рече той, — гледай как се извъртя работата…

— Какво пише? Исках да я прочета по пътя, ама бях капнала от умора.

— Ами праща много здраве.

— За едно много здраве можеше и да не ме лашка чак дотук.

Фьодор Капитонович сгъна внимателно бележката и я пъхна в един натъпкан с разни квитанции портфейл. После поседя още малко и излезе от стаята.

Когато се върна, Раиса Ниловна вече клюмаше. Тя се прозя сладко, надигна се и опъна пълните си, заоблени рамене:

— Време е за спане… Пък вземи, че кажи да напалят банята, за към обяд да е готова.

Фьодор Капитонович затъпка на място:

— То банята не е лошо… Ала другия път ще бъде май. Не ми дава сърце да причинявам неприятности на Пьотър Созонтович.

— Какво? — прозя се Раиса Ниловна.

— Пьотър Созонтович поръчва веднага да си тръгнеш за в къщи… Ама непременно, значи, да си тръгнеш…

— Ще почака.

— Не бива така, Ниловна — строго каза Фьодор Капитонович. — Мъжът ти болен… Децата и те…

— Ама ти пъдиш ли ме?

— Ох, Раиса Ниловна, как ти се обърна езика да го кажеш!

Фьодор Капитонович приближи до нея и макар че в стаята нямаше никой, зашепна:

— Пьотър Созонтович си има неприятности. Врагове там разни, завистчии…

Раиса Ниловна, махна с ръка:

— Ще се оправи. Не му е за пръв път.

— Пък и сенокос е сега… — неспокойно говореше Фьодор Капитонович. — Какво ще си рекат хората? Жената на завеждащия районния селскостопански отдел… Както искаш, ала не върви някак.

— Жената на завеждащия районния селскостопански отдел, а? А не снове ли тази жена като прокажена от колхоз на колхоз? Блъскаш се по пътищата къде пешком, къде с каруца, събираш оттук-оттам по нещо. Тая война ще ми съкрати наполовина живота.

— Грях ти на душата да се оплакваш, Раисюшка — благоразумно рече Фьодор Капитонович. — Ох, ако видиш само тука как живеят, сърцето ти ще заплаче…

— Плаче я, като те гледам как живееш.

— Не е хубаво, Раиса Ниловна — продължаваше Фьодор Капитонович. — Не е хубаво при жив мъж да предизвикваш съдбата. Война е сега — човек трябва да се съобразява.

Когато след няколко минути склонената най-после гостенка отново се качваше в кабриолета, Фьодор Капитонович изнесе от къщи мъничка колкото ръкавица торбичка.

— Ха вземи туй за дечицата. Сушени малинки, помагат при простуда. Пък и твоя човек да опита.

Бялото охранено лице на Раиса Ниловна пламна:

— Махай ги. Не сме просяци. Пази ги за ревматизма си.

— Ще ме обидиш, Раиса Ниловна…

Без да го слуша, Раиса Ниловна опъна юздите, а Фьодор Капитонович затича пред коня да отвори вратницата.

— Ех, ама че благодат — заговори той, като поглеждаше разнежено към току-що изтърколилото се над гората слънце. — Късмет имате, че ще пътувате по това време — ни мухи, ни щръклици. А малинките, Ниловна, вземи. Не обиждай стареца. Че може ли тъй? Да се върнеш от чичо Фьодор без армаган…

Фьодор Капитонович изпрати гостенката с поглед до завоя на пътя, поклати глава, притвори вратницата и си влезе в къщи.

В пруста побутна жена си да я събуди и разпореди:

— Раздигай масата и почисти пред входа. Шляе се навред, лакомията й с лакомия.

После в кухнята прочете още веднъж бележката.

— Я го виж ти, милото приятелче. „Помагай…“ — рече той гласно и се замисли.

 

 

Фьодор Капитонович се върна от германски плен през двадесета година. Другите си дойдоха оттам едва живи: жълти, мършави, с дрипави пепелявосиви шинелки. Фьодор Капитонович се завърна като от печалба: с черна филцова шапка с извита нагоре периферия, с голям кожен куфар — задгранично производство. За съдържанието на този куфар се разправяха най-невероятни работи и едва към пролетта тайната се поразбули. Като се позапролети и всички почнаха да се стягат за работа по нивите, Фьодор Капитонович захвана изведнъж някаква тайнствена шетня из зеленчуковата си градина. Пекашинци наблюдаваха учудено как сковава дървени скели с остъклени рамки, а нощем ги покрива със слама и вехтории. После взеха да разправят, че в тези скели растели някакви си чуждоземни чудесии. Всеки искаше да понадникне какво представляват. Особено досаждаха с глупавото си любопитство жените и девойките, които стърчаха с часове край оградата. А Фьодор Капитонович ще поспре работата си, ще приближи до тях с кофата и като посочи геранилото, ще рече:

— Такъв ми е разсада. Не му ли нося водица, не дава да припаря до него.

Наесен Фьодор Капитонович откара в районния център краставици и домати и за най-голямо удивление на съселяните си се върна с пари, че и с почетна грамота от районния изпълнителен комитет.

— Не се съсипвай с тая дяволия, Федя — рече набожната му стара майка, която не одобряваше това хрумване на сина си.

— Не се тревожи, мамо. Де да можех да си наставя още едни ръце…

И тъй стори, че си настави. Взе си от съседното село една здрава мома, която беше почти с цяла глава по-висока от него.

Още първия ден, смаян от внушителния ръст на младата булка, пекашинският присмехулник Пека Векшин го пожали:

— Ех, Федя, не ти е слога тая върлина. Без стълба не можеш стигна такава камбанария.

— Ама че цапнат дърдорко — плюна Фьодор Капитонович. — Не ми е тумнало за кефа си да мисля. Кога хвърлиш семето в пусталък, нали знаеш какъв ти е берекетът?

И наистина Фьодор Капитонович събираше завиден берекет. Всяка година по момиче — едно от друго по-здрави. Да беше друг баща, косата щеше да си скубе от тая напаст, ала Фьодор Капитонович си траеше, не се оплакваше от съдбата. Зае се той в ония години, та измайстори малки коси, па изведе дъщеричките си на сенокос — гледаш ги, замахват ли, замахват с тях, а Фьодор Капитонович снове ту при една, ту при друга с неизменната си черна шапка, понаточва с бруса косите им и ги поучава:

— По-чистичко, по-чистичко коси, дъще.

Пекашинските мъже само вдигаха рамене:

— Сече ти пипето, Федя! От нищо нещо правиш. Какво началство става от теб…

А когато в селото се организира колхозът, то се знае, веднага направиха Фьодор Капитонович бригадир по зеленчукопроизводството.

И решиха да се заемат здравата с това производство, защото търсенето на зеленчуци беше много голямо, в района само горскопромишлените стопанства бяха няколко, пък и на колхозниците им се щеше да си имат на масата кисели краставички. Към малката градинка на Фьодор Капитонович придадоха цели хектари от най-хубавата земя, изградиха нови парници с широки рамки. През лятото му беше драго на човек да гледа как буйно растат в тях стеблата, как постепенно се наливат краставици и домати.

Но дойде есента и от очакваната богата реколта събраха едно нищо, та нямаше и що да делят за трудодните.

Фьодор Капитонович се оправдаваше — децата ги изповлекли, червеите ги изпояли…

На другата година детските нашествия не спряха, а червеите станаха просто съвсем нагли. Затова пък колхозът се прочу из цялата област. Всяка година Фьодор Капитонович отглеждаше по някое чудо: ту домат колкото детска глава, ту ряпа колкото кладенчова кофа — и непременно ги пращаше в района и областта, а оттам получаваше грамоти…

Председателят на колхоза Лапушкин търпя, търпя тая слава и един ден отсече:

— Край на краставиците и доматите! Зеле ще садим.

Че като започна една! В районния и областния вестник се появиха бележки: „Път на опитника мичуринец!“, „В Пекашино подкопават из основи творческата инициатива“. Викаха Лапушкин в районния комитет, лепнаха му мъмрене, че го и обвиниха в политическо късогледство.

А през това време Фьодор Капитонович си построи къща, и то каква — с две крила, и гредите в края рязани не скосено, а сглобени с длабове, със закрити прустове, с изба, с широки стаи и гостни.

И веднъж един кореспондент от областния вестник, който посетил самоукия мичуринец и се запознал внимателно с неговата икономика, предизвика гръм със статията си: „Да направим всички колхозници заможни и културни! Примерът на Фьодор Капитонович Клевакин“.

Друго светило на областта — един архитект, който дълги години бе разработвал нов план за застрояване на селото, помести във вестника снимка на двора и къщата на Фьодор Капитонович с изразителния текст: „Типова къща от социалистическото село на Севера“.

След финската кампания Фьодор Капитонович се пристрасти към още една култура — тютюна. Работата се състоеше в това, че в района тогава се получи някаква засечка с тютюна и Фьодор Капитонович, разбира се, веднага се зае да спасява положението. Отгледаният от него самосад, смесен с някакви треви, се хареса на пушачите, а през войната се надпреварваха да го купуват.

 

 

След като закусиха и жена му с две от момичетата, също такива високи като нея, се наканиха да вървят на блатото, за да накосят трева за кравата, Фьодор Капитонович изсъска злобно:

— Къде?

Жена му се вцепени от страх и промърмори, без да смее да го погледне:

— Където беше наредил…

— „Където беше наредил!“ Крави такива безсрамни! Марш на колхозното!