Фьодор Абрамов
Братя и сестри (25)

Двадесет и четвърта глава

Още отдалече Наденка чу плача, а когато изтича изплашена до стълбището на Пряслини, видя там цяла сюрия дечица. Мръсни, с рошави разноцветни косички, те се притискаха едно до друго като врабци по дъжд и плачеха жално и неутешимо.

— Защо плачете? Кара ли ви се някой? Лиза, къде е майка ви?

— На ко-о-ситба… — отговори Лизка, задавена от сълзи.

— Тогава защо плачете?

— Федюшка казва, че съм изяла хляба. Пък аз трохичка не съм хапнала. И кравата не е доена… А те са още малки, не разбират — кимна Лизка към децата — не разбират, че сега е война и мама е на работа… — И Лизка се разплака още по-силно.

Наденка клекна безпомощно.

Отворила широко очи, тя разглеждаше мълчаливо това слабичко, разтърсвано от риданията дете, което разсъждаваше като голям човек, препатил много нещо през живота си. И може би едва сега, в тази именно минута, когато войната се изправи пред нея чрез тези скръбни, страдалчески очи на детето, Наденка почувства целия ужас и неизмеримите страдания и мъка, които донесе войната.

— Хайде стига, стига, милички — опомни се тя. — Мама скоро ще си дойде…

Но децата не млъкваха.

Наденка се огледа отчаяно, после изведнъж се изправи и тропна с крак:

— Стига, престанете да плачете!

Децата впериха в нея изумени очи, като все още хлипаха.

— За какво сте се разревали? И ти, Лиза, ох, ох, ох! И това ми било пионерка! Я се засрами! Виж, на ей това дребосъче и на ей тоя рижко — тя потупа Татянка и Федюшка по главичките — им се разрешава да си поплакват по малко, но пак не всеки ден.

— Аз не съм никакъв рижко — измърмори Федюшка, като се отдръпна от галещата го ръка, — с рижковците карат вода.

Настроена за обикновения разговор на възрастния с детето, Наденка се засмя:

— Добре, добре — не си рижко. Я кажи тогава какво да правим с тебе?

— Ти по-добре ни донеси хляб — изтърси Федюшка.

— Я да млъкнеш, просяк такъв! — подвикна му Лизка. — Ще те науча аз тебе, на майка ще кажа. Не го слушайте, Надежда Михайловна. Той на всички дотяга — никого не слуша.

Хляб! Да, какво по-просто от това да донесе на тези гладни дечица по залък хляб, по залък обикновен хляб. Но откъде да го намери този хляб? Тя самата е взела своя за цяла седмица напред.

Престори се, че се е замислила и не е чула какво са казали Федюшка и Лизка.

— А ти, Лизка, повикай някоя баба. Да издои…

— Та нали бабите са още на ливадите — отговори Лизка малко недоволна. После въздъхна и добави: — Аз и сама бих издоила, не е кой знае колко сложно — теглиш, теглиш бозките. Но краката ми са малки, не мога да стисна ведрото.

Наденка се замисли — така й се искаше да направи нещо за тези деца!

— Знаеш ли какво, Лиза? Хайде да доим двете, а? Заедно.

Лизка поклати глава скептично.

— Ами, Надежда Михайловна, ще се изплескате с кал и тор.

— Нищо, нищо! Ти само ми казвай кое как трябва да се прави.

Дали възбудата на учителката, на която беше свикнала да вярва и да се подчинява винаги и за всичко, се предаде и на Лизка, или пък я шибнаха острите недоволни погледи на братята, но тя започна да се предава:

— Тя нашата Звездонюшка уж е кротичка, ала знам ли?

— Хайде да вървим, да вървим! — подканяше я Наденка.

И ето я вече с престилката на стопанката, с кърпа на главата (Лизка я посъветва да си я върже: „Мамичка винаги е с кърпа“), долният край на полата подпъхнат под колана, в ръка с дървеното ведро за доене. Отпреде й се мяркат голите пети на Лизка, а отзад са се струпали на тумба децата. От разтворената врата на обора рязко я шибва миризмата на тор; някъде в тъмното диша уморено и тежко кравата.

— Сега почакайте малко — тихо казва Лизка. — Ще я подкарам към светлото.

Тя се шмугва като гущер в тъмнината на обора и след няколко минути Звездоня приближава с тежка крачка към вратата, обкръжена от рояк торни мухи, души въздуха и пули към непознатата огромни лилави очи.

Наденка се притиска неволно към спонеца на вратата.

— Не се бойте, Надежда Михайловна. Не я гледайте, че има такива рога, тя ни е кротка като овчица.

Лизка й поднася тревата в коша, поставя до задните крака на кравата нисичко столче:

— А сега вие седнете на столчето, пък аз ще я чеша зад ушите. Много обича да я чешат.

Наденка потиска плахостта и несигурността си и прекрачва напред. Под босите й крака млясва торна каша. Кравата пъха глава в коша и дъвче сладко тревата; люлеят се рогата й — извити, тъмни. Ами ако я бодне изведнъж с тези огромни рога? Зад нея, при стената до вратата, са се скупчили чакащите дечица. И сякаш подтиквана от техните мрачни, недоволни погледи, тя прави още една крачка напред. Ето го и столчето. Кравата си стои все така неподвижна.

— Ох, забравих, трябва да избърша вимето.

Лизка веднага се мушка с парцалче под вимето на кравата, после отново се връща да гали своята Звездоня.

Наденка сяда страхливо на столчето, поставя ведрото между коленете си. Това беше запомнила. А после?

Точно пред лицето й е огромният търбух на кравата, който ту се издува, ту се отпуска. Вътре нещо се търкаля, бълбука като във врящ котел. Горещо е. Наденка леко докосва вимето, глади го с ръце. Нищо. Звездоня си стои мирно.

— Седнахте ли? — пита Лизка.

— Аха…

— Сега само дърпайте бозките. Това е цялата работа.

Настъпва тягостна тишина. Наденка чува учестеното дишане на децата до прага, Лизка замръзва, дори Звездоня притихва някак — всички чакат веселия звън на първата струйка.

Внимателно напипва бозките. Те са хладни, хлъзгави. Но изведнъж пръстите й не се подчиняват, не могат да хванат бозките.

— Чакайте, ще ви помогна. А ти, Звездоня, внимавай, не се бъркай, стой си мирно.

Наденка чувства как грапавите пръсти на момиченцето заиграват пъргаво по вимето. Те хващат нейните пръсти и уверено ги притискат около бозката.

— Теглете, теглете надолу — шепне Лизка.

В същата секунда топла плътна струя звънва във ведрото. Замирисва на мляко.

И млякото шурва.

„Дзин, дзин…“ — весело звънти във ведрото.

Ето че няма нищо страшно! Ама пък и тя — боеше се. За какво ще вземе да я боде кравата? Та на нея й е приятно. Това е естествен процес!

Лъхва я сладко на току-що издоено мляко, лицето й пламва, а на пръстите й е топло, топло… Ах, колко е приятно, колко е хубаво!

Кравата се дръпна, мръдна рога. Наденка се сгуши.

— Какво искаш, глупачке, я стой! — вразумява Лизка кравата.

И когато всичко пак се успокоява, на Наденка й се иска да викне: „Не ме гледай под око, не се боя — ето на, никак не се боя“. Бялата шапка във ведрото бухва все по-нагоре като квас. Вече стига до чучурката. „Бива си я кравичката“ — мисли си Наденка.

— Готово ли е? — дочува се сърдит глас откъм прага.

Това е, разбира се, онзи — рижкото. Измъчил се е, горкичкият.

— Ей сега, душице, ей сега — отговаря вместо нея Лизка.

Колко е добра тази Лиза! Допреди малко плачеше от тази именно „душица“. И Наденка отново си представи това слабичко момиченце с овехтяла, избеляла рокличка. Тя би трябвало да си играе на кукли, а всъщност стои там някъде в тъмния, заплескан с тор ъгъл и търпеливо и безропотно усмирява кравата. Да, да, ето какво ще стори. Ще й даде сивата си блузка, и онази небесносиня рокля ще й даде; пък може и колана с шнурчето. Колко ще се зарадва!

Меко цвърка и се пени млякото под ръцете й. И заедно с него в душата й се надига някаква тиха, успокояваща радост. В този момент тя обичаше и тези деца, на които ще даде мляко, и себе си — такава добра и отзивчива, и тази крава, която разбира как трябва да се държи с непознат човек. Наденка беше готова да забрави всички обиди, които й нанесоха в районния център, и дори онези срамни, жестоки думи, които чу да казват за нея двете колхознички.

— Сега ще стане по-мъчно… — долита глухият глас на Лизка някъде отдалече. — Ама вие теглете, не се бойте. Може и да не я доиздоите. Мама ще я доиздои.

— Знам, знам… — казва самоуверено Наденка.

Ох, само да можеше да помести малко левия си крак. Съвсем изтръпна — ведрото го е притиснало. Малко да го извие, да го повдигне… Тя повдига края на ведрото, дърпа го към себе си. Ръцете й се хлъзват… и Наденка чувства с ужас, че пада назад. Главата й се удря в нещо меко, топло… Вик от прага… Скача, загубила ума и дума. Пред очите й се люшва огромно дървено дъно… И бяла локва… Дръпва ведрото към себе си, наднича вътре. Празно…

Отляво се понесе остро тропане:

— Видя ли сега, видя ли сега, проклетнице!

Беше клекнала, но отново седна.

— Удари ли ви, Надежда Михайловна? — и изведнъж гласът на Лизка замря. — Млякото ни… — изохка Лизка.

Наденка не смееше да погледне към момиченцето.

— Нищо, Лиза, нищо — заговори тя шепнешком. — Аз ей сега… ей сега ще ви донеса…

Изправи се, грабна ведрото и изтича от обора, без да погледне разплаканите, притиснали се към спонеца деца. До стълбите свали с треперещи ръце кърпата от главата си и видя колко мръсни и изцапани с тор са тези ръце. Остави ведрото на земята и взе да ги бърше в престилката. Краката й, полите на роклята й — всичко беше изцапано с тор. Трябваше да се върне и да се измие. Но детският плач я шибна като камшик. Тя грабна отново ведрото и забърза към съседната къща. Беше заключено. Хукна към друга къща — и там заключено. В третата на пезула до стълбите седеше мършава старица и се топлеше на залязващото слънце.

— Бабичко, мила — примоли й се Наденка, — помогни ми, продай ми мляко.

Старицата я погледна учудена с възслепите си очи:

— Що думаш, миличка, отде у бабичката мляко! Нямахме силици да храним кравичката — зимъс я продадохме. Доде ми беше жив стареца, понакосяваше по нещо из гората, ама се спомина, та след него и кравичката… А ти чия си? Нищо не виждам, ала по приказката ми се виждаш чуждинка…

— Тукашната учителка съм.

— О, я глей… — разбрала я, кимна бабичката. — Нашия Митка немирника учиш. Не ти достига, значи, дажбата, та искаш да си докупиш?

— Ама аз не за мене си, бабичко. А от кого мога да купя?

— Че знам ли, миличка — въздъхна старицата. — Матрьона и Марфа са с кравите на сенокоса… А пък тук ей в тия къщи — посочи тя с черната си костелива ръка — има една кравичка, ама те млекото сал дет го миришат — една е на три къщи.

Наденка бавно излезе на пътя и се върна обратно. Измина няколко крачки и спря. Какво ще каже на гладните дечица? Как ще ги погледне в очите? Ами ако и майка им се е върнала вече? Не, не! Цялото село ще обходи, но ще намери! В колхозния обор ще отиде!

И като се препъваше, тя отново затича от къща на къща.