Фьодор Абрамов
Братя и сестри (18)

Седемнадесета глава

Още от прага брезентовата чанта и каскетът полетяха към кревата. Край! Широка радостна усмивка уми слабото дългокосо лице на Мишка, продухано до черно от пролетните ветрове. На ви сега! Решили бяха да го оставят на поправителен изпит, а той взе, че натри носа на всички. Направо с щурм превзе граматиката! Седем дни и седем нощи кълва. А пък ако зубреше толкова, колкото тая Дунярка, не се знае кой щеше да бъде пръв ученик.

Мишка смъкна от закачалката старата, избеляла от носене и пране рубашка на баща си, намъкна я и се зае с ботушите. Тези широко запретнати ботуши — също като при френските мускетари — бяха гордостта на Мишка. Сам си ги измайстори. Отряза кончовите от стари ботуши на баща си, прикрепи ги към кожени обувки и ето ти ботуши — няма нужда да се занимаваш всеки път с връзки, а когато се наложи, може и през вода да прешляпаш.

Мишка се преоблече и бавно приближи до старичкото, наплюто от мухите огледало. С бащината рубашка с навити ръкави (тя висеше на него като на прът), с голям ловджийски нож, затъкнат в колана, с необикновения модел ботуши, в кончовите, на които лесно можеше да скрие цялото си лично имущество, му се стори, че е вече достатъчно внушителен и голям. Мишка излезе на прага и си придаде строг и сериозен вид. Долу на пясъка, натоплен от слънцето, се беше пръснала босоногата тайфа. Наведена над дебел чворест пън, засукала ръкавчета, Лизка приготвяше питки от кал. Правеше ги много старателно: потупа калта с ръчички, плюне, пак потупа, после ги посипе със ситен бял пясък и ги пъхне в „печката“ — старо, поръждавяло парче желязо, мушнато в една пукнатина на стената.

Петка и Гришка, мълчаливите русокоси близнаци, които толкова си приличаха, че съседските деца вечно ги объркваха, й носеха в консервени кутии вода — гребяха я от една локва; поуголемила се доста след дъжда. Малко по-встрани от Лизка седеше на пясъка рижият като слънчоглед Федюшка, който не приличаше на никого в семейството. Нацупил устни, той попоглеждаше изпод вежди сърдито към Лизка — явно не беше в настроение. В краката му пълзеше доволната Татянка, цялата овъргаляна в пясъка. „Аха, Фьодор Иванович — усмихна се Мишка, — днес е твой ред да си бавачка!“ Ако Татянка отпълзяваше много встрани или пък досадно лазеше към него, Федюшка издебваше, когато Лизка не го гледа, и я шляпваше по голото задниче, но Татянка само се смееше.

„Я го виж хитреца“ — помисли си Мишка одобрително, тъй като изпитваше особена симпатия към този риж разбойник.

— Как е, дребосъци, играем ли? — каза Мишка снизходително, като слизаше по стълбата и примижаваше от слънцето.

— Ела да си играем, Миша — плахо предложиха Петка и Гришка.

Мишка се начумери недоволно. Тия пък като че не разбират с кого си имат работа! Приближи до Лизка и посочи с носа на ботуша към пъна, отрупан с разни плочки и чирепчета:

— Я прибери това. Направи място човек да седне.

— Друго да искаш? — озъби се Лизка, но освободи пъна.

Мишка се разположи важно и преметна крак връз крак като възрастен.

Лизка и братята се втренчиха в него с тревога и любопитство, приближи дори и Федюшка, решил, види се, че сега е свободен от наглеждането на Татянка.

Мишка бавно изтегли ножа и като поглеждаше скришом към децата, почна да си реже ноктите. Децата гледаха със зяпнали уста как ловко и безстрашно си служи с огромния ловджийски нож. Това възторжено отношение към неговата особа ласкаеше Мишка. С какво още да вземе акъла на тези лалугерчета?

Извади от джоба на рубашката щипка останал отпреди домашен тютюн, сви си цигарка и секна искра пред очите на изумените малчугани. Но не се получи това, което му се искаше. Още след първото дръпване се закашля, от очите му потекоха сълзи.

— Тютюна не го бива — рече за оправдание Мишка, като се давеше от дима.

— Ще кажа на мама, да знаеш — заплаши го Лизка. — Тя ще ти даде да разбереш, пушачо.

Мишка не очакваше такава реакция и се смути, но веднага се съвзе.

— Какво като й кажеш — независимо вдигна той рамене. — Аз съм най-силния в училище.

После се позабави, като търсеше най-солидните думи, изправи се изведнъж и каза на Лизка със заповеднически тон:

— Тичай в къщи и донеси някакъв конец.

Тя се спогледа с братята си, но не посмя да не се подчини. Когато конецът беше донесен, Мишка нави още по-високо ръкава на дясната си ръка и здраво я пристегна с жилавата нишка. Децата го наобиколиха плътно, протегнаха шии и заследиха всяко негово движение.

— Е, малчугани, гледайте — каза доволен Мишка. — Такова нещо няма да видите никъде другаде през целия си живот.

Напрегна се така, че черните му гъсти вежди се събраха над носа му и като скърцаше със зъби за по-голям ефект, бавно започна да сгъва в лакътя стиснатата си в юмрук ръка.

— Прас!

Децата ахнаха. Впилият се в бицепса конец се скъса.

Мишка стана и с вид на човек, свикнал с възторженото отношение към постъпките му, лениво цръкна слюнка през зъбите си.

— Видяхте ли? А ти — на мама ще кажа! — подхвърли той пренебрежително към Лизка.

След него и малките погледнаха осъдително посрамената си сестра.

— Хайде, играйте си сега с чирепчетата, ама само да е по-тихо! Разбрахте ли? — и Мишка закрача важно към задния двор, като се поклащаше.

Но като направи няколко крачки, той се обърна и повика с пръст Лизка. Братята плахо се занизаха след нея.

— Виж какво, Лизка… — започна той и загледа много внимателно някаква пръчка в краката си. — Ти по-добре не разправяй тия работи на мама. То аз само тъй… пошегувах се.

Но изведнъж го досрамя, че се е унижил да моли някакви си малчугани, прие войнствена поза и ги заплаши с пръст:

— И да не съм ви чул да гъкнете! Разбрахте ли?

— А какво ще дадеш за това? — попита неочаквано не за годините си практичният Федюшка.

— За кое?

— За това, че няма да кажем на мама?

Мишка подсвирна удивено и се разсмя:

— Ти като Фьодор Къртичето гледаш от всичко да намажеш. Добре. Като тръгна на сенокос, на момичетата ще хвана зайко, а на вас, мъжлетата — кимна той към момчетата, — ще ви изкова секирка. Става ли?

Петка и Гришка, които никога не изразяваха бурно чувствата си, се спогледаха с пламнали очи. Лизка веднага се обърна към Татянка — тя неуверено, на тласъци идваше откъм стълбата, протегна ръце към нея и закима с глава:

— Зайко, зайко ще си имаме с Танюшка.

Само Федюшка не се поддаде на съблазънта. Той сумтеше под нос, мислеше напрегнато какъв дял ще се падне на него от сключената сделка и останал явно недоволен, вдигна очи към брат си:

— Ама ще направиш още една секирка — мъничка, мъничка.

— Защо?

— Само за мене… Аз пръв исках да кажа на мама.

— Ех ти, частнико! Внимавай! — повиши глас Мишка и се изфука с поговорката, която наскоро беше чул: — Де го чукаш, де се пука.

Мишка реши, че с малчуганите вече всичко е уредено и си тръгна по своите работи.

А работите на Мишка се знаеше какви са. Лепнал се беше за ковачницата — душа даваше за нея, и дене и ноще не би излизал оттам. А откак и Анфиса Петровна го видя при меховете и обеща да му начисли трудодни, човек не можеше да го познае.

През последните дни замислиха с Николаша една солидна работа: от две стари бракувани косачки да сглобят нова. Ех, ако станеше тая чудесия — гледай тогава какви номера ще пробутва по сенокос!

Старата ковачница, вкопана до половината в земята, се намираше отвъд кладенците, досами блатото. Още отдалече, от задните дворове, Мишка видя стените, навеса, задръстен с плугове, брани и разни машинарии.

Вратата както винаги е отворена широко. В черната глъбина се вие пламък; отблясъците му лижат хилавата фигура на Николаша, който се е навел над наковалнята.

Със затворени очи Мишка може да каже какво има във всяко ъгълче на прохладните, забулени в постоянен сумрак недра на ковачницата. Ето ги старите мехове, потънали отгоре в прах, ето го дървеното корито със застояла, вкисната вода (постоянно квасят клещите в нея), ето го тезгяха до малкото прозорче, затрупан с безброй различни инструменти; в тъмния ъгъл зад тезгяха има купчина железни отпадъци и над тях — сивите нишки на гъста паяжина…

Като наближи ковачницата, Мишка пое жадно единствения по рода си въздух, който витаеше само тук, край селската ковачница — чудна смес от дървени въглища, от горено, накиселяващо желязо и леко обгорена наоколо трева от постоянно хвърчащите отгоре искри.

— Изкара ли? — обърна се Николаша, като чу стъпките му, и оголи в усмивка бели зъби на мършаво, пъпчиво лице.

— Че как иначе? Иска ли питане…

Николаша хвърли в дървеното корито заедно с клещите някакво желязно колело, над което току-що се беше трудил, изми ръцете си вътре, изтри ги в престилката и потупа покровителствено своя помощник по рамото:

— Юначага! Тъй викаме ние. Сега, значи, цялото лято си в ковачния цех? Така ли е?

После тръгна бавно, със самочувствие, към прага и седна.

„Ох — въздъхна си Мишка, — сега ще почне да върти дупка в морето.“ Но нямаше какво да прави и той седна до него.

Николаша измъкна от джоба на панталона си новичка червена копринена торбичка със зелено ширитче и му намигна:

— Виждал ли си я?

— Я?

— Една хубавица ми я подари… Ама истинска хубавица! Като алено цветенце — сладко присви очи Николаша. — Пък косите й… коприна… гъсти — гъсти.

— Хм — презрително се позасмя Мишка. — Опашката на кобилата е още по-гъста.

— Какво разбираш ти от красота — обиди се Николаша. — На, запали.

Мишка разтърси глава:

— Не ща.

— Както искаш. Да те моля — не виждам за какво. Тоя ненаситник Къртичето ме одра четиридесет рубли за една чашка. Викам му — Фьодор Капитонович, ама това си е чиста експлоатация. „Че аз, дума, да не мислиш, че за свои интереси си вземам, не — за държавните.“ Как тъй, викам, за държавните? Одираш ме като липово стебло, пък аз, значи, трябва да се радвам! „Тъй ами, дума, тия парички за данък ще идат. Грехота е, дума, в такова време да ти се свиди на своята държава да дадеш.“ Разбра ли? — засмя се ситничко Николаша.

Мишка го прекъсна нетърпеливо.

— Добре, добре. Давай да се хващаме за работа.

— М-да… — поклати глава Николаша, давайки вид, че не е чул думите на Миша. — А знаеш ли пък сега какво е намислил Къртичището му? Цялата градина под прозорците си засадил с тютюн. За какво ти е, викам му, Фьодор Капитонович, толкова нещо? Цялото село, викам му, да го смърка, няма да го изсмърка. „Колко си, дума, недосетлив, Николай. А кой ще снабди с тютюн района? Съзнание, дума, трябва да има тука.“

— Я го зарежи тоя Кърт! — кипна Мишка. — Кажи по-добре какво донесе от „Червен партизанин“. Дадоха ли ти коса?

Николай стана мълчаливо, обиден и поведе Мишка към прилепената до ковачницата къщичка, където в пълна тайна от всички се сглобяваше сенокосачката.