Фьодор Абрамов
Братя и сестри (32)

Тридесет и първа глава

Някой път свърнеш от отъпканата пътека в гората. Бродиш час, бродиш два, бродиш целия ден. Навред — непроходима гора — гъсти смърчове, обрасли в сив лишей, вековни дървета, поломени от бури, и непроходими блата, покрити с коварна острица. Слънцето не може да проникне през пластовете иглици и долу е тъмно като по здрач. Тук няма никаква живинка. Дори мечката, любителка на гъсталаците, също предпочита да стои настрана от тези злокобни места. Само понякога избуха глухо бухал или ще прелети полусляпа кукумявка, скрила се тук от дневната светлина.

Изпохапан от насекомите, целият мокър, измъкваш с усилие краката си, затъващи във воднистия мъх, и ти се струва, че след малко ще паднеш и няма да станеш…

И изведнъж — задушната тъмнина се разтваря, напреде ти блясва ослепително зарево. Брезова горичка. Като че те подемат крила и те понасят към белите, окъпани в слънцето дървеса. Под краката ти е вече сухата, желана земя, приятен ветрец роши потните ти коси и приветстван от многогласа весела птича гълчава, с благодарност обхващаш в прегръдка първата брезичка, притискаш към нея гореща буза…

В живота на Анфиса сякаш не беше се изменило нищо от онзи момент, когато стана председател. Тя все така тичаше от сутрин до вечер: разговаряше с хората, с едни не се съгласяваше и спореше, други уговаряше или хокаше, после се сепваше и забързваше натам, където имаше някакво затруднение, а освен това наравно с всички други ореше и сееше, косеше и сгрибаше.

Вечер се застояваше до късно в управлението на колхоза. Трябваше да изслуша всички, да помогне на всеки и със съвет, и на дело. Току дойде някоя стара Степанида с писмо от сина си, дето не е писал повече от половин година. Можеш ли да не се порадваш на радостта на старицата, да не споменеш с добра дума нейния незаменим Паша — личен работник в селото. А как да сдържиш сълзите си, как да затвориш сърцето си пред чуждата мъка, когато пред тебе застане смазаната от нещастието съседка, току-що получила известие, че мъжът й е загинал на фронта…

Късно вечер, когато селото вече спи, Анфиса се прибираше в празната си къща уморена, гладна (понякога нямаше кога да хапне дори залък през деня), съкрушена от скърбите и грижите на хората, отпускаше се в леглото, без да се съблича, и така заспиваше. А сутрин — слънцето едва се показало над гората, и тя е вече на крака — тича с ведрото в обора и докато дои кравата, си мисли със страх, че житото в колхозния склад свършва.

Така живееше Анфиса ден след ден.

А въпреки това кръвта в жилите й течеше по-буйно, главата й се замайваше от всички тези нови неща в живота й. Понякога дори я загризваше съвестта: война, невиждани мъки, а за нея — напук на всичко — животът блика щедро и онзи избледнял с годините свят отново сияе пред нея като в ранната й младост.

Ето и сега — излиза от гората и гледа с влюбени очи жълтеещите се житни нивя, диша с пълни гърди напоения със смолист аромат въздух и сама се учудва, че долавя миризмата на притулени в гората ягоди.

Кобилката върви крак до крак с коня на Лукашин. От време на време коляното му докосва нейното. Тя навежда глава, изчервява се и безсилна да овладее смущението си, подкарва напред…

В онзи ден, когато се завърна в къщи, след като я приеха в партията, Анфиса разкри пред Лукашин целия си объркан живот. На вид като че ли между тях нямаше нищо споделено, но оттогава — тя го чувства, макар да не смееше да си го признае — ги свързва нещо ново, непознато и вълнуващо.

— Значи, такива ми ти работи с Федулов, а? Какъв синковец само! Във всеки колхоз пуснал лапа!

Анфиса се е загледала в малката белогръда птичка, която пиеше вода край потока, и хем слуша, хем не чува какво й говори Лукашин. Когато най-сетне долови смисъла на думите му, тя се намръщи. Но в следващата минута на лицето й играеше вече усмивка: по борчетата край пътя премина, като скачаше от връх на връх, червеникава катеричка. Зверчето се скри в гъсталака, а на Анфиса й се струваше, че все още чува лекото шумолене на клонките и на падащите по земята шишарки.

Когато започнаха да се спускат от склона към Синелга, Лукашин се заслуша и попита:

— Кой вие така?

— Как ще вие, нашата Марфа пее — разсмя се Анфиса, шибна силно кобилата и я насочи към водата.

Минаха покрай крайбрежните върбалаци и излязоха на лъката, която приличаше на огромно дъно на каца, притиснато между стръмни, гористи хълмове. В синкавата мараня се белееха забрадките и ризите на косачите. Косяха на двойки — така работата по̀ спореше. В най-близката двойка Лукашин веднага разпозна величествената Марфа, която крачеше под палещите лъчи на слънцето незабрадена, и напетата гиздава Варвара, която я следваше с пъргава, бодра стъпка.

— Я ги виж ти! Хем се карат, хем все заедно работят! — каза той, като задържа коня си.

— Винаги са така. Карат се, ала за нищо на света не можеш ги раздели.

Край два големи върбови храста те слязоха от конете, вързаха ги и тръгнаха към Марфа и Варвара.

Прясно окосената трева вехнеше просто пред очите, хрустеше под краката и насищаше синкавия въздух с упойващи аромати. Времето бе тихо и този вълнуващ аромат от полски треви се стелеше над лъката като плътно покривало.

Лукашин и Анфиса спряха край откосите и зачакаха косачите.

Под косата на Марфа легна последният откос, тя изпъна запотените си рамене и подхвърли полушеговито към Анфиса:

— Какво си се изкумила? Да не си икона! Я поразмахай малко косата.

— Че защо да не я размахам — предизвикателно отметна глава Анфиса.

— Тъй, тъй, Анфисюшка, посмачкай й фасона.

Марфа изгледа студено Варвара:

— Я си гледай работата! В Пекашино още не се е родила жена, дето да ми излезе насреща… Добре, давай! — обърна се тя към Анфиса.

Очите на Варвара се усмихваха изпод бялата забрадка, която почти закриваше лицето й (и когато работеше, пак гледаше да запази хубостта си). Тя подаде с готовност косата на Анфиса и закима на Лукашин — умираше, види се, от желание да насъска председателката и Марфа една срещу друга.

Без да каже нито дума, Анфиса провери внимателно и външно спокойно (но Лукашин забеляза как лицето й побледнява) добре ли е закрепена косата за дръжката, прекара няколко пъти бруса по острието и започна да съблича жакетчето си.

— Съблечи се и ти, Марфушка — посъветва я Варвара.

По ъгловатото, белещо се от прегара лице на Марфа се разля широка — широка усмивка:

— Искаш да се простудя ли? Забравила е дори как се държи косата. Я й погледни ръчичките — изсъхнали са от молива.

Марфа прекрачи към тревата, изправи се в целия си богатирски ръст и подхвърли кратко:

— Заставай.

Изправена до нея, Анфиса се стори на Лукашин момиченце.

Няколко секунди всички замръзнаха в очакване, дори не дишаха. И изведнъж във въздуха блесна със свистене острието на Марфината коса. Сухата, презряла на корена трева изхвърча на цяла копа изпод краката й. Втори замах, трети…

Анфиса цялата се стегна, отметна встрани косата, приклекна и замахна.

Известно време вървяха една до друга. После Марфа се обърна, изгледа презрително Анфиса и заотмерва сажен след сажен…

— Не, с Марфа земна жена не може да се състезава — убедено каза Варвара. — Като върви, земята се люлее, а пък тревата, няма що, сама се превива от страх.

Тялото на Анфиса се извиваше като дъга. Лукашин забеляза развълнуван как по блузата на гърба й избиха мокри петна. За минута тя успя да се изравни с Марфа. Но Марфа отново размаха косата като меч и мина напред.

Анфиса се наведе и започна да точи косата. Лукашин си пое дъх — в първия момент му се стори, че тя не издържа и пада.

— Какво, пиленце? — обърна се Марфа със самодоволна усмивка. — Не си вярваш на силицата, та се хващаш за бруса.

Като заглади косата, Анфиса пак взе да настига Марфа. Лукашин гледаше влюбено белите, сновящи като совалка ръце на Анфиса и без сам да забелязва, поклащаше глава след тях. Още малко, още малко… И ето Анфиса се развика:

— Пази си краката. Пази се!

Марфа се устреми напред, но Анфиса вече беше съвсем до нея.

— Пази си краката, казвам, пази ги! — отново завика тя.

И в този миг стана нещо невероятно: Марфа се отдръпна и пусна Анфиса напред. Варвара и Лукашин затичаха към косачките, като заплитаха крака в откосите. Почервеняла цялата от срам и гняв, Марфа смъкваше жилетката си.

— Аз не ти ли казвах да си свалиш жилетката, а? Сега чак се сети…

До Марфа не биваше да се припарва. Стиснала косата между коленете си, тя яростно я точеше с бруса — наоколо хвърчаха искри като в ковачница. После скочи рязко, метна бруса встрани и се спусна да догонва Анфиса.

По лъката се понесе свист и вятър. Под розовата й блуза се задвижиха като воденични камъни лопатките й.

— Ще те стъпча! — ревна тя и с всеки миг настигаше Анфиса.

— Леле, като нищо ще я стъпче, бога ми, ще я стъпче — размаха ръце от удоволствие Варвара.

Сякаш някой шибна Анфиса с камшик. Тя се устреми напред и отново се откъсна от Марфа.

Варвара се завълнува.

— Марфушка — развика се тя. — С тялото, с тялото си помагай! За какво ти го е дал бог? Ама че си глупава! Виж я, виж я оная хитруша — с цялото си тяло напира, а тая мечка върви права — жълтици да разпилееш, няма да се наведе.

И наистина Анфиса се движеше като часовниково махало. Тя замахваше с косата и отдръпваше назад цялото си дребно тяло, после приклекваше, като че политваше напред, и отново се изправяше.

Марфа, обратното, крачеше направо, като бик. Тя си служеше само с ръцете, а огромното й тяло почти не участваше в работата.

— Марфушка, Марфушка, не стой като истукан! — отново завика Варвара. — На кого казват, проклетнице! С тялото, с тялото давай! Коса държиш, а не секира.

Забравил се съвсем, Лукашин я дръпна за ръкава:

— Я млъкни, по дяволите!

Изведнъж някаква догадка озари Варвара и тя го погледна с нескрито учудване. Но на Лукашин не му беше до Варвара. Той хапеше пресъхналите си устни, опъваше шия, стискаше юмруци и следеше всяко движение на Анфиса. Тя напрягаше последни сили. Сега вече не вървеше, а просто пълзеше над тревата. Бялата й забрадка се беше смъкнала от главата й и притисната явно от презрамката на сукманчето й, се развяваше назад като знаме. Разярената Марфа надвисваше като черен облак над нея. Секунда само и Марфа щеше да я метне встрани заедно с тревата. Но в този момент откосът свърши…

Лукашин затича задъхано напред.

Варвара едва не плачеше от обида и се мъчеше да оправдае някак другарката си по косене:

— Късмет извади Анфиса, че откосът свърши, иначе щеше да има да взима.

Анфиса вървеше към Лукашин, като едва-едва мъкнеше крака, но бледото й, мокро от потта лице се усмихваше. Марфа дишаше като сгорещен кон. От нея лъхаше жар.

— Ох, умори ме тая проклетница.

Като бършеше лице с ръкава на блузата си, тя седна заедно с другите в сянката на храстите и въздъхна:

— Дип, че храната ни е слаба, иначе щях да ти дам да разбереш.

— Пък и годинките, Марфинка, не са същите — изказа съжалението си Варвара.

— Ха, годинките! В нашия род годините не са никаква пречка. Покойната ми майка кажи-речи до шейсетте раждаше, пък аз и петдесе още нямам…

И като че ли за да се оправдае пред Лукашин за поражението, което претърпя, Марфа се разприказва:

— Що нещо съм окосила през живота си — цяла година да ходиш, не мож го изходи… Падна ми се мъж мършав, слабоват — сал дет се викаше, че е мъж. Излязохме ние първата година на ливадите — да им се ненагледаш. А той срък, срък — все в земята забива. Вървя аз след него, честта му пазя, да не става за срам пред хората. Пък по едно време току се сепнах: то честта на мъжа си ще опазя, ала с какво ще храня добитъка? Плюх си на ръцете, че като се развъртях, както си мога! А зарод как правеше — да си умреш от мъка, падаше и без да го духне вятъра. Пък аз взема, че стана през нощта, отида, гътна му ръкоделието и доде хората спят, отново направя колата. Ей тъй съм работила.

— Как можа да вземеш такъв? — учуди се Варвара.

— Ще го вземеш и хоро ще играеш. Не съм аз като тебе, не съм въртяла опашка. Покойната ми майка ушите ми проглуши: жени се, та се жени за него, нямат си в къщи друго женско чедо, има да рахатуваш… А баща ми и братята за солта се полакомиха. Речи го, за кутия сол ме сватосаха.

Лукашин изненадано вдигна вежди.

— Какво се чудиш? — простодушно махна с ръка Марфа. — Мигар не знаеш, че през двайсета година не можеше да се купи сол за никакви пари. В чорбата слагаха пръст и квасено мляко. А мъжлето ми тогава беше продавач. Връщам се аз веднъж с каруцата от реката, настигам го, а той метнал на рамо една брестова кутия, върви, превит одве. „Закарай ме, дума, севдо, до горе.“ Севда ли, викам си? Не ща ни да те виждам, ни да те чувам, завързак такъв. Ала как да откажеш. Сядай, викам му, място колкото искаш. Караме нататък, мълчим, а аз току опъвам шия — какво ли толкова тежко има в тая негова кутия. Гледам — пълна догоре със сол. Едра една такава, чиста, бяла — като сега я виждам. Очите ми останаха в нея. Карам аз и по целия път си мисля: като как да си измоля малко. Кога вече стигнахме в село, се реших. Митрий бе, думам му, че пък дай ми малко от тая сол. Той слезе от каруцата, погледна ме и се усмихна. „Ще ти дам, вика, ала не сега.“ И току довтаса още същата вечер със сватове и с тая същата брестова кутия. Кат видя това богатство, баща ми загуби и ума, и дума. Наближаваше сенокоса, а в къщи нямахме щипка сол. Погледнах братята си — дано някой продума барем думичка, ала къде ти — не помръдват, отвръщат очи от мене. Е добре, викам, ще го взема, не съм вече малка, нали виждам, че без сол сте заникъде… Та заради тая проклета сол ми отиде животът по дяволите! От трапезата ни отведоха в одаята. На пода приготвена постеля. А мене сърцето ми се къса: сутринта бях получила писъмце от моя си изгорник. Пише ми: „Остави Митрий, ще те взема“. Хвърлих се аз в постелята, па като ревнах. А мъжлето ми стои на прага, не смее да влезе. „Да си отида ли, дума, Марфа? Ако речеш, дума, пред всички ще призная, че си си девойка… Сега не е като едно време — ще поодумват някой и друг ден, па ще кандисат.“ Айде, викам му, стига, върши си работата, няма да правим сеир на хората…

— Ама ти, Марфинка, кат си видяла мъж и си капитулирала — рече да я подиграе Варвара.

Марфа дори не помръдна вежда.

— А след година — продължи тя — мъжлето ми се наседя продавач, а аз продадох всичко до шушка, сал с една риза на гърба останах — само да го отърва от решетките. Че и пет години след това изплащах дългове на хората. Та ей така се нарахатувах покрай моя продавач…

И както неочаквано започна разговора, така и стана изведнъж и се отърси:

— Да вървим, Варка, чешем си тук езика, а кой ще ни върши работата?

Лукашин остана неподвижен. Марфа крачеше по лъката със спокойна, равна крачка и като гледаше необикновено широките й рамене, които за миг му заслониха слънцето, той изведнъж си помисли: тази сурова и толкова затворена на вид жена току-що му помогна да прозре нещо тъй голямо и важно, без което е невъзможно да разбереш нито руския човек, нито миналото и бъдещето на руската земя…

 

 

През този ден той мисли не само за Марфа и нейния несретен живот, който разчовърка душата му. Имаше достатъчно време да помисли и за себе си.

Лежеше на вехнещата окосена трева, помахваше си с клонче, за да отпъжда тромавите, обезсилени от жегата комари, гледаше работещите жени, старци и деца и като че ли за първи път, откакто пристигна в Пекашино, почувства колко излишен и безполезен е тук. Работата не беше в това, че не можеше, плувнал в пот, да размаха косата като тях. Не, друга беше причината. В началото вярваше твърдо, че макар и изваден от строя на фронта, тук върши полезна и отговорна работа и понякога дори се гордееше със заслугите си. Но ето вече месец, как не върши почти нищо — каква работа са разходките му из бригадите и кратките беседи по време на почивките. А хората работеха, и то как!

И когато се замисли за това, изведнъж почувства остро, че всъщност в Пекашино всичко би си вървяло пак така, дори и него изобщо да го нямаше.

Друга, огромна, невиждана досега по размах сила движеше хората. Тази сила вдигаше от постелята грохналите старци и старици, заставяше жените да се изтрепват от зори до мрак по ливадите. Тази именно сила превръщаше момчетата в мъже, приглушаваше гладния плач на децата, пак тя, тази сила, доведе Анфиса в партията…

И най-голямото щастие сега беше без остатък, изцяло да се подчини на тази сила, защото тя отхвърляше, наказваше безпощадно всичко, което се опитваше да се отклони от общото течение, да заживее свой, изолиран живот… И може би затова сърцето му беше толкова неспокойно, защото колкото повече се наливаше със сили тялото му, толкова по-осезаемо се надигаха в него личните желания. Те го отклоняваха, изтласкваха го от общия поток, с всеки ден все повече разрушаваха онази хармония на пълно сливане с общото, в която той живя на фронта и през първите седмици в Пекашино. И дори сега, когато го измъчваха угризения на съвестта, очите му ненаситно и неотстъпно следяха Анфиса, която косеше заедно с жените на лъката. Припомняше си как пътуваха за насам, как от време на време приближаваше коня си до нейната кобилка, за да докосне коляното й…

Но още повече го измъчваше откритието, което направи днес. Оказа се, че и сега, както преди, не му е безразлична и Варвара, защото всеки път, когато му се усмихнеше и му махнеше с ръка, гърлото му се стягаше от огнена задуха.

„Говедо! Истинско говедо! — ругаеше се той жестоко. — Мъжете са на фронта, а ти…“

В отделни моменти успяваше да постигне някакво душевно равновесие, но скоро отново следеше Анфиса с грешен поглед и му беше безкрайно жално за светлото и радостно чувство, което изпитваше към нея в онази бяла нощ.

Изтерзан от тази борба, Лукашин едва дочака слънцето да слезе над гората и хората да тръгнат към къщичката. Старците вървяха бавно, с мъка влачеха крака. Но жените тичаха, като че ли ги гони някой: трябваше да подредят кравите. И наистина, когато Лукашин вече наближаваше къщичката, поляните наоколо се огласиха от викове. Стопанките зовяха кравите си, изпозаврели се из храстите, за да се пазят от рояците комари. Изкарваха ги оттам, привързваха ги, миеха на бърза ръка ведрата за доене в Синелга и клякаха под виметата направо на окосената лъка. Край къщичката замириса на току-що издоено мляко. Но от ухапванията на комарите кравите не бяха спокойни, въртяха се и блъскаха с крака и по някой път цопваха с опашка или копито във ведрото. Тук-там се разнасяха ядни гласове, ругатни и шляпания.

На десетина метра от къщичката, досами гората (тук не беше така топло), стърчеше скована набързо от парчетии клетка, покрита с пресни смърчови клонки. Там пазеха и квасеха млякото.

Старците и жените, които нямаха крави, палеха огньове и си приготвяха сиромашка вечеря.

И от всичко наоколо — от старата, обрасла в мъх къщичка с опушени стени, почти притисната откъм северната си страна от гората, от тези крави с лъскав косъм, които дояха под открито небе, от разжарения огън с накачени над него на чатали черни котлета и чайници, край които се въртяха брадати старци — от всичко вееше такава първобитност, че ти се струваше — времето не е надничало тук цели векове. Но в това уединение сред горите, където привечер всичко живо се измъчваше и охкаше от комарите, това бяха най-разумните, проверени през столетията форми на съществуване. Така поне си мислеше Лукашин.

— Ох, изпохапаха ли ви комарите? — пожали го Варвара, която се връщаше първа при къщичката, след като бе издоила кравата си. — Все пресничкото търсят. И така си е, тук не е като на руско.

— Не е като на руско ли?

Варвара се учуди — какво пък толкоз неразбрано има?

— Руско си викаме на всичко в село. А в тия тук затънтени гори какво руско има…

„Да — мислеше си Лукашин, вниквайки в думите на Варвара. — Ей това е животът на селянина северняк. Колко много му струват тези далечни сенокоси, щом като езикът му не се обръща да ги назове със скъпото на сърцето им «Русия»! А всъщност оттук до селото имаше десетина километра — не повече.“

Вечеряха на открито, край дълга тясна маса, скована от две дебели смърчови талпи. Слънцето вече бе залязло. Стана прохладно и свежо. Откъм реката пропълзя по окосената лъка лека мъгла. Но от комарите нямаше спасение. Те висяха на облаци над главите им, мушкаха се под дрехите, завираха се в очите. Старците бяха надянали платнени качулки накомарници, а жените така се бяха омотали със забрадките си, че се виждаха само очите и устата им. Варвара дори си беше сложила тънки ръкавици. Само Марфа седеше невъзмутима, незабрадена, с открито лице и шия, сякаш беше омагьосана, та тия гадини бягаха от нея.

Поолекна им малко, когато Трофим се сети да нахвърли в огъня смърчови клонки и към хората се разнесе дим.

Хранеха се мълчаливо. В тишината на вечерната заря лъжиците потракваха звънко о съдините, сърбаше и току се пареше Трофим. Варвара гребна чорба с нападали в нея комари и гнусливо я плисна зад себе си. Марфа вдигна вежди:

— Я яж. Какво се гнусиш? Иска ти се да си хапнеш месце, а като ти е дошло в лъжицата, мръщиш му се.

Лукашин седеше в края до Анфиса. Тя току-що се бе завърнала от лъката — ходи със Софрон Игнатиевич да види копите. Промъквала се беше, види се, през храсти и неокосени треви, защото по мократа й дреха на раменете и на гърба се бяха налепили семена и някакъв бял пух.

Тя грижовно му побутваше от своя хляб и от време на време го стрелкаше крадливо с черно засмяно око изпод бялата си забрадка.

Лукашин вдишваше аромата на треви и цветя и свежестта на роса, които лъхаха от Анфиса, и се мръщеше, когато срещаше лукавия, дебнещ поглед на Варвара.

Позаситиха глада си и се разприказваха. И пак за същото — какво става на фронта?

Софрон Игнатиевич си сви цигарка и запита:

— Какво стана с втория фронт? Чува ли се нещо ново?

Лъжиците останаха за миг в паниците, но след отговора на Лукашин затропаха ядно, разнесоха се възмутени гласове:

— А те какво си мислят?

— Съюзници…

— Знаем ги ние тия съюзници — има ли село, дето да няма от тях гроб…

— И тъй си е, Иван Дмитриевич, може и да не е хубаво сега да се приказва — въздъхна Василиса, — ала от двайсетте години насам от тия американци и англичани все си плачем. И какви ли само не ги вършеха тук, из Пинега — да те е страх да си спомниш… Мойта сестра имаше синче Ваня — на тринайсет годинки беше момчето. И взела, че го пратила при леля му в съседното село… А детето си е дете! Намерило на пътя изстреляни патрони — вървяло си и си играело с тях. Добре, ама го видели американците и англичаните и подбрали детето. Дотърча вечерта лелята ни жива, ни умряла: „Ваня спасявайте“. Хукнахме ние със сестра ми при американците, добрахме се до началника им, на колене го молим: „Пуснете детето“. А началникът, един такъв червенокос здравеняк, тропа с крака и ломоти по негово си там: „Партизан, партизан…“ и току тика на сестра ми едно кръстче на бяло шнурче, а това било кръстче от вратлето на Ваня. Като видя кръстчето, сестра ми се чалдиса. И така си изкара живота, горкичката… А пък Ваня — изхлипа Василиса — го намерили напролет на брега… цялата зима лежал в дупката под леда…

След тягостно мълчание поуморилата се Варвара въздъхна:

— Седим ние тука, жени, и си приказваме… А там какво ли става? Кой знае дали някой от вашите мъже сега не бере душа…

Марфа шумно се надигна от масата:

— Пепел ти на езика!

След нея, мрачни, потиснати, започнаха да стават и другите.

Преди да се приберат да спят, жените се провикнаха по два-три пъти — плашеха зверовете. В отговор от близката поляна се разнесе многогласо мучене.

Варвара се поусмихна и побутна Марфа, която се беше заела да си кърпи блузата:

— Ти защо мълчиш? Я надуй твойта ангелската… По-сигурна работа си е.

Без да се обиди, сякаш точно така и трябваше да бъде, Марфа остави настрана блузата, стана, сви ръце на тръба до устата си и ревна — като че изстрел отекна над гората.

— Е — засмя се Варвара, — да видим сега ще посмее ли звяр да припари. — И като намигна на Лукашин, тръгна с лека, люлееща се походка към Синелга да се измие преди лягане.

Обувките се сваляха отвън. Скоро в стаята замириса на партенки, накачени да съхнат на летвички или на дървени куки, забити в стените.

За първи път в живота си Лукашин нощуваше в сенокосна къщичка.

Четири обрасли в мъх опушени стени, гредите рязани скосено, нисък таван, почернял от саждите, в левия ъгъл от входа каменно огнище, заело най-малко една трета от стаята, над него в стената димник — малък отвор за излизане на дима, покрай стените нарове за спане с нахвърляно отгоре сухо сено — това представляваше тази къщичка сред ливадите. Едно време не слагали прозорци, само изсичали по някой процеп над наровете, та да им е по-весело на дечицата, които спели, доде дойде време за закуска, или за тия, дето пушели. Тъй де — за какво им били прозорците? Само повече отвори за комарите и харчове за стъкла.

На Лукашин като на гост отстъпиха отделен нар точно срещу огнището. Другите, заедно с тях и Анфиса, се натъркаляха на предните нарове. Трофим и Софрон Игнатиевич трябваше да легнат на пода — нямаше повече място на наровете. Неспокойната Варвара понечи да подхване разговор, но й изшъткаха и само след минута-две в къщичката се поде хъркане.

На Лукашин не му се спеше. Лежеше в тъмнината, вглеждаше се в мъждукащите в огнището две въгленчета и предъвкваше отпуснато стръкчета сено. На предните нарове някой се размърда, въздъхна. Дали не беше Анфиса? Може би и тя не спи? Сърцето му изведнъж заби бързо-бързо. Стана му задушно и горещо. Изпохапаното му от комарите и мушиците тяло гореше. Под ризата му се бяха натикали сламки. Ужасно го дразнеше хъркането на Трофим и Марфа, които сякаш се съревноваваха.

След малко стана, отвори внимателно скърцащата врата и излезе навън.

Беше тихо-тихо… Над лъката бе паднала мъгла. Рошавите копи великани изплуваха някъде от далечината. От соловарната се виеше лек дим, проточваше се на синя лента към небето, което беше толкова избледняло, че току-що изплувалата призрачна луна едва се забелязваше на фона на назъбената неподвижна смърчова гора. Долу в Синелга нещо плесна веднъж, после още веднъж. Навярно някоя лакома щука се бе хвърлила върху заплеснала се рибка. И отново настана тишина. Отново отвред е неподвижната гора, мъглата над лъката и в нея като приказни великани — копите, застанали на стража край заспалите уморени хора.

Лукашин дишаше с пълни гърди нощния въздух, напоен с дъх на сено и мляко, вслушваше се в успокояващата тишина и не можеше да повярва, че някъде на тази същата земя и под същото това небе се рушат огромни градове, че се гърчат и умират в мъки невинни хора…

Като се върна в къщичката, Лукашин запали клечка кибрит, за да не стъпи върху спящите. За секунда му се мярнаха ръце и крака на неподвижни, сякаш разпнати от тежкия сън хора. Задуха, хъркане… А седнал вън до тлеещия огън, той се ослушваше дали няма да скръцне вратата и Анфиса да излезе при него. До това ли й беше на нея, смазаната от работа през деня?

И отново в него заговори неспокойната му съвест…