Фьодор Абрамов
Братя и сестри (4)

Трета глава

Левият скат на пекашинското възвишение дълги години стоя безлюден. И кой да ти се заселва там? Пущинак. Зиме снегът ще те затрупа — не можеш се разрина…

Тук именно, под прохладния полумрак на зеления бор, преди повече от тридесет години пусна своите корени Степан Андреянович. По онова време ново скованата къщичка на Степан Андреянович с малки ниски тъмни прозорчета стърчеше самотно извън селището, а на него самия му викаха Стьопонка несретника.

Майката на Степан Андреянович се довлече в Пекашино някъде от далечните земи, от манастирите, когато той нямаше и годинка. Няколко години ходи тя със сина си по чуждите къщи, шиеше, переше, после си счупи ръката, пропи се и един ден намериха Марина къркачката мъртва сред репеите отвъд гумната.

Пекашинци съжалиха сирака — не го оставиха да пропадне. Висок и силен не за годините си, Стьопонка се оказа добър, съобразителен работник и докато слугуваше на чуждите хора, изучи всички премъдрости за стопанисване на земята, научи се и на селски занаяти. На седемнадесет години реши твърдо да си свие свое гнездо. Ама лесно ли беше това — не, нямаше си земя Стьопонка. И се напъна тогава момъкът и ден и нощ да работи, та да изкара някоя копейка повече. На двадесет години се изкили, ала земята все му се изплъзваше от ръцете. Намисли тогава Стьопонка да опита лека печалба. Със спестените пари купи от богаташа Харин манифактурни стоки и тръгна да търгува по селата. В началото като че потръгна: за месец време капиталът му се удвои.

На връщане за първи път в живота си Стьопонка се докара със сукнени панталони и яркочервена памучна рубашка, с груб вълнен пояс, а на червенокосата си глава килна наперено фуражка с лакирана козирка. Но в този си вид на търговец момъкът се почувства някак необичайно, та се наложи да понабере кураж в кръчмата.

По целия път Стьопонка пееше, та се късаше, оглеждаше се във всеки ручей и едва се познаваше в наконтения юнак. На пекашинската млака стигна по пладне. Какво да прави? Да цъфне в селото посред бял ден, нямаше никаква сметка. Хората бяха из нивята, а на Стьопонка тъй му се искаше да премине от единия до другия край на своето село мащеха, но така, че от всяко прозорче да надничат хора, а минувачите да спират и се питат един друг: „Чий е пък тоя? Мигар е Стьопонка — синът на къркачката, абе паче ли е Степан Андреянович?“.

Само заради тези последни две думички, които така жадуваше да чуе от пекашинци, реши Стьопонка да изчака на ливадата, докато мръкне. Седна той под един храст край пътя и се размисли за тоя пусти живот. Слънцето припичаше немилостиво, караше го на сън. Стьопонка изу новите си ботуши, да не се напукат от слънцето, свали рубашката си, сгъна ги внимателно и ги сложи под главата си. А когато се събуди, нямаше ни слънце на небето, ни ботуши, ни яркочервена рубашка под главата му. И влезе той оная вечер в Пекашино не като Степан Андреянович, а като все същия си Стьопонка — сина на къркачката, че отгоре и като Стьопонка несретника.

За много още работи се захваща Степан след това, ала несполуката ходеше все по петите му. Уговори се да сече гора — греда притисна коня на стопанина, едва се разплати; тръгна през пълноводие със салове по Уст-Пинега — под Труфанова планина водни ями ги разбиха греда по греда, другарят му, пиянището Тришка, се удави, а Степан едва се добра до брега.

Кой знае колко още щеше да се препъва из разбития селски път. Но тъкмо тогава станаха резки промени. Хиляда деветстотин и седемнадесета година, макар и в разгара на полската работа, нахлу в къщурката му като весел, силен вик на дългоочакван син. Новата власт му даде кон от имението на избягалия богаташ Харин, отряза му голям клин земя. Вярно, в тежките години, когато властта в уезда се клатеше като дърво на буря, бра сума ти страхове: неведнъж и дваж хваща гората заедно с коня и покъщнината си. Но смутните дни отминаха, Стьопонка, синът на къркачката, се отдели на ската. В работата беше като бесен: по сенокос и огън не палеше — хапне надве-натри сухоежбинка, пийне водица от ручея и пак грабне косата. Отвикна дори да ходи — все тичаше, тичаше…

През тридесета година в бъркотията едва не обявиха Степан Андреянович за кулак. Тогава имаше две крави, два коня, жребче, десетина овце и справедливо минаваше за един от най-заможните стопани в селото. Сполай на обществеността — застъпиха се за него…

Ала след година разбра — няма накъде и почти последен в Пекашино влезе в колхоза „Нов път“. Помръкна Степан Андреянович, опротивя му животът. Две години ходи като болен. Излезе сутрин на двора, надникне в конюшнята, а там празно. Купчинка сух тор само и кичурчета кафеникави влакна между цепките на яслите — това беше всичко, което остана от миналото. По цели нощи се въртеше, не можеше да заспи. И докога така? Ами ако вземе, че пак се обърне всичко? Двама братя късат теглича, а те искат цяло село в един впряг да вкарат… И тайничко, скришом от хората, почна да майстори туй-онуй за частна селска работа — преобърне ли се всичко, да го не свари неподготвен.

С времето разправиите в колхоза поутихнаха, стопанството започна да укрепва, а той, както си беше кривнал от пътя, така и не можа да влезе в общия коловоз. Всъщност през сегашните неспокойни времена, както обичаше да се утешава Степан Андреянович, човек можеше да се задоволи и с такъв живот, ако не беше една нестихваща болка, която пиеше сърцето му…

Когато синът започна да поизраства, бащата не можеше да се нарадва на своя Васенка. Каквото и да хвана момчето: и секирата, и перото, добре му легнаха на ръката. Драго му беше на бащата да слуша и похвалите на учителката на родителските срещи. Но по-нагоре от четирилетката Степан Андреянович не пусна Вася: „Не ти трябва тебе четмо и писмо, гледай бащиния имот да удвояваш“.

И какво стана после? Пет години се бори бащата със сина заради книжките — да се чуди човек какво беше пощуряло това момче. А през тридесет и четвърта година седемнадесетгодишният Вася измоли от баща си да го пусне с мъжете да кара салове по Уст-Пинега, отплува през пролетта и навести бащиния дом чак преди да почне войната…

Не, по-добре да не си спомня какво беше тогава. Какво ли не се случва между баща и син? Ама поумня Василий Степанович! Ненарадвали се още на писмата — ей ти пощенски запис. За три хиляди рубли! Толкова пари никой в Пекашино и насън не беше виждал.

Пък и във всичко друго такава сполука — душата му се напълни. Едва се отелила кравата, ей ги и две дзвизки се оагниха. А пък вчера — право си е речено: пари при пари отиват, едно след друго. Сам началникът на горското стопанство дойде: направѝ лятна шейна и каруца. Знаеше си, че няма да му се размине от бригадирката, ама пък и кой стопанин сам ще си затвори вратата пред благополучието? Тикат ти хората хляба в ръцете, а не да ти го обещават занапред, пък освен това ще притурят и за чай…

Степан Андреянович нямаше навика да бяга от задълженията си, затова на другия ден се стегна да върви в гората.

В прозорците играеха лъчите на изгряващото отвъд реката слънце. По перваза се розовееше кичеста върбинка, сложена там от грижовната ръка на Макаровна, която беше голяма любителка на всяка красота. На масата в брезова панерка имаше пухкави питки, курабийки със зачервена коричка. За сина…

Изпълнен с радост и с онази необяснима младежка сила, която се разлива по цялото тяло на възрастния човек в минути на голямо щастие, Степан Андреянович притегна колана към секирника и преди да излезе от къщи, опита на дланта си острието на ножа.

— Ти, майко, доплети чорапа. Кат се върна от гората, ще ида до пощата. Пък отскочи до хамбара, вземи от сандъка малко чаец. Нека споменува с добро родителите си.

Макаровна, която шеташе около печката, погледна тревожно стареца:

— Ох, не ми излиза от ума… Че защо пък това писмо с чужда ръка е писано? Сърцето ми се е свило…

— Стига си се измъчвала!… — Степан Андреянович мушна ножа в калъфа, приближи до жена си и за да успокои глупавото майчино сърце, взе в дланите си, както в далечната младост, мекото набръчкано лице на Макаровна и надникна в тревожните й очи: — Недей, не си мъти главата. Защо чужда ръка? Може да е някой ординарец. От тия войници, дето обслужват командирите. Нали за това им плащат… — Той въздъхна тежко. — Една грижа си имаме ние сега, майко — дано дочакаме Василий Степанович. Знаех си аз, че Василюшка ще се опомни…

Когато вече излизаше от къщи, се сблъска на прага с внука — четиринайсетгодишно момче с пухкави светли къдрици.

— Дядо, пак има писмо!

— Ха така, пиленцето ми, на дядо ти писмо му трябва, нищо друго не иска.

Степан Андреянович се засуети радостно и намигна на Макаровна: какво ти казвах, а? А ти като си гракнала: чужда ръка, та чужда ръка…

Егорша разкъса плика и вдигна към очите си малкото сиво листче.

„Ех, вижда се, че Василюшка няма кога писма да пише, ама на, поне вест ни праща.“

Егорша някак странно изви глава:

— Това… това… не е от чичо Вася…

Степан Андреянович се вкопчи с две ръце в горния край на масата:

— Чети…

— „Командуването на… част Ви известява с дълбока скръб, че Вашият син, политическият командир от гвардията Ставров Василий Степанович, на 20 март 1942 година…“

На стобора се диплеше от вятъра бялата риза с бродирана якичка… Като се хващаше за масата, за стената, Степан Андреянович се дотътри до кревата и падна… Някой стенеше, виеше като животно, а от очите му не слизаше бялата риза. И безжалостната памет възкреси с всички подробности онзи летен ден…

Прозорците отворени, вратата също широко отворена — синът си е в къщи! Знаеше Василий Степанович с какво да угоди на баща си! От банята излезе в домоткана риза с бродирана якичка — сякаш не беше живял далеч от родителите си цели шест години.

„Е, не е лошо и по света, но в къщи си е най-хубаво.“

Степан Андреянович, щастлив от синовната радост, лукаво поглаждаше брада: „Почакай, каква радост още съм ти приготвил, синко…“.

И след обяда, когато и двамата бяха вече пийнали, бащата хвана сина под ръка и го заведе в плевника. Изкачи се пръв по стълбата, разтвори широко вратата, отмести с един замах сеното в ъгъла и погледна тържествуващо сина си.

„Кабриолетче! Бива си го!“ — пошепна изненадан Василий. Степан Андреянович ликуваше, но се сдържаше — отмести нов пласт сено.

„Писана шейна!“ — още повече се изненада Василий.

„А в шейната знаеш ли какво има? Я погледни!“

Василий дълго се възхищава на празничната амуниция, прехвърляше от ръка в ръка, мачкаше сарашките ремъци, дъхаше на медните пластинки. Степан Андреянович не сваляше очи от сина си:

„Грабна ти сърцето, Васенка, нали! Знаех си аз, че и ти си като баща си, разбираш от стопанство…“

После Василий се изправи на отворената врата и се загледа към селото.

„Значи и нашият колхоз върви добре, щом се сдобива с такива кабриолети и шейни.“

„Че това, Васенка, няма нищо общо с колхоза…“

Да не беше ги казвал тогава тия думи… Измени се Вася, побледня, в миг изтрезня и каза с някакъв чужд глас:

„Какво ще ги правиш тия? Ще ги продаваш ли?“

„Защо пък, Василюшка, да ги продавам… — Степан Андреянович реши да обърне всичко на шега. — За сватбата е това, за твоята сватба. И през зимата да се ожениш, и през лятото — баща ти все е готов…“

„Аз те питам сериозно.“

„Добре, Василий Степанович, ще ти кажа сериозно. Ти какво си мислиш — че ще се скиташ така цял живот по разни краища ли? Или искаш да се върнеш в празна къща? Нищо че баща ти не е учен човек, него животът го е учил. А животът, Васенка, е заплетена работа: днеска е едно, утре съвсем друго. Аз за всичко съм готов, пък тия неща ни вода, ни хляб искат.“

Василий замига объркано и се облегна на спонеца.

„Значи, аз агитирам за съветската власт, а баща ми чака колхозът да се разпадне.“

Изведнъж той отметна рязко глава и прекрачи към него:

„На мен твоите партакеши не ми трябват! Чуваш ли? Още сега разкарай всичко това. Ако ли не — повече няма да стъпя тук!“

Това беше вече твърде много! Да се откаже от баща си, от родния си баща… От баща си, който и залъка си делеше за него… Притъмня му на Степан Андреянович. Загубил разсъдък, той замахна и удари сина си по лицето…

Забил глава във възглавницата, старецът изведнъж почувства как гори дясната му длан… Василий политна, закри очи с ръка и не каза нито дума на баща си…

А на другия ден, неизкарал и половината отпуска, замина… Завинаги…

Дълго лежа Степан Андреянович проснат върху леглото и все му се привиждаше Василий с бялата риза, облян от аленото зарево на вечерното слънце, все му се счуваха думите: „На мен твоите партакеши не ми трябват!“

Изведнъж старецът скочи и хукна към плевника.

Стълбата… плевникът… В тъмния ъгъл го лъхна топлина от медните пластинки… и секирата се вряза в меката обшивка на хамута…

— Деденце, опомни се! Деденце, не бива!

Степан Андреянович се обърна. По стълбата тичаше Егорша с протегнати към него ръце.

— Там стой! Ще те посека!

— Посечи го. Не ти стигна сина — и внука си искаш да погубиш!

Степан Андреянович трепна, секирата падна от ръката му. Право срещу него, висока, разчорлена, идваше Макаровна, за първи път през живота си надигнала глас срещу своя стопанин.