Фьодор Абрамов
Братя и сестри (13)

Дванадесета глава

В Попов ручей е тъмно като в есенна нощ. Запустялата стара смърчова гора стига досам бръвта — две тънички гредички. Настя се подхлъзна — студена, ледена вода нахлу в ботушите й. Тя се измъкна на брега, преобу се, изцеди полата си и се повлече нататък уморена, гладна.

Ама пък и ден беше днешният! Откакто бе станала в три часа сутринта, крак не бе подвила. Трофим легна болен след историята с бика, да го вземат дяволите, а конят му да стои така ли — без работа? И ето — хората обядват, тя оре, хората си отиват след работа — тя мери оранта…

Свечеряваше се. Встрани стърчаха голи храсти, звездите се отразяваха мътно в локвите. Отначало Настя ги заобикаляше, а после се помъкна направо, без да избира пътя. Водата в ботушите й жвакаше, мокрите поли се преплитаха в краката й и студената влага пълзеше чак до сърцето й. Нищо, само да стигне до вкъщи, там ще се преоблече, ще се качи на печката. А още по-добре ще е в банята… Какво пък, ако каже на майка си, веднага ще я запали. А може и да я е запалила вече? Ах, че хубаво ще бъде! Одърът топъл, камъкът попуква и като се понашибаш с метличката, ох…

Едва си помисли за това и краката й сами се понесоха напред.

Някъде встрани — а може би й се стори така — изпръхтя кон. Разбира се, че й се е сторило. Какъв ти кон сега — всички отдавна вече са си вкъщи. Не, пак изпръхтя. И плуг изскърца.

Погледна вляво. Някой ореше в нивата. Настя така се изненада, че без да мисли, свърна от пътя. И още отдалече позна в орача Ана куклата. Такава една мъничка и слабичка — с никого не можеш да я сбъркаш.

— Какво правиш тук, Ана? Решила си да надминеш всички ли? — опита да се пошегува Настя, като приближи до нея.

Ана поспря коня и се усмихна пресилено:

— Ами, не съм и помисляла… Не, Настенка, къде мога аз… Отработвам моето си, по нормата. Сега нали знаеш какво се иска. Да изореш четиридесет ара, пък ако ще и на полето да нощуваш. А и аз съм един орач — тая пролет за първи път тръгнах след плуга. Днес уж исках да се прибера по-рано; мислех да изкъпя децата. Ала няма да може.

— Защо не се примоли на Степан Андреянович?

— Какво да го моля! Кой ще оре вместо мене? Някой път съм си мислила да го помоля за нещо, ала като знам, че не ме обича твърде…

— Какво пък има да делите?

— Кой го знае! Може би все заради старата обида. Нали искаше навремето да сватоса дъщеря си Мария за Иван и излезе, като че аз им минах път.

— Хайде и ти… — сви вежди Настя. — Степан Андреянович си има такава мъка… Измисляш си бог знае какво.

— Мъката си е мъка, а човекът си е човек. Не си го измислям аз. Свалям оня ден въжето от каруцата, а то възелът като се затегнал, не мога да го развържа. И го клъцнах с брадвата. Че като ме подхвана… Какво ли, вика, толкова намери Иван в тебе? Един глас само. Нали си попявах някога.

Настя разглеждаше скришом Ана. Ботушките й разкривени, вълненият чорап на единия й крак смъкнат над кончова и се показва посинялото й коленце.

— Как се справяш сама, Ана?

Ана потръпна зиморничаво и подуха на зачервените си напукани ръце:

— То мойто живот ли е, Настенка… Гладни гърла край мене, колкото искаш, а работник съм само аз, и то никакъв. Вече два месеца как свърших хляба — в аванс живеем. Съвсем измършавях. Има ли по-хубав залък или малко млекце — все е за тях.

Слабото обветрено лице на Ана изведнъж се оживи, в черните й уморени очи се мярна топла искрица:

— Най-малкият ми е още съвсем глупав. Чувам го оня ден как се хвали на съседските дечица: „Пък нашата майка каква е — не яде мляко…“. Да се смееш ли, да плачеш ли! Пренадали са се на майка си, а тя — видиш ли я.

— Нищо, Мишка ти е голям.

— Абе, голям е… — въздъхна Ана, — ама каква полза. Съвсем го изпуснах. Ох, това е нищо! Ами от Иван няма писмо — вече два месеца ще станат. Не знам какво да мисля… душата ми се е свила на топка.

— Е, то нещо… Война е сега… къде ли не се бавят. И ние нямаме писмо от брат ми Григорий. Мама се съсипа от мъка, стане нощем, па се моли…

— Кажи ми, Настенка, ти ходиш до района, как мислиш — ще свърши ли скоро тая война?

— Знам ли… — обърка се Настя, но като погледна очакващото отговора лице на Ана, побърза да добави: — Сигурно скоро…

— Дано да е скоро! Пък като свърши, да дочакам и Ваня… — заговори замечтано Ана. — Ще му предам цялата тайфа, че и себе си: ето ти, мой миличък мъжо, стига вече. А аз ще си почина. Само че не знам — тъжно се усмихна Ана — как ще му предам къщата. Ако зимува още една зима — акъла ми не стига. Ама и сам си е виновен, колко пъти му виках: „Хайде, Иване, да си изградим къща“. А той махне с ръка: „Добре де, има време“. На ти сега едно време.

В този момент повеят на вятъра донесе слабо детско гласче:

— Ма-мо-о-о… Ма-а-ми-и-чко, ела си…

Настя погледна Ана въпросително.

— Моята Лизка — каза тя, като се заслуша. — Винаги прави така — посреща майка си. А за да не я е страх, по целия път се обажда…

Ана сви длани до устните си и извика:

— Ли-и-за! Не идвай тук. Скоро ще си дойда!

После хвана припряно дръжката на плуга и се усмихна виновно:

— Разприказвах се, Настенка. А има да се туткам тука още барем час. Виждаш ли там колчето — посочи тя към нивата, — до него трябва да стигна. Е, нищо, поне си излях душата. А като срещнеш Лизка, върни я в къщи.

— Ма-а-а-ми-и-чко-о… — отново чу Настя.

Надигна се на пръсти. В сивата мътилка не се виждаше нищо. Само там на пътя като че ли нещо мърдаше край плета.

Настя се обърна слисано назад. Ана вече крачеше след плуга.

— Я почакай, Ана. — Изтича към Ана и леко я отстрани от плуга. — Иди ти да пресрещнеш Лизка, пък аз ще се оправя тук.

— Не, не… — размаха ръце Ана. — Ти какво… Аз сама… И ти не си от желязо… уморена си…

— Ама никак не съм уморена! — разпалено каза Настя и сама не можа да се познае. — Ако искаш да знаеш, днес изобщо не съм орала.

— Все едно… не може така. Нашата бригада се съревновава с вашата… Ще научи бригадирът, ще си имам разправии…

— Никакви разправии няма да имаш, не си измисляй! Ами ако на мен ми се наложи да си ида в къщи, мигар няма да ми помогнеш?

Пред този довод Ана не издържа.

— Е, щом е тъй — каза тя с треперещ глас, — благодаря ти, Настенка. Веднага тръгвам, дано успея да напаля банята…

Ана беше вече далече-далече, а Настя гледаше ли, гледаше след нея и радостната, щастлива усмивка не слизаше от устните й. После се озърна: безлюдно поле, неми и бездушни звезди над главата й. На няколко крачки встрани стоеше неподвижно, като вкаменено, умърлушено сгърбено конче.

„На ти едно напарване в банята…“ — горчиво се надсмя тя над своите доскорошни мечти и като трепереше цялата от студ, закрета след плуга.