Фьодор Абрамов
Братя и сестри (24)

Двадесет и трета глава

Надежда Михайловна, а по-добре е да се каже Наденка, защото на своите деветнадесет години, и при това такава слабичка, мургава и подстригана по момчешки, тя повече приличаше на ученичка, отколкото на учителка, бавно се изкачи на пекашинското възвишение и огледа тъжно безлюдната песъчлива улица, пустите, като че изоставени къщи.

Боляха я краката, главата й, пребрадена леко с пъстра забрадка, се пръскаше от горещината, а голите й ръце, лице и шия пламтяха, опърлени от слънцето. Смръщена от болката, тя се довлече до гредата край плета, поседна на хладинка и започна да разтърква босите си прашни крака.

… Не, това е ужасно! Пак й отказаха! И колко е противен само този председател на районния изпълнителен комитет! Развика се насреща й като подофицер Пришибеев: „Няма какво да се мотаете насам-натам, госпожице! Щом като толкова ви се е довоювало, вземете греблото и повоювайте на сенокоса!“.

Ама и тя е една! Вместо да обясни всичко логично, се разплака като момиченце — майка ми остана в окупирана от немците територия…

И в районния комитет са същите пришибеевци: „Кой ще учи децата? Немски гувернанти ли да им изписваме?“. Иди се разбери с такива!

Година преди войната Наденка Рябинина завърши педагогическия техникум в Орловщина. Тя расна във време, когато съветските хора усвояваха победоносно Арктика. Мине не мине година, нов подвиг смайваше света. Походът на ледоразбивача „Сибиряков“, челюскинската епопея, чкаловският полет през Северния полюс, станцията на папанинци върху дрейфащи ледове…

Чак дъхът им секваше на младежите. Вечер, струпани край високоговорителите, те жадно се вслушваха в ефира. Стотици хиляди младежи и девойки придружаваха мислено храбреците, бореха се със суровата стихия. Ученическите географски карти през тези години бяха изшарени фантастично със смели маршрути за нови походи и полети. При пролетното разливане на водите много пъти трябваше да прибират от носещите се ледени блокове не един и двама вкочанясали малчугана, въобразили си, че са папанинци или челюскинци.

Наденка Рябинина имаше особени връзки със страната на бялото мълчание. От детството още в душата й бяха попили разказите на майка й за младия й чичо герой, загинал трагично като участник в експедицията на Седов. И все пак всички се изненадаха много, когато тази кротушка, както я наричаха в техникума, при разпределението заяви твърдо: „Изпратете ме в Нова земя“.

Скромният педагогически техникум в Орловщина нямаше за задача да подбира кадри за Арктика и единственото, което можеше да направи, беше да предостави на Наденка сама да се оправя.

Майка й, възрастна учителка от един малък град, свикнала да гледа на всичко философски, реши: „Кръвта й заговори“, потъжи, поплака и започна да приготвя своята „черноока Арктика“ за далечния път. И през август същата година седемнадесетгодишната девойка от Орловщина тръгна за Архангелск на свой риск и отговорност.

Свирепият дъх на Севера почувства още щом пристъпи прага на отдела за народно образование: „Романтика“ — казаха й там. Освен това се разбра, че до лятото на следващата година не се предвижда курс до Нова земя. Какво да направи? Да се върне вкъщи, та момчетата и момичетата да й се присмиват ли? Наденка се отправи към Горнопинежко — един от най-затънтените райони на областта.

В областния отдел за народно образование, където винаги не достигаха учители, разкрасиха с най-щедри багри тамошните краища. Излизаше, че там и мечките си ходят спокойничко из село, а пък хората пътуват не как да е, ами ги возят елени или кучета.

На практика всичко излезе къде по-обикновено. Пекашино, в което попадна Наденка, беше село като всички села, почти не се различаваше от селата от средния пояс. По улиците не ходеха никакви мечки, от елени и помен нямаше, а дребничката северна кранта, върху която Наденка се друса от районния център до Пекашино, едва ли някой би я предпочел пред орловските бързоноги коне. Но Наденка издържа мъжествено и този удар. Все пак е по-близко до Нова земя! А след година — тя не се съмняваше в това — ще постигне своето. Ако потрябва, ще вдигне целия Архангелск на крака, чак до ЦК ще стигне.

През зимните вечери, когато гредоредните стени на училището напукваха от студа, тя излизаше навън и дълго гледаше през заскрежените си мигли северното сияние. Привиждаше й се, че там някъде отвъд пламтящите сребърни стълбове е приказният остров — Нова земя.

Всичко рухна през неделното юнско утро. Скоро след това престанаха да идват и писма от майка й и към всички мъки, които й донесе войната, се прибави още една — страхът за майка й.

През зимата на четиридесет и втора година, когато започнаха да събират топли дрехи за бойците, тя даде кожените си ръкавици и оплака за последен път несбъднатите си мечти. После прочете във вестника за подвига на младата партизанка Таня и реши: нейното място е на фронта. Кой както иска, но тя отива на фронта! И ето вече пет пъти ходи в районния център, в районния комитет на Комсомола, в районния комитет на партията — и всичко напразно.

Седнала така на хладинка, Наденка си припомни днешния разговор в районния изпълнителен комитет и в районния комитет; мислено не се съгласяваше, спореше. Нима не могат да разберат? Та да не моли за къде да е — на фронта иска да отиде!

По пътя се зададоха две колхознички с гребла на раменете. Не познаваше високата пълна старица, но по-младата, светлоликата, облечена в сив, везан сукман, бе виждала някъде. Да, спомни си — нейното синче Сеня Яковлев, едно такова беличко момченце, седеше на първия чин.

Когато се изравниха с Наденка, колхозничките я поздравиха мълчаливо с кимане на глава. Тя ги изпроводи с очи. Там далече под хълма, в знойната юлска мараня припламваха като сребърни железните зъбци на конните сеносъбирачки, бавно се движеха по ливадата бели забрадки…

— Нашата учителка се кани да върви на война — чу тя гласа на Сениновата майка.

Наденка се заслуша.

— Тъй зер — отговори старицата, — на момичето сега му е времето — към момците го тегли…

— Ако вземе да пообръща сено с нас, ще й помине май мерака — разсмя се Сениновата майка.

Лицето й пламна. Наденка скочи рязко, тръгна с накуцване по селската улица. При училището поседна отново. Само мисълта, че сега ще влезе в своята празна стая, само тази мисъл вече я ужасяваше.

Горещината все още не намаляваше. Навред беше тихо и безлюдно — просто да полудее човек.

Но защо, защо никой не иска да я разбере? „Към момците го тегли!“ Как не я е срам да говори така, и при това възрастна жена! Пък и тази — Сениновата майка! През зимата не я оставяше на мира: „Изтикай го тоя моя, Надежда Михайловна. Баща му е на война, заради баща му те моля“. А гледай сега какви ги приказва! На председателката пък какво е сторила? Гледа я така, като че ли Наденка е малоумна. И Настя, уж приятелка — пази боже. Като е занареждала — работи в колхоза. Ами ако твоята майка е останала на окупирана от немците територия?

Сърцето й се сви от непоносима болка и отчаяние. Тя стана, огледа песъчливата, напечена от жегата улица и отпуснала глава, се повлече безцелно из селото.