Фьодор Абрамов
Братя и сестри (48)

Четиридесет и седма глава

В деня, в който Лукашин трябваше да отпътува, Анфиса още от сутринта отиде на сенопункта. Страхуваше се, че няма да издържи и ще се разплаче пред хората като всяка жена.

Гонена от работата и хората, тя през целия ден се труди трескаво: отпраща коли със зърно, тича от една бригада в друга, работи на вършачката, проверява силозните ями. Но когато започна да се свечерява, си помисли с ужас, че ще дойде и нощта и тогава няма да може да потиска страданията си с нищо, няма да има къде да избяга от самата себе си.

Лицето й се смъкна, потъмня. Марфа Репишна току я питаше:

— Я кажи какво става с тебе. На мъртвец си заприличала.

Но нима можеш да се оплачеш някому, че са те подменили с друга, че са плюли в душата ти? Искаше й се да вярва на горещите и настойчиви уверения на Лукашин, защото, колкото и да го чернеше в мислите си, го обичаше както досега и дори още повече, но щом си спомнеше вечерта в къщата на Варвара, гневът и отвращението отново напираха в нея.

Сенопунктът — мястото за предаване на сеното на държавните организации — за „Нов път“ беше общ с „Червен партизанин“. Предстоеше тия дни да предадат последните партиди сено и Анфиса искаше предварително да подготви мястото.

Завеждащият сенопункта, куц старец от „Червен партизанин“, я поздрави и въздъхна:

— А ние, Петровна, осиротяхме. Изпращаме на фронта Прокопий Николаевича…

— Фролов ли?

— Същия. Таман бяхме живнали малко при него, сега пак постарому ще си почне. Така май ще си я караме цял живот… Трябваше да се простим — на война отива човека — ама ха де, как да стане? Надвечер ще докарват сено. Ох, тая пуста война… У наше село деветнайсе човека са убити, а края й се не види никакъв. Дали ще остане някой за разплод?

Разговорът със стареца съвсем разстрои Анфиса. Какво прави тя? Ами че нали Иван Дмитриевич… Ваня… Тръгвай, тръгвай, веднага тръгвай! Да го видиш поне за последен път. Нека всички знаят, нека всички видят!

Но в момента, когато беше вече готова да хукне към коня, във въображението й изведнъж изплува присмехулното, самодоволно лице на Варвара. Виждаше присвитите й, с ехидни искрички очи, знаеше дори какво мисли: „Хайде, хайде, сбогувай се, Анфисюшка. Като не можа другояче — барем така се сбогувай. Няма да го правим на въпрос…“. И оскърбената й гордост отново мътеше съзнанието й, заглушаваше всички чувства.

След пладне времето взе да се разваля. От запад заприиждаха тежки дъждовни облаци. Есента зашета припряно из помрачнялата земя: брулеше шумно сухите листа от дърветата и ги пилееше из зелената отава, поръсена със сребърни капчици разтапящ се скреж. Анфиса отмяташе с вилата сено и се оглеждаше тъжно. Отиде си и лятото. Зимата беше на прага — студена, с виелици и мразове. След нея отново ще дойде пролет — весела, с цветя и птичи песни. Само за нея вече няма да има пролет. Не, няма да има… Един-единствен път й се усмихна женското щастие, а тя и него не можа да вземе…

Наближаващ тропот на копита я накара да се съвземе. Към сенопункта идваше жена на кон. Варвара! Не, не, който и да е, само не тя. Простила й е всичко, и на Григорий е простила, но това… Не, не!

Като не знаеше къде да се дене, тя хукна към храстите. Зад нея тропаха копитата…

— Анфиса! Анфиса! Почакай, къде отиваш?

Анфиса бягаше, без да гледа откъде минава. Клоните закачаха полата й, драскаха лицето й. А стъпките на Варвара все повече приближаваха. Под краката пращяха сухи съчки.

— Ама почакай, за бога… — хвана я Варвара за ръката. — Че какво пък толкова има… Аз първа си го харесах, ала ти ме надхитри този път. Нищо — смееше се Варвара, — плащам си старите дългове…

Задъхана от ярост, Анфиса се обърна:

— Махай се, Варвара, моля те с добро!

— Ти си се побъркала, Анфиса. Да бях знаела, че работата е сериозна…

— Какво искаш?

— Ами че той заминава. Какво си се разбесняла. Нищо не съм имала с него…

Анфиса неволно забави крачка.

— Кълна ти се, Анфиса. В каквото искаш, ще ти се закълна. На, Терьоша жив да се не върне…

Анфиса вървеше все по-бавно и жадно се вслушваше в думите.

А Варвара, обхваната внезапно от порив на разкаяние, започна да се черни още повече:

— Всичкото това аз, безсрамницата, го скроих… Той не щеше и да ме погледне…

След час конят на Анфиса спря пред къщата на Марина Светкавицата, хълбоците му потръпваха тежко.

Старицата седеше на стълбището и похълцваше жално.

— Замина ли? — сломено попита Анфиса.

— Замина, замина, миличкия… — Но като забеляза кой стои пред нея, Марина изведнъж се ожесточи: — Не, тебе ще чака! Не те е срам! Човекът отива на война, а тя… Председателка! Като се не боиш от бога, барем от хората да се беше засрамила. Ох, опустя ми къщата — отново занарежда през сълзи Марина.

Рязък порив на вятъра духна от коленете на старицата някакво листче. Анфиса го хвана във въздуха. Сърцето й подсказа какво е това листче.

„Анфиса, скъпа моя! Не искам на раздяла да говоря за това, което се случи между нас. Скоро ще разбереш, че всичко с Варвара беше една нелепост, ти недей — не се измъчвай, не се тревожи… А ако с мен се случи нещо, моля те, погрижи се за моя син. Защото нямам по-скъпи хора на света от него и тебе…“

Анфиса се отпусна като покосена на стъпалото, притисна писмото до лицето си и заплака горчиво.

— Аха! Жегна те май? Загриза ли те съвестта?

Анфиса вдигна към старицата мокрото си от сълзи лице:

— Ох, Марина, Марина, нищо не разбираш ти. Аз него… го обичам… ох, повече от живота го обичам…

— Гледай ти какво било… — прошепна старицата изумена. Затуй, значи, днеска той, миличкия, току повтаряше като смахнат: Анфиса, та Анфиса… А ти защо ревеш, глупачке? — развика се изведнъж Марина. — Мятай се на коня по-бързо! Може на прехода да го свариш. Канеше се да се отбива при Фролов…

Марина сама й помогна да се качи на коня.

Свечеряваше се бързо. Вятърът се засилваше. Анфиса се беше хванала за гривата и шибаше коня с всички сили.

Нивите… лъката… прехода…

С мъка спря препускащия кон досами водата. Скочи на мокрия пясък. Една студена вълна я заля от главата до петите.

На отсрещния бряг в лодката се изправиха двама души — Лукашин и лодкарят.

— Е-хе е-е-е… — завика Анфиса.

Вятърът връщаше гласа й обратно.

Лукашин подаде ръка на лодкаря и закрачи към гората.

— Родка… Изпрати Родка!… — завика в отчаяние Анфиса, надигнала се на пръсти.

„Какво приказвам пък аз? Какъв ти Родка на фронта?“ — помисли си тя, но от гърдите й се изтръгна пак същият вик:

— Родка, Родка изпрати…

Лукашин се спря. Сърцето й замря. Блесна светлинка, по вятъра се разпиляха искри… Миг и той потъна в гората…

Стоеше на брега, цялата мокра, с разрошени коси и не откъсваше очи от мястото, където се скри Лукашин. Конят трепереше с цялото си тяло и внимателно докосваше с топлите си бърни раменете й, шията й…

А по реката се гонеха с тежък грохот и стон черни вълни с бяла пяна…