Фьодор Абрамов
Братя и сестри (2)

Първа глава

Затрупаните със сняг и заобиколени с гори пинежки села зиме почти не се различават едно от друго. Но напролет, когато снеговете се оттичат на буйни потоци, всяко село си има своя отлика. Едно се е лепнало като птиче гнездо на стръмна червеникава или тебеширена клисура; друго се е изкатерило на най-отвесния бряг на Пинега, на един хвърлей от гората; трето, потънало във вълни от трева, цяло лято слуша безплатно щурците от ливадите.

Пекашино го различават по бора — грамадно зелено дърво, извисило се царствено на полегатия планински скат. Кой знае вятърът ли е довеял някога тук семето му или е оцеляло от онези времена, когато наоколо са шумели могъщи иглолистни гори и са пушели одимените къщи на староверците? Но зад гумната, по задните дворове, и сега още има пънове. Полуизгнили, проядени от мравките, те биха могли да разкажат много за миналото на селото…

Цели поколения пекашинци не са се разделяли ни зиме, ни лете с брадвата, изсичали са, горили са горите, разчиствали са ги, разработвали са бедни, песъчливи и каменисти нивички. И макар че те отдавна се смятат за обработваеми, и досега ги наричат „целини“. Такива целини, разделени от малки горички и потоци, в Пекашино има безчет. И всяка от тях е запазила първоначалното си название. Или на името на стопанина — Оскова целина, или на името на рода, на „огнището“ по тукашному, обработвал някога общо земята — Иняхински целини, или в памет на отколешния тукашен владетел — Меча люлка. Най-често обаче зад тези названия проличава горчивината и обидата на работливите хора, излъгани в надеждите си. Калинкин пущинак, Оленкина пърлина, Евдохов камънак, Екимова лисина, Абрамков усояк… Какви ли само имена няма!

Гората ги е хранила, гората ги е топлила, но тя е била и първият им враг. През целия си живот селянинът северняк си е проправял път към слънцето, към светлината, а гората е напирала към него: заглушавала е нивите и ливадите му, връхлитала е с унищожителни пожари, плашела го е със зверове и нечисти сили. Затова сигурно в пинежко село рядко ще види човек кичеста зеленина под прозорците. В Пекашино и досега живее поверието: държиш ли из двора зеленина, пази се от черна веда̀.

Дървените къщи са сгушени една до друга от двете страни на широка улица. Отделят ги само тесни пътечки или градинка с лук и лехичка с картофи, и то не край всяка къща. Има години, когато пожар е унищожавал половината село; но и новите къщи търсели сякаш подкрепа една от друга, отново се скупчвали, както преди.

Пролетта, както личеше по всичко, настъпваше стремителна, буйна. Към средата на април пътят за Пинега, очертан от ели, започна да се чернее, тук-там край брега се засиня освободена от ледовете вода. Из тъмните далечни простори на боровите гори се зарозовяха брезови горички.

Закапаха стрехите. От слегналите се преспи само за седмица израснаха къщите — големи, по северному масивни, с мокри потъмнели стени от греди. През деня, когато се позатоплеше, по склоновете забълбукваха ручеи и из селото се разстилаше нагарчащият дъх на пробуждащи се храсти…

В управлението на колхоза вече цял час чакаха председателя. Хората си поприказваха и за последните известия на Совинформбюро, и за писмата на земляците от фронта, възмущаваха се, че от съюзниците още няма никаква помощ, а председателят все не идваше.

Най-после от улицата се дочу конски тропот.

— Идва нашият Еруслан — въздъхна някой.

По стълбата се вдигна шум и тупурдия, заскърцаха дъските в коридора и в канцеларията не влезе, а влетя набит мъж с кубанка, килната предизвикателно към тила, с памуклийка в защитен цвят, силно пристегната с войнишки ремъци. Като поплескваше с камшика по кончовете на ботушите си, сякаш си разчистваше пътя, той стигна бързо, с клатеща се походка до председателската маса и огледа бегло колхозниците с трескаво блеснали очи.

— Омръзна ли ви да чакате? Нищо, свиквайте, военно време е сега. Ясно ли е? А къде са бригадири номер три и четири?

— Те, Харитоша, още одевешка си отидоха…

Председателят се обърна рязко към разсилния — дребничко, слабичко, като недоразвито момче старче, което в селото наричаха ласкаво Митенка Малчугана.

— Колко пъти ти е казвано, че тук няма Харитоша, а има другарят Лихачов?

Малчуганът, който нареждаше дърва край печката, замига виновно с кротките си като на гълъб очички.

— Веднага да се доведат!

Малчуганът излетя като изстрелян от канцеларията.

Лихачов хвърли камшика на масата, избърса потта от грубото си сипаничаво, сякаш надупчено от сачми лице и откри заседанието:

— Каква е обстановката навън? Настъпваща пролет! Генерална линия — сеитбата. Ясно ли е? Днес ще започна без каквато и да било политическа част — направо от действителната картинка на колхоза…

Хората се спогледаха с недоверие. Както винаги, те се бяха приготвили да слушат поредната реч на председателя за международната обстановка, за положението по фронтовете, неговото безкрайно възмущение от тази нещастна съдба, която го беше обрекла да воюва в тила с женорята.

— А тая картинка… — Лихачов се намръщи. — Ако си говорим правичката, е спукана работа, а не картинка! Знамето къде е, питам ви, къде е знамето, а? На лично място в „Червен партизанин“, топли врата на Пронка Фролов. И защо? По каква причина го изтървахме? Оставихме ли миналата година неожънати ниви чак до сняг? Оставихме. Със сенокоса справихме ли се? Не се справихме. Ако и занапред се влачим така, и то в това героично време!… — Лихачов замълча. — Бригадири, докладвайте подготовката за сеитбата.

Бригадирите мълчаха. Из стаята се стелеше на сивосинкави талази дим от махорка и се заплиташе в златните струи на априлското слънце.

Лихачов каза властно:

— Бригадир номер едно, говори!

Фьодор Капитонович сви тесните си рамене и се надигна бавно:

— Кат за сегашното време, ако питате мене, караме я някак. Семето за посев е проверено, плугове и брани също ще се намерят. Как иначе! Пък гюбрето — кът е, ама си е от войната, кво да се прави.

Фьодор Капитонович изгледа многозначително колхозниците и седна.

Лихачов погледна смаяно:

— Абе ти какви ги дъвчеш? Плугове, брани… Пронка Фролов ли ще ти измива позора? Другарят Сталин какво казва? Да се преустрои всичко на военна нога! Ясно ли е? Сроковете — ето за какво става дума.

— Това си е вече според временцето, другарю Лихачов — разпери ръце Фьодор Капитонович. — Ако се затопли, по-раничко ще привършим, ама ако ни свие северния? Пък и колко ни е силицата… Натурални колхозници — един, двама и край…

— Какви са тия натурални? — недоверчиво запита Лихачов.

— Ами, значи, такива: от наше село взеха на войната таман шейсетина. И кой остана? Старо̀то и мало̀то, и женорята, дето ги не бива за нищо, както си се знае…

Лихачов изпъшка одобрително.

— А площите? — продължи бавно Фьодор Капитонович. — Площите, колкото си бяха толкоз си и останаха. И кво излиза — ще нахвърляме семето в земята, а що ще сберем? Та това е зян и за колхоза, и за цялата държава!

— Карай нататък! — поощрително кимна с глава Лихачов, предусетил зад заплетените приказки на бригадира някакво важно предложение.

— Ти, Фьодор Капитонович, накъде биеш? Посевите ли да намалим, а? Това ли искаш да кажеш?

Всички обърнаха очи към чернооката жена с бяла забрадка, седнала до прозореца заедно с едно девойче.

Фьодор Капитонович скочи чевръсто и плесна с ръце:

— Кви ги приказваш, Анфиса Петровна? Как можа да го издумаш — „посевите да намалим“. Че бива ли? Такова и през ум да ти не минава! — Фьодор Капитонович завъртя строго и заканително пожълтял от тютюна пръст. — А виж, ако оставим за година-две далечните ниви за угар — това си е вече друго.

— Усукваш го нещо, Фьодор Капитонович — отново се обади Анфиса. — Според мен е все едно дали ще е на угар за две години, или ще намалим посевите…

— Тая няма да я бъде! Ясно ли е? — отряза Лихачов.

— Глей сега кви хора, все да преиначават — обидено заклати глава Фьодор Капитонович. — Ти се блъскаш как да отсрамиш колхоза, а те те винят… Площите да сме намалявали — що приказки само! А ти, Анфисюшка, помисляла ли си кво нещо са това площите, ядат ли се, пият ли се? Тъй, чакай сега аз да ти кажа… Нивите и ливадите ни, речи го — пясък и камънак. И както сега я караме — съвсем ще изпозагинем. А ако се заловим по-здравата с близките ниви, картинката веднага ще стане по-весела, те и за угарите ще ни се отплатят. Нали знаете, че гойната овца струва колкото три постали… Пък и друго ще река… — Фьодор Капитонович живо се огледа и снижи глас до шепот. — Тук сме си свои хора, за колхоза се трепем… Нарядите се определят на декар. Ако я подхванем умната — може и да не записваме далечните ниви. И в района са хора, все някак ще я оправим с тях…

— Така си е… И за нас си трябва да помислим. С какво ще изкараме годината? — дочуха се неуверени гласове.

— Добре дума човека, надалеко гледа!…

— Аз пък мисля — възрази младичката съседка на Анфиса, — че Фьодор Капитонович не гледа по-далече от носа си! Щом житницата ни Украйна е под врага, щом там се бият… други краища и области трябва да я заместят, така е. Нали и вестниците това пишат…

Фьодор Капитонович погледна присмехулно и съжалително девойката, която се изчерви чак до уши от смущение.

— Е, благодаря ти, Настася Филиповна, поучи ти стареца. И за житницата Украйна, и за тамошните боеве — за всичко ни извести…

— Я стига си се подигравал — намръщи се Анфиса. — Умен човек, пък да те е яд да го слушаш. Срамота!… Мъжете там кръвта си проливат, а ние тук умуваме как да развъждаме трънаци из нивите. Кога са ни питали нас за площите? Ама сега май планът е такъв — ореш, не разораваш…

— Тихо! — скочи като пружина Лихачов. — Да се засява всичко, до последната педя! Ясно ли е? А ти… — изгледа той под око Фьодор Капитонович, — изказването ти днес е чиста паника и малодушие. Ясно ли е? Сега нататък — въпрос към бригадир номер две. Как ще отсрамиш колхоза? Посочи конкретни срокове. Какво си занареждала — трънаци, та трънаци… Да видим ти как се преустройваш?

Анфиса побледня и вдигна глава:

— Виж какво, Харитон Иванович! От утре не съм ти бригадир — потърси си друга. Стига с това преустройване. Само едно слушам: не създавай паника, преустройвай се на военна нога! А ти преустроил ли си се? Знам я аз твойта преустройка — препаса се с каиши и намъкна панталони с червени кантове…

В канцеларията се разнесе сдържан смях и веднага секна.

— Ти какво, Минина? — Лихачов вдигна като щик към Анфиса чукана на лявата си ръка. — Тилът ли подриваш? За кого работиш?

В мъчителната тишина всички чуха тежките мечешки стъпки в коридора. Вратата се отвори с трясък и в канцеларията нахълта шумно дишащият нисичък Трофим Лобанов. Изпод буйните му побелели коси гледаха като спокойни езера кръглите му немигащи големи очи.

— Чухте ли? — гръмна гласът му из канцеларията. — Степан получил писмо от сина си…