Фьодор Абрамов
Братя и сестри (19)

Осемнадесета глава

Вечерта е пълна с тишина и благодат. Чуват се енергичните удари на чуковете — в черната паст на ковачницата бушува пламък.

Към кладенеца приближава бавно Варвара, оглежда се любопитно и полюшва писаната си кобилица, която бе издялкал с мерак за своята женичка пекашинският ковач Терентий, сега фронтовак. Дългата й сянка ляга върху лъскавата локва, губи се в мъглата, която плува като бяло повесмо над блатото. Варвара е облечена в пъстра плисирана пола, която подчертава добре гъвкавата й, не по женски тънка фигура, и в бяла блузка с широки, къси ръкави на басти.

Слънцето залязва във върхарите на розовите борове. Варвара прижумява и с удоволствие, меко като котка стъпва с босите си крака по нагрятия през деня пясък.

Нагреба вода, окачи тенекиения черпак с дълъг прът на дирека до дървеното корито, от което пояха конете, и почна да наглася кофите на кобилицата. В този миг зърна Лукашин — идваше към ковачницата откъм целините.

— Няма ли да си пийнете студена водичка?

Лукашин дори не се извърна.

Варвара го изпрати с разочарован поглед до вратата на ковачницата и смръщи презрително нос: „Ама че мухльо, като че от дърво е направен. Как му не трепне барем сърцето…“.

И в същия миг в очите й заигра закачливо пламъче: „О, почакай, миличък. Тъй ще е още по-интересно“.

Смъкна кобилицата от рамо, огледа се крадливо и като грабна една от кофите, изля водата в дървеното корито. После сне черпака от дирека, огледа се пак, приближи до кладенеца и със замах го бухна вътре.

Като се убеди, че краят на пръта стърчи на солидно разстояние под най-горния венец на ковчега, Варвара се засмя доволна, намушка набързо блузката в полата си, приглади с мокри длани косите си, огледа се във водата на дървеното корито и тръгна към ковачницата бавно и усмихната.

— Как върви мъжовото ми стопанство, Николай? — каза тя като влезе в ковачницата. — Моят Терьоша във всяко писмо пита какво става в ковачницата. Ох, та тук има някой! — възкликна Варвара с престорена изненада и кимна ласкаво на Лукашин, който стоеше край напрашения прозорец до тезгяха, малко зад Николаша и Мишка Пряслин. — Здравейте, здравейте.

Варвара повдигна леко с една ръка полата си и обходи бавно ковачницата, като се заглеждаше с подчертан интерес в тавана, тезгяха, наковалнята, към силно разпаленото пукащо огнище.

В това царство на сажди и дим бялата й блузка, върху която от време на време падаха отблясъци от пламъка, приличаше на приказно кокиче.

Като забеляза, че Лукашин не сваля от нея блеснали в тъмнината очи, Варвара се обърна доволна към Николай, който я следваше по петите, и каза благосклонно:

— Е, ще успокоя Терьоша — помощникът не е зарязал ковачницата.

— Предай боен привет на Терентий Павлович и му пиши, значи, да не се безпокои — инструментът е в изправност — добави Николаша.

По сериозния тон, с който каза всичко това, и по вниманието и дори раболепието, с които се отнасяше към тази новоизпечена инспекторка, се виждаше, че Николаша държи много на мнението на своя бивш началник.

— Ами да пиша ли още, че една гургуличка е изронила тук перцата си? — заговори Варвара с мазен глас и намигна на Лукашин.

Простоватият Николаша не разбра в началото намека, но като се досети, се засрами — само привидно.

— Е, как да кажа…

— Ах ти, хитрецо — заплаши го с пръст Варвара. — А за жената на началника си хич не се грижиш.

— Ама тук работата е по любов — поклати глава Николаша.

Варвара въздъхна престорено съжалително — какво да се прави… щом е по любов. После изведнъж се сепна:

— Пък аз дойдох да ви викам на помощ. Изпуснах черпака в кладенеца. Мишка, ти си по-сръчен. А за услугата ще те нацелувам…

Мишка, както и предполагаше Варвара, се изчерви целият и като ритна едно желязо в краката си, я изгледа свирепо:

— Я се махай с тоя черпак!

— Добре де, може и без целувки — засмя се Варвара.

— Да помогна аз — предложи услугите си Николаша.

— Ох, недей — престорено въздъхна Варвара. — Ще научи Альона, че сме вадили вода с тебе… — Тя не се доизказа и уж позасрамена, погледна очакващо към Лукашин, когото потайният й намек ожари сякаш като коприва.

— Да вървим, аз ще ви помогна — каза той глухо.

При кладенеца Лукашин свали фуражката си и я подаде на Варвара:

— Я подръж, булка…

После оправи превръзката на болната си ръка и надникна в кладенеца. Краят на пръта стърчеше на около метър и половина от горния венец на ковчега. Наведе се надолу и протегна здравата си ръка. Не достигна. Отново се протегна и пак не достигна.

— Ръката ми е къса — изпъшка Лукашин.

Варвара никак не се огорчи от несполуката. Опънала врат, тя го гледаше кокетно изпод козирката на фуражката и облизваше с връхчето на езика пухкавата си горна устна.

— Отива ли ми вашата шапка? — попита тя, като се изпъчи и предизвикателно опъна ръце до бедрата си.

Лукашин плъзна поглед по фигурата й, по мокрия й мургав крак, изпънат малко напред.

— Казак!…

— Дали пък да не си остана казачка — намигна лукаво Варвара и свали фуражката.

— Е, извадихте ли кофата? — подаде се от ковачницата Николаша.

— Извадихме я, извадихме! — завика Варвара. — Келяв глупак, само ти липсваш — добави тя по-тихо и като погледна смутения Лукашин, се разсмя. — Дръжте шапката. Нека аз да опитам. Че току-виж наистина дотичал.

Тя надникна в кладенеца и подвикна шеговито:

— Дяволче, дяволче, дай ми черпака!

И без да вдига гърди от мокрия ковчег, изви лице към Лукашин:

— Не, даром не го дава!

После пак навря глава в кладенеца. Блузката й се опъна и се измъкна от полата, скъса се някакво ширитче.

— Дръжте ме, дръжте ме! — престорено уплашена се развика Варвара и размаха мургавите си крака във въздуха.

Лукашин бързо се наведе и я хвана през кръста.

— По-здраво! Падам… — завика през смях Варвара.

Лукашин обхвана още по-здраво тялото на Варвара — горещо, виещо се под ръката му.

— Ох, хванах го — каза Варвара и стъпи на крака.

Тя извади черпака с вода, изля я в кофата, после извади още един и започна да натиква бавно блузката си в полата.

— Ама и вас си ви бива… здраво ме хванахте…

Тя изтри с опакото на ръката си своето зачервено, запотено лице и погледна в очите шумно дишащия Лукашин.

— Не зная просто как да ви се отплатя. Ако искате, елате да се окъпете в моята баня. Постарому днес е събота, паля си банята. Има да питате после за баня като моята. — Варвара се протегна лениво с цялото си тяло. — Я гледайте — кимна тя към селото, — нашата председателка също се е захванала с банята.

Лукашин погледна дима, който се виеше към ската.

— Нека, нека се измие — каза със смях Варвара. — Че с тая сеитба станахме за срам, потънахме в мръсотия. Скоро няма да се познава, че сме жени.

Тя отново облиза устни с върха на езика си и попита с усмивка, но делово:

— А вие как обичате — на по-горещичкото или като се поохлади?

— Благодаря, вчера се къпах. Ама просто така — тихо добави Лукашин — ще намина с удоволствие.

— Добре… аз живея сама. Сега в къщи е задушно, та се преместих да спя в плевника. Пък вие, ако съм заспала, чукнете на вратата…

Варвара се усмихна, подхвана кофите с кобилицата и тръгна към къщи, като се поклащаше и стъпваше меко с босите си крака по добре отъпкания крайчец на песъчливата пътека. Подире й се проточиха тъмни верижки от изцеждащи се от кофите капки.

Лукашин вдъхна жадно топлия вечерен въздух и пое с бърза крачка към управлението. Във вечерната тишина дълго още дочуваше поскърцването на Варварините кофи.