Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (51)

48

Двама млади бизнесмени с ризи в неонови цветове седнаха на празните места в края на бара. Поръчаха си водка с портокалов сок и говориха за фондовата борса и за топящите се командировъчни, които няма да покрият уикенда в „Бевърли Хилс Сън“. Потиснах гласовете им, като се съсредоточих в музиката и искрящото уиски в чашата ми. Сетих се за доклада на Сай относно онова двусекундно обаждане, направено от домашния ми телефон до мобилния на Томи около часа на убийството. Това обаждане не беше добре за мен, защото изглеждаше сякаш доказва, че съм бил в къщата, когато е станало престъплението.

Но не аз бях направил това обаждане.

Не съм се обаждал на Томи, така че… дали се беше обадил сам на мобилния си от моя номер, за да изглежда сякаш съм си бил у дома? Или пък Томи беше поръчал удара?

Дали убиецът на Колийн се беше обадил на Томи от моята къща, за да му каже, че тя е мъртва? Работата е свършена.

Бил ли е Томи точно отпред на плажа онзи, когото беше видяла Боби Нютън и беше помислила за мен?

Седях на онзи бар стол, но в ума си пътувах към къщата на Томи. Исках да се изправя срещу брат си и да измъкна истината от него с бой. И после да продължа да го удрям, докато вече по нищо не приличаше на мен. За да няма начин, виновен или не, никога повече да се представи за мен.

Но Джъстийн беше права.

Трябваше ми доказателство. Без него семенната течност в тялото на Колийн беше достатъчен аргумент да убеди съдебните заседатели, че аз съм нейният убиец.

Изпразних чашата си, оставих пари на бара и слязох по стълбите до петия етаж.

Тръгнах към моята врата и пак забелязах жената, която седеше да бара преди половин час. Сега стоеше на другия край на асансьорите, на около шест метра от мен. Беше с гръб и ровеше в дамската си чанта, все едно търсеше ключ.

Зрението ми беше безпогрешно и като пилот бях обучен да забелязвам всякакви аномалии от въздуха — облак прах, движеща се сянка, проблясък на метал от три километра в мрака. Забелязах тази жена, но изключих, че има нещо нередно в поведението й, в позата и вида й… имаше нещо.

Отдалечих се от нея. Пъхнах картата за отключване в процепа, отворих вратата на хотелската си стая… и усетих зашеметяващ удар в тила. Свлякох се на земята.

Когато се свестих, болката в задната част на главата ми ме заслепи. Разпознах слънчевите мотиви на килима под брадичката си. Бях на пода в стаята в хотел „Бевърли Хилс Сън“.

Затворих очи, но бях свестен от плиснатата в лицето ми ледена вода. Жената, която бях видял на бара и после в коридора, стоеше надвесена над мен с ръце на коленете и ругаеше. Не разбирах тежкия й ирландски акцент, но разпознах очите й.

Това бяха очите на Колийн.

— Колийн — промълвих, при което тя отново започна да кълне. Въпреки болката, щом зрението ми се проясни, аз видях, че макар тази жена да приличаше на Колийн, тя беше по-възрастна.

— Шивон?

Ругаенето се засили.

Надигнах се, колкото да седна, и креснах в лицето й:

— Не те разбирам! Млъкни, млъкни, млъкни!

— Няма да млъкна, Джако — изкрещя на свой ред тя. — Не и докато не ми кажеш защо я уби.