Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (35)

32

— Не съм бил на плажа миналата вечер — казах на Боби Нютън.

Тя беше свалила очилата си и сега я гледах в малките кървясали очи. Пиеше често и отрано. Още нещо, което не харесвах у нея.

— Не беше халюцинация. Ти говореше по телефона. Чух го да звънва. Изтичах покрай теб и ти викнах: „Ей, Джак“. Ти посочи телефона, все едно да ми кажеш, че говориш в момента. И после ми помаха. По онзи твой си начин.

— Какво? Казваш, че махам по някакъв… специфичен начин?

— Ето така.

Тя вдигна дясната си ръка, отметна назад дланта от китката с разперени пръсти, все едно държеше футболна топка. Аз бях играл в колежанския отбор. Томи не беше.

— Никой досега не ми беше казвал, че махам по необикновен начин.

— Ами, ето, аз ти казвам. Виждала съм те да ми махаш сигурно поне сто хиляди пъти, нали така?

— Било е след шест, Боби. Нали така си казала на полицаите.

— Е, и?

— Слънцето е залязвало. Може би си решила, че съм аз, защото си очаквала да ме видиш. Не съм бил аз, Боби.

— Обясни го на съдията — каза ми тя.

Боби вдигна ръка над главата, сви я като за топка и изприпка нататък по плажа.

Загледах се след нея.

За какво говореше тя, по дяволите?

Не съм бил на плажа в нощта, в която открих безжизненото тяло на Колийн в леглото си. Но Боби беше непоколебима. А като светски репортер имаше и добри връзки. Тя трябва да е разпространила мълниеносната мълва из интернет, според която аз бях заподозрян номер едно за убийството на Колийн.

Тръгнах обратно по плажа, на двайсетина крачки зад нея, и се чудех дали наистина беше видяла Томи и го беше помислила за мен.

Или изобщо не беше видяла никого?

Дали не беше скалъпила тази история, за да ми покаже колко гадно нещо може да бъде отмъщението?

От плажа отидох на алеята и се качих в колата си. Потеглих на юг по „Пасифик Коуст“ към Санта Моника. Исках да се срещна с най-близкия приятел на Колийн. Покрай нея той беше станал и мой приятел. Исках да бъда с някого, който я познаваше, който чувстваше това, което и аз, който можеше да разбере скръбта ми.

Главата ми се въртеше и следващия път, когато погледнах напред, се намирах на междущатски път 10 и не знаех аз ли управлявам ламборгинито, или то мен.

Прекрасно знаех обаче къде да намеря Майк Донахю. Представих си го така, както го бях видял за последно, застанал зад бара.