Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (130)

127

Джъстийн изведе Роки да потича. Имаше нужда да се раздвижи повече и от него, искаше скоростта да изкара напрежението от тялото и ума й.

Половин час по-късно двамата с кучето се връщаха по „Уедърли Драйв“ и вървяха нагоре по пътеката към красивата й старинна къща. Тя беше построена през 1930 година като постройка за каретите и имаше прекрасни детайли в архитектурен план.

Освен това къщата излъчваше чувство на неизменност, много различно от това на модерното жилище, което беше закупила заедно с Джак преди няколко години.

Тук нямаше океан, който да я приспива вечер, но пък се чуваха други звуци, които харесваше не по-малко — децата, които караха колелета по тротоара, пръскачките, които поливаха ниско окосените морави, смехът от пуснатите телевизори, който се чуваше от дневните стаи на къщите от нейната улица. Всичко това я караше да се чувства уютно и на мястото си.

Джъстийн нахрани Нефертити и Роки в кухнята и отиде да затвори вратите на шкафа, които беше отворила, когато Джак й се обади и я придума да прекара с него известно време на разговор и питие.

Десетте отделни вратички на кухненския й бюфет бяха надписани от вътрешната страна от горе до долу. Бяха използвани различни писалки от различни ръце, които бяха оставяли знаци, разказващи семейната история на фамилията Франк, три поколения от която бяха живели тук, преди тя да купи къщата.

Вратичката, която разглеждаше сега, имаше надписи от 1940 година: беше се родило бебе — Елинор Луис Франк. Около името на малкото момиченце бяха нарисувани звездички. Една година по-късно в гаража бе влязъл нов автомобил „Пакард“. Джон и Джулия се бяха сгодили. Сол бе заболял от детски паралич на десет. В килера се бяха родили кученца. В задния двор бе имало сватбено празненство. А някакъв братовчед, Рой Лойд Франк, бе заминал на война.

Джъстийн затвори вратичката.

Животът й беше хубав. В това нямаше спор. Имаше собствен дом и хубава работа, а личният й живот се развиваше, както тя искаше.

В този ден тя беше осигурила нов случай на агенцията — двадесет и четири годишна манекенка беше наследила цяло състояние от вече покойния й осемдесетгодишен приятел милиардер. Семейството на починалия мъж искаше Private да проучи жената.

От този случай щяха да паднат пари, а беше работа от типа „от девет до пет“. Без престрелки. Без гангстери. Без някой да бъде бутнат от ръба на скалата. Тя смяташе да се наслади на тази задача и докато не й останеше време да си почине, работата щеше да запълва дните й по един хубав и удовлетворителен начин.

Когато чу звънеца, Джъстийн ядосано извърна рязко глава към входната врата. Роки изтича към дневната, изправи се на вратата и изскимтя.

Той знаеше кой звъни, както и тя.

Минаваше десет. Беше делничен ден. Мъжът пред вратата й не можеше да й се разкрие, но не можеше и да миряса. Той беше добър шеф, но във всяко друго отношение само й губеше времето.

По дяволите. Телефонът й иззвъня.

— Какво има, Джак?

— Пусни ме да вляза, Джъстийн. Моля те.

Тя затвори телефона, отиде в дневната и викна през вратата:

— Джак. Прибери се вкъщи. Сериозно говоря. Не искам да те виждам.

Телефонът й звънна отново.

Тя натисна копчето, постави телефона до ухото си, плъзна се до стената и седна на пода. После изслуша думите му, които не бяха новост за нея.

— Преди две седмици бяхме на прав път, Джъстийн. Аз допуснах ужасна грешка, подхлъзнах се и дълбоко съжалявам. Но ние се опитвахме да намерим пътя един към друг след дълга раздяла. Надграждахме онова, което знаем един за друг. Няма нещо, с което да не можем да се справим. Не можеш да обърнеш гръб на любовта, Джъстийн, не и на нашата. Моля те, миличка. Това съм просто аз. Пусни ме вътре.

— О, Джак — каза тя в слушалката.

Той я обичаше. Джак още я обичаше.

Но проклятие, проклятие, проклятие. Тя също още го обичаше.