Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (15)

12

Кармине Ноча каза:

— Това си е шибана катастрофа, Джак. Един от товарните ми микробуси е бил ограбен в Юта. Трима от хората ми са убити, а телата им — захвърлени в пустинята. Не мисля, че ченгетата ще ми помогнат да възвърна собствеността си — нещо, което трябваше да се случи още вчера. Добре че ти си ми подръка.

Аз не сключвам сделки с гангстери.

Нека се поправя. Не сключвах сделки с гангстери, докато еднояйчният ми близнак Томи-младши не натрупа дълг от шестстотин хиляди на комар, а аз го изплатих, за да не остане милата жена на брат ми вдовица.

Преди няколко месеца Дел Рио и аз отлетяхме за Вегас, за да се срещнем с Ноча в префърцуненото му имение в стил испанска хасиенда, допълнено със състезателни коне и изкуствена река с рециркулираща вода, на около осем километра южно от „Стрип“, главният булевард на Лас Вегас.

Бях донесъл чек с пълната сума за дълга на брат ми и с Ноча се отнесохме благосклонно един към друг. В онзи ден установихме, че и двамата сме служили във военноморските сили. Както морските пехотинци обичаха да казват за себе си: „Невъзможно е да намериш по-добър приятел. Нито по-лош враг“.

Кармине Ноча и аз си бяхме стиснали ръцете за това.

Сега Ноча си наливаше кафе и, след като си сложи сметана, ми подаде термоса.

— Момчетата ми бяха добри — каза той. — Но крадците са били по-добри. И това е единственото, което знам за тези копелета.

— Кога се е случило?

— Снощи. Нашият микробус идваше от запад към Чикаго. Бяхме сложили вътре проследяващо устройство. Никой не заподозря, че нещо не е наред, докато автомобилът не подмина Вегас и не продължи да пердаши, докато не стигна Ел Ей. Крадците сигурно са открили джипиеса и са го унищожили, когато са спрели да огледат плячката.

— Значи смяташ, че микробусът е в Ел Ей?

— Мисля, че да. Ел Ей е главен център за дистрибуция. А товарът е ценен, Джак.

— Наркотици?

— От онези, които се взимат по лекарско предписание — кимна той.

— Колко?

— На цена на черно — към трийсет милиона.

Сега вече разбрах защо Ноча ме беше чакал пред вратата още преди да отворим. В миналото мафията не гледаше с добро око на търговията с наркотици, но фармацевтичният бизнес се разрастваше бързо и беше изключително доходен, т.е. твърде изгоден, за да бъде подминат с лека ръка. Освен това лекарствените продукти бяха лесни за задигане от всяка точка по веригата на разпространение. Дори малко семейно магазинче с катинар за дванайсет долара на вратата можеше да има на склад „Окси“^[1] на стойност петдесет хиляди долара всеки божи ден.

Всяко хапче е малка златна мина, одобрена на сто процента от Агенцията за контрол върху храните и лекарствата. Най-големите таблетки оксиконтин бяха от осемдесет милиграма. При цена от долар за милиграм, едно осемдесетмилиграмово хапче струваше осемдесет долара, а те бяха по сто във флакон. Това означаваше, че едно малко шишенце излизаше по осем хиляди долара. А цял камион — тридесет милиона, ако не и повече.

Проблемът на Ноча беше огромен. Отчаяно искаше да овладее ситуацията, но в същото време не можеше да си позволи някой да разбере, че е навлязъл във фармацевтичния бизнес. Затова, вместо да пусне своите хора да се разровят тихомълком, беше дошъл при мен.

От незаконни лекарства измираха повече хора, отколкото от всички останали наркотици на улицата, взети заедно. Това беше много мръсен бизнес и аз не исках да имам нищо общо с него.

Ноча се наведе напред, прикова в мен големите си кафяви очи и каза:

— От тридесет години чакам удобен случай да го кажа, Джак. Ще ти направя предложение, на което не можеш да откажеш.