Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (24)

21

Слязох по стълбите до офиса на Джъстийн, който се намираше точно под моя. Около бюрото й с форма на полумесец се бяха наредили трима от съдружниците ни — Кейт Хенли, Лори Грийн и нашият шейсетгодишен истински хамелеон в детективската работа — Бъд Ранкин.

Джъстийн им възлагаше да съберат информация за петте жертви от убийствата в хотелите. Вдигна поглед. Дългата й черна коса се спускаше по раменете и обрамчваше прелестното й лице.

Тя благодари на компанията и те се изнесоха.

Седнах и й разказах за предложението на Ноча, което не можех да откажа.

— Няма да се заемем с това, нали?

— Не ми се иска.

— Аз съм „против“ — в никакъв случай, ако ще и светът да се свърши.

— Ще имам предвид мнението ти.

— А сега, въведи ме в развитието по случая „Колийн“.

Относно мен и Джъстийн. Преди няколко години бяхме купили къщата на плажа, където живея сега, като сватбен подарък за нас двамата. Правихме много любов и имахме много щастливи мигове в нея. Истината е, че си пасваме във всяко отношение, с изключение на едно.

Аз не обичам да изливам чувствата си. А Джъстийн е психотерапевт. Аз съм прикрит, или както го нарича тя „твърде отбранителен“, а това я вбесява. И това на свой ред я кара да се затвори. Но си остава ядосана. Бяхме любовници. Скъсахме, после пробвахме пак, но резултатът беше същият. След като се разделихме за втори път, преди повече от година, аз започнах да излизам с Колийн, а Джъстийн започна да се вижда с някакъв тип, който не беше и наполовина толкова добър за нея.

Преди няколко месеца, и двамата вече свободни, бяхме започнали да се срещаме без обвързване. Бях все така неспособен да се разкрия пред нея. Тя все така не можеше да го приеме. Така че, за добро или за зло, нищо не се беше променило.

Седях, гледах я и се чудех защо ли трябваше да говоря, щом Джъстийн едва ли не можеше да чете мислите ми.

Дори в онзи момент вникваше в дълбините.

— Има свидетел — казах аз. — Една съседка твърди, че ме е видяла на плажа горе-долу по времето, когато е убита Колийн.

— Не разбирам.

— Не съм бил аз.

Облегнах се назад в стола, без да откъсвам поглед от Джъстийн.

— Божичко. Бил е Томи — каза тя.

И двамата мислехме за моя зъл близнак. Дали би посмял да ме натопи за убийството на Колийн? Наистина ли чак толкова ме мразеше?

— Какво мислиш, че се е случило? — попита Джъстийн.

— Мисля, че е била принудена насила да влезе в къщата, може би с оръжие. Тя имаше достъп и който и да я е убил, е притиснал пръста й в четеца на входната врата.

— Колийн все още е имала достъп?

— Не само тя. Ти също имаш.

— Явно има цяла тълпа от посветени — изкоментира Джъстийн и отблъсна стола си по-далеч от мен.

— Не крия нищо от теб — казах, но не беше съвсем вярно.

— Джак, има нещо, което не ми казваш.

Тя завъртя обратно стола.

Беше права. Но онова, което премълчавах, нямаше нищо общо с убийството на Колийн.

— Колийн и аз излязохме на обяд. Много неща ми бяха на главата. Трябваше да хвана самолета. Тя беше в добро настроение. Стори ми се, че беше добре, но не сме разговаряли за нищо съществено. Някой доста се е постарал, за да ме натопи.

— Добре.

— Ще отседна в „Сън“ за няколко дни. Докато ченгетата не ме пуснат обратно вкъщи. Искаш ли да вечеряме заедно там?

— Не днес. Имам планове.

Това беше лъжа.

— Какво ще правиш с Томи?

— Ти какво би сторила?

— Ще се върна назад във времето и ще увия пъпната връв около врата му. Ще направя примка и ще я затегна здраво.

— Де да бях се сетил.

И двамата се смяхме гръмко и продължително.

Чувството да се смееш беше страхотно.