Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (122)

119

Лицето на Томи беше изкривено от яд и недоумение.

— Какво правиш, по дяволите? — кресна той.

— Какъв е спешният случай, поради който се обаждате? — чух гласът на оператора.

Преправих гласа си и заговорих меко с испански акцент.

— Чух изстрели от една къща на „Сан Францискито Кениън Роуд“.

После дадох номера на къщата и казах, че влизам вътре да видя дали някой не се нуждае от помощ. Че съм намерил вътре един човек — мъж, и той е бил прострелян.

— Диша ли? — попита ме операторката.

— Не. Мъртъв е.

— Как се казвате?

— Съжалявам, но не мога да ви кажа.

След това затворих.

Томи пак ме попита какво си мисля, че правя, и повтори, че е застрелял Клей Харис при самозащита.

Не съжалявах, че Харис е мъртъв, но за мен щеше да е по-добре, ако беше жив и ако бях успял да го накарам да предаде Томи и да свидетелства, че двамата са били в заговор за убийството на Колийн.

Томи беше превъзбуден, а напереността му беше изчезнала напълно.

— Джак, да се махаме оттук. Трябва да се отърва от оръжието си.

Това беше единствената му грижа. Можех да кажа само едно нещо за брат си — той беше лайно, точно като баща ни. Насочих камерата на телефона си към белега от ухапване на ръката на Клей Харис и направих няколко снимки, за да се уверя, че съм заснел каквото ми трябваше — както ухапаната му длан, така и лицето на мъртвеца. След това излязох от къщата през отворената входна врата.

Отключих колата с дистанционния ключ и фаровете проблеснаха стотина метра по-нататък. Тръгнах по тъмния път, а Томи ме следваше.

Нямаше никакви други коли. Нито един жив човек.

Щом стигнах колата, седнах зад волана. Томи мина от другата страна и се опита да отвори, но аз бях заключил вратата. Той дръпна силно дръжката няколко пъти и после блъсна по прозореца с юмрук. Изруга ме, но звучеше съвсем отчаян. Като включих двигателя, още ме умоляваше да отворя вратата.

— Хайде де, Джак. Моля те, отвори ми. Знаеш, че само се бъзиках. Ясно ти е, че той щеше да ме застреля. Знаеш, че беше нищожество.

— Разкажи това на ченгетата — отговорих, смъквайки прозореца няколко сантиметра. — Ти си много убедителен, Томи. Те ще бъдат тук след няколко минути. А може и да тръгнеш пеша. Има шанс да се измъкнеш.

— Джак, не можеш да ме оставиш тук. Хайде де. Не го прави. Ще им кажа, че си бил тук. Ще им кажа, че ти си го направил.

Вдигнах отново прозореца и излязох на пътя, който и в двете посоки се простираше поне три километра в нищото.

Щом излязох на „Копър Хил Драйв“, се обадих на Ерик Кейн и му разказах какво се беше случило.

После изслушах какво имаше да каже моят обучен в „Харвард“, но обигран на улицата адвокат.