Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (21)

18

Мич Тенди и Лен Зиглър влязоха в офиса ми и се огледаха така, сякаш тъкмо бяха купили мястото на закрит търг и сега го виждаха за пръв път.

Насочих ги към къта за срещи и аз, и Тенди седнахме. Зиглър предпочете да разгледа — гледката навън, лавиците с книги, снимките по стените.

— Защо си пипал местопрестъплението, Джак? — попита Тенди. — С една идея е твърде подредено, ако разбираш какво искам да кажа. Момичето умира насред леглото, без да си свали обувките. Не оставя никакви отпечатъци, даже и в банята. Моят опит сочи, че момичетата винаги използват банята.

Ченгетата не бяха дошли да ми донесат новини. Бяха тук, за да ме преценят, да ме сплашат, да ме хванат в лъжа или увъртане около версията, която бях дал предишната вечер.

— Тя вече беше мъртва, когато се прибрах — казах аз. — Видяхте същото, което и аз.

— Джак, аз съм справедлив човек.

Казах си наум: „Не, не си“.

Той беше отровно същество. Неговата неизследвана липса на самоуважение и завистта му към останалите го правеше такъв. Опасен.

— Кажи ми какво се случи в действителност, за да можеш да го оставиш зад гърба си.

— Мич, казах ти всичко, което знам.

— Добре тогава.

Той се наведе над масичката за кафе, подреди една камара с книги и каза:

— Сега ще ти кажа каква е моята теория за убийството на това момиче. Колийн Мълой е била влюбена в своя шеф. По този въпрос нямаме разногласия. Не е нещо необичайно. Случва се непрекъснато. Но това определено момиче, Колийн, се е опитало да се самоубие, след като сте се разделили. Това е факт. Опитът за самоубийство ми подсказва, че е била чувствителна. Неуравновесена.

— Срязала си е китките преди шест месеца — обади се Зиглър от другия край на стаята. Държеше джобно ножче с петнайсетсантиметрово острие и седефена дръжка. Подхвърли го във въздуха и го улови. Продължи да го прави през цялото време, докато говореше. — Колийн е оцеляла. Напуснала е работа и се е преместила обратно в Ирландия, като се е върнала в Ел Ей преди две седмици, за да се види с приятели.

— Точно така — включи се Тенди. — Стигаме до настоящия момент. Миналата сряда Колийн е обядвала с теб в „Смити“, но както и да е минал обядът, Колийн не е останала съвсем доволна. Тя знае какъв е графикът ти, кога ще се прибереш и така нататък, и снощи взема такси и се появява в къщата ти без покана.

Тонът му беше равен. Без грубости. Без заплахи. Но Тенди излагаше теорията си, че съм бил аз, и го заявяваше като неоспорим факт.

— Имаш голямо въображение, Мич — казах. — Но Колийн си имаше приятел в Дъблин. Не ме преследваше.

— Не казвам, че те е преследвала. Искала е да си поговорите. Знаела е кога ще си вкъщи. Влиза с кода си за достъп и зачаква. Ти се прибираш. Тя казва: „Изненада, все още те обичам, Джак. Винаги ще те обичам“.

— Тенди, отвращаваш ме, знаеш ли? Нищо подобно не се е случило. Колийн и аз бяхме приятели. Само приятели.

— Бил си изморен, когато се е появила. Сам ни го каза. След онзи дълъг полет и всичките прекачвания. Не ти е било до увещанията на бившата ти приятелка, но може би все пак си се опитал да се държиш като джентълмен.

Зиглър стоеше прав, вече прибрал ножа в джоба на панталона си, и обикаляше, приближавайки се до бюрото ми. Изправих се, отидох до него, изключих компютъра си и казах през рамо на Тенди:

— Нищо от това, което каза, не е истина.

— Просто си говорим — каза той приветливо. — Дърдорим си. Щом приключа с моята теория, можеш да ми изложиш своята.