Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Заподозрян № 1 (112)

109

През прозорците на стаята на покойния Албърт Сингх виждах ясно входа на хотела. В алеята към „Сън“ се стичаха полицаи, а сирените на още прииждащи коли огласяха булевард „Саут Санта Моника“.

Сложих ръце на раменете на Джинкс и я погледнах в очите.

— Ще ти се обадя възможно най-скоро. Ще се справиш.

Не исках да я оставям сама, но Дел Рио спешно имаше нужда от мен. Трябваше да отида.

Излязох от хотела през задния вход, изкарах колата си от паркинга и поех по Пета улица. Намерих Дел Рио и Круз в една осеяна с боклук уличка на име „Върдин Плейс“. Разположена на половин пресечка по-нататък от „Кинг Еди“, „Върдин“ се виеше между сградите и служеше за паркинг на собствениците на кварталните заведения. Магазините бяха вече затворени и улицата беше пуста.

Круз ме посрещна в началото й. Зад него Дел Рио държеше под прицел чернокож мъж на около четиридесет години, който седеше на земята с ръце на тила. Намираше се в положение, което наричахме арест а ла Private.

— Джак, представям ти господин Тайсън Кийс — каза Дел Рио.

Кийс не ме погледна. Очите му бяха приковани в купчината боклук няколко метра по-нататък.

След като беше говорил с охранителя от клуб „Хавана“, Дел Рио беше докладвал. Онзи му беше казал, че Кийс е углавен престъпник, от свирепите, и че знае името на убиеца на клиентите на проститутките.

— Господин Морган, господин Кийс не желае да говори с нас. Уведомих го, че ако не ни каже кой е убил онези мъже, ще му пръсна черепа, но фирмената ни политика изисква преди това да поискам твоето позволение.

Приведох се към Кийс.

— Господин Кийс, никой няма да съобщи в полицията за изстрели, идващи от това място. Наясно сте с това. Но ето нещо, което не знаете. Господин Дел Рио няма какво да губи. Той има рак. Ще бъде мъртъв, преди отново да стигне до затвора.

Пренебрегнах слисаното изражение на Круз и продължих:

— Ракът ти е с метастази, нали, Рик?

— Да, Джак. Вече съм в мир със себе си. Готов съм да си ида по всяко време.

— Това ли ви трябва? — попита Кийс. — Името на убиеца на онези мъже? Аз помислих, че искате от мен да си призная, че аз съм го направил. Абе, и аз искам да разкарате онази откачена кучка от улиците.

— Чакай малко — прекъснах го. — Жена ли ги е убила?

— Ти глух ли си, бе? Ми да, определено е жена. Докато моята женска беше в пандиза, я чуках. Мислех си, че между нас има нещо, но тя не харесва мъже, ясно? Мамка му, направо мрази мъжете. Една нощ, както си спях, опря закачалка за дрехи във врата ми. Бутнах пистолета си в ухото й. Казах й, докато преброя до три, да се е разкарала от живота ми. После чух, че някой от нейните ебачи е умрял от жица. Глейте, през нощта, в която онзи е бил убит, взех Кенди от „Морска панорама“. Тя ме извика лично, без да мине през агенцията. Използва ме като неин шофьор, чувате ли ме добре? Има нещо сбъркано в това.

— Как е цялото име на Кенди? — попита Дел Рио.

— Ще ме пуснете ли, ако ви кажа?

Дел Рио свали пистолета.

— Кармелита Гомес. Работи в оня кубински клуб от десет до четири, така че, нали се сещате, да може да вмъкне още някой друг тъпкач допълнително…

Круз се наведе, така че очите му бяха само на сантиметри от лицето на Кийс.

— Къде можем да намерим госпожица Гомес сега?